Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.06.2012 22:16 - ПОСЛЕДНОТО СТЪПАЛО
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 561 Коментари: 0 Гласове:
0



           http://www.pravoslavie.bg/Есеистика/Последното-стъпало

Последното стъпало
 19.06.12  | Виталий Каплан

“Искам след смъртта си да отидат в ада” - каза един мой приятел за хора, които с години преследват семейството му. Знам тази история в подробности - повярвайте, подробностите са повече от скверни. Няма защо да ги разказвам тук, нека просто да приемем: думите на приятеля ми не бяха безпочвени. По човешки го разбирам много добре.

Но аз съм православен християнин, той - също. Как да реагирам на тази фраза по християнски? Да, отбелязах очевидното: че Господ ни призовава да обичаме враговете си, че трябва да прощаваме на тези, които ни мразят и обиждат, да се молим за тях; че омразата разрушава душата; че никой не трябва да пожелава никому адски мъчения; че докато човек е жив, винаги има шанс да се разкае...

Но колкото повече говорех, толкова повече ми се струваше, че шикалкавя. И не защото думите ми не влизаха в съзнанието на моя събеседник - все пак човек, намиращ се в определено състояние, понякога не може да възприеме и най-правилните аргументи. Причината беше в нещо друго.

Но в какво? Съмнявам ли се в казаното? Отхвърлям ли необходимостта да се прощава? Не, не се съмнявам и не отхвърлям. Но едновременно с това чувствам някакъв недостатък в думите си.

Ето в какво е въпросът: призивът да обичаме враговете си, да им прощаваме и да се молим за тях - това е евангелска максима. Това е мяра за съвършенство, към която ние, християните, сме призовани - но малко от нас достигат тази мяра. Тук е като в спорта: да, шампионът е способен да скочи на повече от два метра височина, но обикновеният човек не може да го направи. И ако му се казва, че трябва да скочи два метра, че е длъжен да го направи, че щом шампионите го могат, значи и той го може - в най-добрия случай човекът ще възприеме казаното като наивност, а в най-лошия - като съзнателна демагогия. Ако в човека постоянно се поддържа чувство за вина заради това, че не достига мярата на великите светци, много е вероятно той въобще да спре да опитва. Тогава няма да скочи нито на два метра, нито дори на достъпните му 30 сантиметра.

Да, разбира се, евангелската максима е необходима, защото нашата висша цел е обожествяване, а не просто подобряване на моралното ниво. Ако нямахме идеала, зададен от Евангелието, християнството бързо би се преродило в съблюдаване на външните белези и ни най-малко не би ни приближавало към Бога. Но не е достатъчно да имаме идеал - нужно е и да знаем как да вървим към този идеал. Духовният живот прилича на стълба, и евангелската максима е последното й стъпало. Последното. А повечето от нас стоят на първото.

Но по някаква причина много от нас (включително някои свещеници) са сигурни, че цялата тази стълба може да бъде преодоляна само с един скок, а ако това не ти се удава, значи просто нямаш воля. Тук логиката е “всичко или нищо”. Напомняме на хората думите на Христос “...бремето Ми е леко” (Мат. 11:30), а фактически им налагаме “бремена тежки и мъчни за носене” (Мат. 23:4). И когато излизат от Църквата, самодоволно им цитираме: “Те излязоха от нас, но не бяха наши...” (1 Иоан. 2:19)

 Това, за съжаление, не винаги се случва. Затова е нужно опитно духовно ръководство, а това дори в манастирите е рядкост, камо ли в обикновения енорийски живот. Да, има забележителни вдъхновяващи отци, но колко са те и колко са църковните християни? Съотношението в най-добрия случай е 1:10000.

Но какво да прави един обикновен православен човек, който обективно няма възможност да беседва със свят старец? Който просто редовно се изповядва при енорийски свещеник, причастява се, моли се, старае се да съблюдава Божиите заповеди? Как да постъпи, ако вижда, че не достига до евангелската максима? Не може да възлюби враговете си, не може да раздаде всичко и да последва Христа, не може да извади съблазняващото си око и да отсече съблазняващата си ръка; не може да даде последната си риза...

Аз самият съм такъв. И ми беше странно да се преструвам, че съм стигнал духовни висини и оттам, от високото, давам съвети. Затова това, което ще кажа не са съвети, а просто изводите, които си направих. Възможно е да греша. Не следвайте думите ми механично. Помислете, претеглете ги в съзнанието си, посъветвайте се с по-опитните.

Най-важното е да не лъжем нито себе си, нито Бог. Не трябва да изобразяваме неща, до които още не сме дорасли. Ако не си дорасъл дотолкова, че да простиш на враговете си, не казвай, че им прощаваш. И също така, разказвайки това на изповед, не казвай, че се каеш, задето не можеш да простиш. Всъщност не се каеш! Ако се каеше, цялата ти душа щеше да тъгува и да се тресе; щеше да е непоносимо, щеше да искаш веднага да се избавиш от тази мъка. А ние най-често просто осъзнаваме факта, че е неправилно да не прощаваме, че не съответства на Евангелието. Но с такова несъответствие засега успяваме да живеем, то не ни безпокои. Ако трябва да сме честни, когато говорим за това на изповед, ние не се изповядваме, а просто беседваме със свещеника. Това, разбира се, не е безполезно, но то не е и покаяние.
 Затова ще кажа: ако не можеш да простиш, не “прощавай”. Ако не можеш да възлюбиш - не лъжи, че си възлюбил. Ако не можеш да се молиш за някой, изчакай. Не се моли засега.

А какво можеш да направиш? Все пак сигурно можеш да направиш нещо и в сегашното си състояние? Да! Можеш да не желаеш зло. Да не се тровиш с мечти за мъст, за ужасна задгробна участ на обидилите те. Това си е вид похот: отново и отново да си спомняш как са те обидили, как те боли и как се чувстваш зле. Пробвай просто да ги изхвърлиш от ума си. Не да забравиш за съществуването им - това е невъзможно - но да превключиш на друго, по-жизнено настояще. Ако ти се налага да говориш за тях - говори отстранено, сякаш говориш за герои от книга.

И само тогава, когато по тази тема вече не останат емоции в теб, можеш да опиташ да се молиш за тях. Но само ако молейки се, не усещаш лъжа. Кажи на Бог честно: “Господи, все още не мога да им простя в сърцето си, но в разума си разбирам, че те също са хора, че Ти обичаш и тях, независимо от цялата им мизерия, затова помогни им да се променят, да се избавят от тази мизерия. Помогни и на мен да спра да ги мразя, смекчи сърцето ми за тях.”

Може би накрая ще достигнеш и последното стъпало, там, където се обичат враговете - по-скоро вече бившите врагове, защото един светец няма врагове. Но засега стъпи от първото стъпало на второто, от второто - на третото.

По-добре да се качваме бавно, отколкото да стоим долу и да се срамуваме, че не сме скочили догоре (или да си мечтаем, че скоро ще узреем и ще успеем да скочим). В Православието не е нужно да скачаме и да си мечтаем за скок. Трябва просто да вървим. | www.foma.ru

Превод от руски: Павла Сивова



Тагове:   Стълбица,   към бога,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11549621
Постинги: 14718
Коментари: 2344
Гласове: 9288
Архив
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930