Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се.

Тук апостолът отправя поздрав, който всъщност е реално увещание за радост. По-нататък ще обясни как тази радост може да бъде запазена, защото да бъдеш радостен е нещо, което често ни убягва; така поне мислят повечето хора. За да бъде радостта постоянна, за да стане тя определено състояние на човека, е необходим определен начин и метод, за да можем да я съхраним и задържим.

Радостта е тайнствено чувство. И скръбта е тайнствено чувство, но радостта е още по-тайнствено. В действителност радостта произлиза само от велики неща - говоря за радостта, която пребъдва. Всяка радост, която има за център моето “аз”, не е съпроводена от сигурност. Не мога да гарантирам това, което ме прави радостен, доколкото то принадлежи на неща, за които претендирам с целия патос на своя нарцисизъм и себелюбие. Тук радостта не съществува, защото е свързана с несигурност. На върха на най-голямата слава, на най-голямото богатство, съществува несигурност - освен ако това, което имам, не е всъщност мое. Само ако това, което имам, ми е дарувано назаем, само тогава мога да съм радостен и само ако съм го отдал на Този, Който ми го е дал.

Накратко, само състоянието, което Църквата описва като благодарение (евхаристия), е състояние на истинска радост. Получил съм го даром и мога да го принеса обратно. Това е чиста радост и никой не може да ми я вземе, защото съм я отдал; още повече - върнал съм я именно на Този, Който е дал, тоест на Този, Който никога няма да си я вземе обратно. Дал съм Му от благодарност и Той няма да вземе обратно, защото е дал и понеже аз отново Му давам обратно. Напротив, ще увелича дара при следващото връщане на дара. Радостта е този диалог, този евхаристиен диалог, тази евхаристийна взаимност. Радост е именно това, че принасям на Бога всичко, което ми е дал и по този начин винаги го имам. Казах ви защо го имам – защото Този, Който ми го е дал, не иска да си го получи обратно. Той би могъл да ми отнеме определени неща, ако види, че това, което ми е дал, скрива Неговата гледка; ако това, което ми е дал, ме прави по-себелюбив и по-затворен в себе си и така се получава една частна наслада; дори да ми даде Своята голяма благодат, в такъв случай Той би си я взел обратно.

Затова в текстовете на светците срещаме явлението „богооставеност” - в даден миг Бог дори от светците отнема Своята благодат - именно за да разберат, че тя не е тяхна, а Негова и затова те трябва да доведат и други в тази радост и благодат. Не може да й се наслаждаваш частно, не можем да бъдем като кучето, което грабва кокала и отива в ъгъла да го изяде само.

Разбирате ли? Отново казвам: състоянието на радост изисква голямо изкуство. Радостта не е в това, че просто и само съм получил нещо. Това, което съм получил, е малка радост. Защо е малка? Защото може да я загубя, да я изразходвам по погрешен начин, да я използвам неправилно. Ако обаче непрекъснато връщам полученото, казвайки на Бога: Виж! Това, което си ми дал - благодаря, че си ми го дал, но зная, че то е Твое и, въпреки че ми го даваш, зная, че всъщност е Твое. Заповядай! Вземи го! ...И отново го получавам. Това означава евхаристийното принасяне. Какво да правя с всичко това сега? Какво да правя? Дал си ми например здраве; какво да правя с това здраве, дал си ми красота; какво да правя с нея? Пита ли се някой по този начин? Какво да правя с тази красота? Да съблазнявам хората? Да ги измъчвам? Или сам да падна в това? Дал си ми пари - какво да ги правя? Можеше да бъда парализиран на легло, да гледам тавана, а вместо това съм деен; обикалям наляво-надясно и имам и пари. А в началото бях много беден. И тъй, какво да правя с тези пари?

Точно тогава човек става съработник на Бога. Тогава Бог започва да изпитва респект към човека, защото това, че Бог ни обича, не означава, че изпитва респект към нас - можеш да обичаш някого, да го съжаляваш, но да нямаш респект към него. Бог може да ни обича, но това не означава, че има респект към нас. Но когато започнем да му връщаме даровете, Той започва да ни уважава - а щом Бог започне да те уважава, Той започва да споделя определени неща с тебе. Така човек постепенно става свят, в мярата на разбирането си на тези неща. Бог споделя харизми, духовни известия, откровения - неща, които вече принадлежат не на робите, а на синовете. Накратко, от роб човек постепенно става син.

Когато човек е роб, той не връща нищо на господаря, а грабва и изчезва. Когато е син, той чувства, че имуществото, което му е дадено, е и на баща му, и негово. Дори да го е получил с договор, той винаги помни, че то е на баща му. Това е връзката на любов, която създава предпоставките за истинската радост. В противен случай никой от нас не е радостен, или за кратко е радостен, а след това идват скърби, и още скърби - и накрая не знаем радостни ли сме, или тъжни.

Да идваха скърби само по външни причини, не по наша вина, добре, но по-лошото е, че повечето скърби са по наша вина. Малцина от нас страдат по вина на други. Повечето страдат по собствена вина. Бог ти дава хубав брак; това е велик дар, особено днес. Да, но за да можеш да го култивираш, е нужно да го принесеш обратно - тоест да го задържиш на определено равнище, да кажеш:

- Боже, виж, това е дар, как да го задържа?

Един хубав дар може да се окаже тирания, защото съм поискал да го приватизирам, да го взема за себе си, нали? Прекъснато е онова евхаристийно отношение - и затова средоточие на живота на Църквата и на всеки от нас са именно думите “Твоя от Твоих Тебе приносаящих о всех и за вся”. Не казваме:

- Добре сме! Добре си прекарваме! И отсега вече ще имаме всичко! - като някои наивни протестантски групи.

А казваме: Всичко това, което си ни дал, вземи го обратно! Това е. Виждате, че в Светата Литургия не принасяме жито и грозде, а хляб и вино. Какво означава това? Принасяме и нашия труд, нашата работа, нашето съществуване. Хлябът не става от само себе си, не пониква като хляб, аз го приготвям. Същото е и с виното. Тоест принасям моето общество, култура, икономика.

Ето, икономиката, голямата тема на нашите дни. Мислите, че това, което днес става в Гърция, няма духовни причини? Не, то има огромни духовни причини. Липсва именно това съзнание, евхаристийното съзнание. Гъркът е загубил това благодарствено, евхаристийно съзнание, което е имал и с което някога е бил боголюбив, а сега не е боголюбив; той вече не е това, което беше. С някои изключения, на някои места.

Какво прави сега гъркът? „Дай ми!”. Ама, спрете се! С това „дай ми!”, знаете ли какво става? Когато някой има евхаристийна връзка с Бога, той е подвижник. Когато Бог му даде нещо, той ще го вземе с благодарение, ще го използва, ще го върне обратно и ще направи това по балансиран начин. Ако Бог не се намеси, човекът става ненаситен. Това не го казвам аз, казват го отците. Св. Григорий Палама казва, че умът, който е отстъпил от Бога, става или скотообразен или демонообразен - и няма насищане, няма край самонаслаждението. Умът става ското- или демонообразен, или и двете. И какъв е резултатът? След като е взел каквото е могъл, човек взема и парите за бъдещето на детето си... Знаете ли какво означава да си прекарвам добре назаем? И да казвам: ще дойда час, когато други ще плащат! Ама нали ти си ги взел!?

Спомням си, когато преди близо трийсет години настъпи икономическа промяна и бум - не искам да се занимавам с политика, политиката изобщо не ме интересува и пет пари не давам за нея, но ви давам пример. Тогава преподавах в едно училище, следвах богословие и едновременно работех. Първия месец бях взел 25 000 драхми, втория, след бума, взех 45 000, а бях млад преподавател. И се питах, откъде се взеха тия пари? Държавата ги е крила и пазила за нас? Започна великото раздаване, но когато това става без голямо производство, се превръща в разточителство и накрая се стига до заеми, дългове и увисване. И това няма край, защото трябва да произвеждаш, за да консумираш. Има народи, които произвеждат и не консумират - такива са германците, японците. Японците не консумират нищо, германците не консумират нищо. Германецът взима парите и ги слага в банката. Разбира се, това има и своите богословски причини, защото идва от протестантството. Тъй като вярват в теорията за абсолютното предопределение, за да покажеш, че си спасен, трябва да покажеш - както в Стария Завет - че си благословен в този живот, а да си благословен означава да трупаш пари. Така се е зародил капитализмът в рамките на западното протестантство. Така се е зародила икономиката на натрупването.

И тъй, те трупат, трупат и са много мощни, защото трупат. Разбирате ли? Затова не искат да дадат на ония, които си живеят добре със заеми. Аз не съм против човек да си прекарва добре, нито да е малко безгрижен; знайте, Бог ни дава и това, но то означава равновесие и това равновесие идва чрез благодарението.

Как благодарението създава това равновесие? Когато зная, че Някой ми е дал, т.е. подарил ми е този живот, аз взимам това сериозно предвид и не ставам ненаситен, нито краен. Защо? Защото това, което имам, ми е дарено. Ако ти дам една кола да отидеш на някакво пътуване и да се върнеш, няма ли да внимаваш, тъй като тя не е твоя? Няма ли да кажеш: понеже автомобилът не е мой и ми го даде любовта на един приятел, ще внимавам с този автомобил много повече, отколкото с моя! Щом нашето съществуване е дарувано назаем, какво внимание трябва да имаме? Ето как се поражда евхаристийното съществуване; затова и евхаристийното съществуване е аскетично, аскетично в добрия смисъл. Радвам се на това, което имам, но не стигам до злоупотреба, защото постоянно чувствам, че го дължа на Някого. Това е висше чувство. Дългът на любовта изчезна и затова всички станахме скотообразни и ненаситни; затова днес станахме за резил по този въпрос. Ние, бившите православни - бивши и настоящи, надявам се - някога бяхме за пример на другите с нашето задоволяване с малко и с икономическата ни независимост. Така са ставали велики неща и велики постижения в тази страна - по този начин. Разбирате ли?

***
 Богословието не стои в кафез, а опитът на Църквата анализира историческите събития и ги разбира, защото зад всичко има духовна причина; нищо не става просто така, за да стане. Връщаме се към централната тема, т.е. радостта и говорим за смелото излизане от нашето “аз”, което е евхаристийно излизане. Принасям това, което имам, и като правя това, отново го получавам обратно, придобивам го по сигурен начин и така мога да бъда „в Бога”.

Вашата кротост да бъде известна на всички човеци

Радостният човек е и снизходителен. Когато ти блъснат колата, ти си радостен, пращаш човека да си ходи и казваш: остави сега, не се обременявай, аз ще платя! Веднъж срещнахме един старец на Света Гора, който беше толкова радостен, че беше забравил, че е петък и ни даде да ядем непостна храна - тук всеки ден е неделя, Възкресение! Той забрави, че е петък, че е пост, от радост! Разбирате ли какво казвам? Един светогорец. Човек, който е радостен, е снизходителен, а много разстроеният човек е много строг. Нали?

Господ е близо.

Близо, защото утре ще умрем. Не знаем точно кога, но със сигурност не можеш да кажеш, че след 2000 години, а казваш: утре панаирът свършва за мене! Не днес, но не и след 100 години.

Не се грижете за нищо, но във всичко чрез молитва и моление с благодарност откривайте пред Бога своите просби

Този израз е поразителен, особено когато се свърже със следващия:

...и Божият мир, който надвишава всеки ум, ще запази вашите сърца и мисли в Христа Иисуса.

Ето рецептата – радост без себелюбие. Снизхождение поради радостта и безгрижието, защото, когато човек живее евхаристийно, е безгрижен. Защо? Защото знае, че всичко му е дадено и всичко е дал на Бога обратно. За какво да се грижи? За това, което не е получил, или за това, което не е дал? Нито едното съществува, нито другото. Всичко е приел и всичко е дал - защо да се грижи? Каква му е грижата?

Знаете ли, състоянието на безгрижие, когато Бог ни го даде за малко, е превъзходно състояние, то е изображение на рая, както и грижата е изображение на ада, казва един от отците. Безгрижието е състояние - тук, където като хора имаме всякакви искания, проблеми...

И тъй, с благодарност откривайте тези искания и просби пред Бога. С благодарение; благодарението винаги означава размяна - каквото имам, е Твое! Моля Те, помогни ми тук! И ни се дава още, и безгрижието се увеличава, благодарението също. Това е опитът на Църквата, Църквата няма друг опит. Доколкото сме извън Църквата и имаме в ума си разни идеи, не разбираме тези неща; не разбираме каква радост има обикновеният вярващ, простодушният вярващ човек - най-голямата радост. Най-великият от земните владетели няма дори една десета, една стотна от тази радост, защото той е несигурен, нещастен, атакуван отвсякъде, и не след дълго ще се срине сред своите злодеяния. Това е сигурно - заради завистта на властта или по силата на духовния закон, поради злото, което се твори чрез властта.

Не искам да използвам друг израз, този е толкова хубав: “за нищо не се грижете”. За кое да ни е грижа? Не искам да имам грижа.

Ще ми кажете: ти, който говориш това, нямаш ли грижи? Затова казваме, че това са поучения за всички. Въпросът е, че в степента, в която не се грижим, и когато не се грижим, макар и за малко, виждаме истината на нещата, т.е. виждаме отвъд нещата. Когато започнем да се грижим, когато сами се заемем с живота си, започва адът. Хайде да направя това, което имам в ума си, да направя онова, да подсигуря себе си, децата си, властта си, живота си, парите си. И започват конфликтите. За да направя това, което е в ума ми, ще вляза в конфликт с един човек, за еди-какво си - с втори, за еди-какво си - с трети и постоянно ще бъда в конфликт. Защо? Защото съм взел живота в ръцете си? Да или не? И го живея сам; сякаш съм сам, сякаш сам съм си го взел, сам съм си го създал, сам си го държа и сякаш сам трябва да си го използвам. И започват страшните затруднения, а животът се превръща в умора и рана. Нашият нищожен и незначителен живот. Такъв го правим и той става изображение на ада. Така ли е?

Не се грижете за нищо, но във всичко чрез молитва и моление с благодарност откривайте пред Бога своите просби.

Това има огромно значение, защото чрез това „с благодарение” започва онова „Да!” от страна на Бога; ако не благодарим, трябва да намерим причина за благодарение. Знаете ли как ще разберете, че човекът, който е в беда, не след дълго ще се избави от нея? Ако го чуете да казва:

- Първо, Бог ми даде здраве, после Бог ми даде добро дете, Бог ми даде 5 драхми. . .

Този човек не след дълго ще се освободи. Благодарението е започнало, което означава, че Бог започва и да изпитва респект към нас - не просто да обича; любовта може да означава и педагогика, казах ви. Едно е любовта, друго уважението. Обичам детето си, но това не означава, че в даден момент няма малко да го постегна, защото виждам, че се е кривнало от много любов. Нужно е малко да го ограничим, пак с любов ще го ограничим - не от мъст, а винаги възпитателно. Когато детето започва да казва:

- Благодаря ти, мамо! На толкова хубави неща ме научи и толкова много получих от тебе. Много ти благодаря!

Какво прави майката – отваря още повече обятията си, разбира се; дава още повече. Такива са духовните неща и по този прост начин можем да разберем колко значими са те.

Знаете ли какво означава този мир, който надвишава всеки ум? Има ли някой, който знае? Не знам, надявам се да има такива, които знаят. Мир - добре, имам някакъв мир, мирен съм, не викам, не крещя. Мирът, който надвишава всеки ум, означава да се запиташ: Възможно ли е да съществува такъв мир? И да не го знам!? Къде е бил скрит този мир? Какво е този мир? Има ли такъв мир?

Този мир успокоява целия организъм. Висока захар да имаш, ще я понижи. Този мир съдържа витамини, той е лекарство. Смеете се? Ама това именно е истината. Той изцелява болести, душевни и телесни. Това е състояние, където човек отново влиза в ритъм, става като новородено. Това ни казваше старец Порфирий. Сещам се, веднъж ми каза следното: "Един ден дойде някакъв човек, който страдаше от редица болести." Всички болести в основата си са психо-соматични, тоест всички са такива, но някои повече от другите. "И тъй, и аз започнах да му прилагам духовно лечение".

Чрез това, което му казвал, той изваждал на повърхността негови съкровени неща, състояния и т.н., припомнил му Божието благодеяние чрез харизмата, която имал. “Припомни си”, казвал му, “Бог какво направи, как ти даде едно, как ти даде друго, в този и този труден случай; така Бог е до тебе, Той ще те успокои, ще те утеши!” И както говорил, виждал как онзи човек си отдъхва и става щастлив. Той виждал в Светия Дух. Това ще ви се стори страхотно, но наистина старец Порфирий виждал - и го знаем; и аз имам личен опит от стареца, навярно и някои други тук. Той виждал как медицинските стойности, свързани с болестта на онзи човек, намаляват и накрая му казал:

- Върви и утре и се прегледай!

На другия ден отишъл, прегледал се и всички завишени стойности били понижени до нормалните. Старецът му казал: Бог направи това, за да ти покаже, че животът в Бога има и такива резултати, както и животът без Бога има противоположните.

Защо мислите, че хората някога са живели 900 и 1000 години? А сега най-много до 100? И защо невропсихолозите казват, че човешкият мозък - това го четох в научни списания - свръх сили използва 1/10 от капацитета си в този живот. Останалите 9/10 защо са били създадени? Просто е - защото някога човек е можел да живее и до 1000 години. Не е лъжа това, което срещаме в Стария Завет за хора, живели до 900 години.

Божият мир. Човек не може да го измисли. Въпреки това, ако отидете на лекар заради стомаха, ако той знае, че имате стрес, ще ви даде нещо за стрес, защото чувства, че Евангелието има право. Не защото е чел Евангелието, а защото знае, че ако стресът намалее малко, ще се промени състоянието на стомаха...

Превод от гръцки: Константин Константинов