Сряда, 13 Юни 2012 20:20
Автор: Лимасолски митр. Атанасий
http://dveri.bg/kh9qd
Никой не може да говори и да изчерпи молитвата, защото тя е съвършено дело, което по своята същност принадлежи не на човека, а на Ангелите, на състоянието отвъд този свят и не може нито да се изрази, нито да се опише. Човек може само да каже няколко неща за нея и най-вече за простия начин, по който тя се извършва, а за останалото ще го извести самата молитва. Трябва да знаете, че никой човек не се моли по същия начин като другия, абсолютно никой. Както никой човек не говори така, както другият говори, никой не се чувства така, както другият се чувства, никой не мисли така, както другият и никой не е като другия. Така и молитвата, която е изражение на човека, израз на целия човек към Бога, не може да бъде подобна на нещо друго. Затова отците на Църквата винаги дават определени практически съвети, оставят човека да ги прилага и самата молитва се превръща във водач за човека. Ако ние предварително поискаме да схематизираме молитвата, метода на молитвата, тогава съществува опасността да се задоволим с метода и да забравим същността и целта, защото молитвата не е нищо друго, освен средство, докато целта е Христос, личността Иисус Христос.
Молитвата няма абстрактна цел, тя не е неопределено действие на човека, а конкретно, определящо действие, среща, път и среща, единение между Бога и човека - естествено, доколкото можете да си го представите и разберете. Това обаче е толкова силно преживяване, че никое друго преживяване от този свят, колкото и да е силно, не може да устои пред силата на молитвата. Затова силата и действието на Църквата, която реално променя, преобразява и изцелява човека, всъщност е молитвата. Особено за нас, в Православната Църква, е много радостно събитието, че сме членове на Христовата Църква, на апостолската Христова Църква, която вярно е съхранила молитвата. Православната Църква е молеща се Църква, тя е Църквата, чието най-висше дело е богослужението. Докато на запад, където апостолското предание било загубено, Църквата се превърнала в светска система, в светска държава, молитвата изчезнала и я заменили делата; добрите дела, активността, проповедта, движенията, благотворителността, социалните грижи изместили това най-възвишено дело на Църквата, т.е. молитвата. В книга Деяния на светите апостоли се говори именно за това, че първите християни постоянствали в молитвата, учението на апостолите и преломяването на хляба, т.е. в св. Евхаристия. Това са трите белега на делото на Църквата – молитвата, апостолското учение, учението на Църквата за молитвата, и Евхаристията – нашето участие в Господнето Тяло и Кръв. Затова в нашата Църква има много богослужебни събрания и тя е преди всичко богослужеща Църква.
В миналото основите на Църквата бяха разклатени, тъй като бяхме наводнени от западните модели, по които се разглеждат нещата. Спряхме да гледаме богослужението, гледахме делата, затова беше загърбено монашеството и се разви едно идеалистично - привидно мисионерско - движение в Църквата, което всъщност беше подражание на западни образци - с добри подбуди, но по чужди образци. В крайна сметка, стана ясно, че това явление не може да устои в Църквата. Така постепенно всички се връщаме оттам и научаваме, че това, от което се черпи благодатта, е молитвата, както и че съдържанието на нашия християнски живот е благодатта на Светия Дух. Целта на нашия живот, както е казал руският светец Серафим Саровски, е придобиването на Светия Дух. Ако разберем това нещо и го предадем на нашия ближен, дете, съученик, тогава действително му даваме нещо осезаемо, докато, ако му говорим за нравствени ценности, за идеали, тогава говорим философски, а не богословски. Богословието е опит, философията е умозрение и идеи. Затова отците на Църквата, които изцяло се посветили, с всички сили, на молитвеното дело, са ни говорили - естествено колкото са могли - и са ни предали техния опит и знание за молитвата.
Като начало нека кажем няколко теоретични неща. Всяко едно действие в Църквата има за цел изцелението на човека и доколкото изцелението се състои във връщането ни към състоянието преди падението, доколкото падението поразило нашата природа, разрушило образа на Бога, изопачило нашите естествени енергии и помрачило красотата на сътворението, сега Църквата като духовна лечебница изгражда наново този образ. Основният орган, който бил поразен чрез падението, е нашият ум и сърце. Когато казваме ум, в Църквата нямаме предвид мозъка, разума, а съвкупността от душевно-телесните сили, духовните сили, това, което също се нарича сърце. Чрез падението сърцето на човека било разбито, в него нахлули страстите и оттогава човекът страда от духовна шизофрения. Едно иска, второ прави, трето мисли, четвърто желае, променя се, изменя се, понякога до такава степен, че и самият не може да разбере себе си и чувства вътрешно объркване. Разбира се, отците на Църквата посредством философското знание от онази епоха отличават в душата на човека части – това е философско разделение, но това не им попречило, за да изразят учението на Църквата. Те учат, че душата има раздразнителна, желателна и разумна част.
Първата е силата на гнева, на справедливостта, на мъжеството. Желателната част са желанията на човека - и телесни, и материални, и дори духовни; разумната част е разумът, разсъдъкът, както днес казваме. Тъй като след падението тези сили в човека се разпръснали, увредили и започнали да функционират по противоестествен начин, всички те трябва да се върнат в своето естествено състояние и да се обединят, да станат едно, човекът да стане несложен, както Бог го е създал. Затова понякога чувате, че в Църквата се възхваляват простите хора. Когато казваме прости, този човек е прост, много прост човек, най-малкото от духовни човеци, нямаме предвид простоватия човек, с други думи глупавия, нито някой мним властник, който се прави на много народен човек и е прост в своите обноски; това са социологически схеми. Прост е човекът, който не мисли лукаво, той прилича на малкото дете, има просто сърце, добро сърце, няма лукавство, няма себичност, няма подозрителност, няма потайности. Съответно прост човек е този, който е приел Божията благодат и всички негови душевни сили са обединени.
На раздразнителната част отците противопоставят справедливостта на Бога, мъдрост на Бога, мъжество от Бога. Като антидот на разумната част изтъкват духовното четене, духовното изследване, съзерцаването на Божиите тайни, а на желателната част - въздържанието, аскезата и целомъдрието, като всичко това кръщават в купелта на молитвата. С други думи, молитвата е движение на всички сили на човека към Бога. Това обаче изобщо не е просто, нито настъпва неочаквано; например сега съм вкъщи, занимавам се с различни неща, имам разнообразни представи в ума ми, но спирам телевизора и отивам да се моля и съм в духовно състояние. Не става така. Молитвата се нуждае от подготовка, нуждае се от среда, от условия, за да може да се развие. На практическо ниво първо е необходимо да имаме правило. Тоест човек трябва да има правило - всеки ден, едно малко правило - не много минути, не голямо правило, защото, ако заложи голямо правило, няма да може да го спази. Както казват отците, по-добре с малък, но постоянен труд, отколкото с голям труд, но бързо да спре. Малък труд, нещо малко, което да бъде трайно, отколкото да е нещо голямо и бързо да спре. Нека човек започне да се моли по няколко минути – пет минути вечерта, две сутринта. След това постепенно да започне да увеличава времето. С две минути на седмица, с една минута на седмица. Ще добавя една минута на седмица. За една година ще стигне дотам всяка вечер да се моли един час и повече. Обаче, както преди казах, нужни са предпоставки, тоест никой човек не може да се помоли правилно, ако не се опита да спази всичко, което се казва в Евангелието, което казва Църквата, защото молитвата е „концентрат”. Сякаш слагаме всички Христови заповеди, цялата борба, която водим, в един съд, изстискваме ги и пускат една капка. Тази капка се нарича молитва.
За да говорим по-конкретно, нека кажем нещо, което всички малко или повече знаете. Става въпрос за т. нар. монологична молитва „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”, за молитвата на ума. Тази молитва наистина е тайна в Църквата, тя е много страшна молитва. Тя е като бомба, която може да изглежда толкова малка, но разтърсва цяла сграда във въздуха и наистина е бомба, защото стига човек да я хване и разработи, вижда, че в дълбочината на сърцето му се отваря пролука, от която започват да изтичат всички мръсотии, всички страсти, всички грехове. В човека се извършва дълбоко сондиране и едновременно с това Божията благодат влиза в дълбините на неговото същество. Трябва да знаете, че само Бог влиза в сърцето на човека, никой друг! Дори умът не влиза в дълбините на сърцето ни, а само Бог, защото Той е създал сърцето на човека. Затова дълбините, дълбокото сърце, както се казва в Писанието, е познато само на Бога, на Светия Дух и Светият Дух се открива на хората, които се молят.
Човек започва постепенно да казва молитвата, да я повтаря, по прост начин: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”, само с няколко предпоставки. Коя е първата? Крайното смирение, тоест да разбере, че той се обръща към Бога и обръщането към Бога не е нещо прибързано. Бог е Този, Който е създал небето и земята, Който ги крепи, Който ни е привел от небитие в битие, Бог, Който заради нас в конкретен исторически момент стана Човек, беше разпнат, умря заради нас и предаде Себе Си в Църквата, за да получим и ние спасение. Това е първото нещо - съзнанието за това към Кого се обръщаме - към Бога.
И след това „помилуй ме”, т.е. усещането за Божията милост. Ние се нуждаем от Божията милост. Ако продължим така с тези две неща – съзнанието за Бога и за нашата крайна нужда от това да познаем Божията милост, тогава можем да кажем, че на практическо равнище сме придобили двете криле, с които трябва да летим и сега започваме да запълваме нашето време с молитвата. В началото тази молитва се казва устно, с уста, с устните. Когато сме сами, е лесно да шепнем или дори да изричаме на глас молитвата много пъти, изключително много пъти, защото всяка молитва е като удар по скалата, която покрива нашето сърце, по скалата, която е нашето сърце. Защото сърцето на човека понякога е толкова твърдо, че прилича на гранит и човекът, който се моли, е като някой, който държи голям чук и бие по тази скала, за да разбие скалата на сърцето. Всеки път, когато нанася удар, тя се разбива, руши се; той удря, удря, удря, докато сърцето се разбие; и ако се разбие, тогава човек започва да става човек. И тъй, той запълва празното време (с молитвата). Когато ходи, когато чака, когато шофира, когато пътува, навсякъде. Запълва празното време. В началото значение има количеството, а не качеството. Той се стреми да казва молитвата много пъти. Ако може с качество, тоест с внимание, умиление, добре, ако не може, не пречи, нека само казва молитвата. Нека не гледа ума си, умът му може да пътува, да странства, да мисли срамни неща, да мисли каквото и да е, където и да се намира, той да продължава да казва молитвата. Отците дори казват, че когато съгрешаваме - дръзко нещо, но са го казали - в мига, когато човек съгрешава, извършва най-ужасния грях, и дори в онзи час той трябва да се моли. С други думи, трябва да имам дръзновението да насоча ума си към Бога и да кажа:
- Ето, виж какво правя, но въпреки това се моля!
Тоест, аз не мога да правя нещо друго, но поне устата ми вика към Бога. И това е нещо. То е като някой, който пада в бездна и се държи за едно въже. Е, държи въжето, не го пуска, ще дойде час, в който Бог ще го помилва. Бог ще помогне и той ще се изкачи. Често пъти става така, че много хора се молят и се потапят в мрак, не виждат светлина, не чувстват утеха, не чувстват отговор, тяхната молитва е духовен мрак и ад. Човекът, който се чувства по този начин, трябва естествено да има дръзновение, защото прилича на болния от рак, който прави химиотерапия, пада косата му, повръща, такива работи, но и това влиза в изцелението. Трябва да влезе вътре, защото там се случват две неща. Първото е, че в дълбината на душата съществува голям егоизъм, който е скрит за неговите очи. Доколкото молитвата копае вътре, излиза мрак и този мрак, от който вкусва, трябва да излезе. За съжаление, това е най-трудното преживяване за този, който започва да се моли. Вместо да срещне светлина, среща мрак, вместо да срещне Бога, среща ада, вместо да се избави, потъва, и тези от вас, които са чели житието на св. Силуан Атонски, се сещат, че той също се потопил в ада, в ада на отчаянието, на погибелта, но когато Господ се появил, Той му казал:
- Дръж ума си в ада, трябва да бъдеш в ада, но не се отчайвай!
Човекът продължава напред, копаейки и удряйки, пробивайки дълбините на своето битие чрез молитвата, като проявява търпение, има надежда, надява се, че наистина ще получи Божията милост. От друга страна, Сам Христос в Евангелието ни казва, че всичко, което в молитва искате, ще стане. Не е възможно Христос да изрече лъжа! Той ни е казал – хлопайте, и ще ви се отвори, ще се отвори вратата, искайте и непременно ще получите. Ако не получавате, това означава, че трябва още да искате, да настоявате, да не бъдете нетърпеливи, да не губете вашето дръзновение, удряйте по камъка на вашето сърце и Светият Дух непременно ще го разбие. Не трябва да се отчайвате, когато виждате този мрак, когато виждате, че умът не се събира. Много млади хора, които се подвизават, казват:
- Отче, моля се, но не мога да събера умът си, който търчи тук и там. Изобщо не мога да го спра!
Не се страхувайте! Старец Паисий даваше следния пример – умът може да бяга, но кълбото го държи Христос. Той казваше, че в неговото село децата хващали врабчета, връзвали краката им за конец - това било игра за тях, и ги оставяли да летят, но държали кълбото в ръка; те, клетите, летели и мислели, че са свободни, нещо усещали в крака си, но след като летели, то не им тежало, крилете бил свободни. Когато обаче идвало време и децата започвали да навиват кълбото, врабчетата се връщали обратно. По такъв начин старец Паисий уподобява човека, който се моли, а (неговият ум) търчи тук и там. Той казваше:
- Не пречи, детето ми! Нека кълбото е в Христос, а той да лети! Къде ще отиде? Ще се прибере обратно в даден момент.
Така става с човека, който призовава Божията милост. Отвъд това, че ще се потопи в това пространство и ще прояви търпение, в същото време в дълбините на неговото битие се ражда надежда, надежда в Божията милост. Тази надежда започва да изгрява постепенно и в съответствие с неговия труд, настоятелност и сила тази светлина постепенно побеждава мрака.
Плодовете на молитвата са изобилни и безкрайни. Има големи плодове от молитвата, които са украсили светците – великите благодатни дарове, чудесата на светците, които, разбира се, ние навярно не можем да стигнем, но нека поне теоретично да ги знаем. Човек придобива пророчески дар, става прозорлив, всичко това, което Христос ни е казал в Евангелието се потвърждава в живота на тези хора, които се молят. Но тук, във всекидневието, ние, които сме млади хора с големи немощи, какво става с нас? Този, който се моли действително, постига преди всичко едно велико нещо – става социален, общителен човек, тъй като молитвата има това свойство да извежда човека от неговия индивидуализъм и да го съединява първо с Бога. Когато го съедини с Бога, едновременно с това човек лесно се съединява с всички останали и вече не страда от самота. Този, който страда от самота, означава, че не се моли. Този, който се моли, може да е сам, да е пустинник, да е в дълбоката пустиня, може да е сам в Никозия, в Атина, да няма нито един приятел, но утехата на молитвата пребъдва в него. Този, който се моли, действително общува с другия човек. Неговото сърце общува, не се чувства сам, а след това спира да има абсурдни претенции към другите – нещо, което е рожба от неговия индивидуализъм и егоизъм. Когато иска да го разбират, не казва:
- Не ме разбират! Никой не ме разбира!
Тези болни неща и думи ги казва човекът, който не е вкусил какво означава Светий Дух, какво означава молитвата. Защото, как очакваш да те разбере? Кой да те разбере? Нека обърнем въпроса - ти кого разбра? Ти кого прие? Ти себе си разбра ли? Прие ли себе си? Как другият да те разбере? Ама какво е другият? Човек като тебе! Какво е другият човек? За какво търсиш от него нещо, което той не може да ти даде? Искаш да те разбере, да те приеме. Затова сетне започват болните сантиментализми: обичам те и не ме обичаш! И далеч от тебе не мога да живея! И плачат клетите девойки и се получават всички тези травми и трагедии, които понякога наблюдаваме. Защо? Защото сме възложили прекалени надежди на хора. В онзи час, когато се чувствате така - и е много естествено като млади да чувствате тези неща - човек трябва започне да мисли смирено и да се моли, и всъщност да насочва цялото си сърце, цялото си ранено сърце към Христос, да се научи да не търси от другите неща, които не могат да му дадат, защото ги нямат. Каквото и да прави другият, той е човек. Никой човек не може да утеши напълно другия човек. Грешка е да искате да намерите покой в някой човек. Всеки човек, колкото и да ви обича, колкото и да го обичате - вижте и вие вътре във вас - неговите възможности са ограничени. Човек е, има малки сили, малка е неговата вместимост, само Бог дава пълен покой на другия човек и само Бог никога не отхвърля човека, нито някога ще ни разочарова! Нито ще ни предаде, нито ще ни изостави. Следователно това, което търсим от другите, трябва да го търсим от Бога и ако по този начин спрем да търсим от другите, тогава ще научим, че другият не е само, за да ни дава, а и за да взема от нас и не трябва само да му искаме, а и да му даваме. Искаме от него да ни изслуша, да му говорим. Ама ти защо не седнеш другият да ти поговори? Защо първо не поговориш със себе си? Това е. Ти не даваш нищо и все искаш да вземаш! Например – тук и сега, искам да ти говоря тук и сега! И след това се появяват претенции, болести, психологически травми, празноти, всичко това, в което падаме и не можем изобщо да излезем от него, избухваме в плач, ставаме герои в нашато съзнание от това, че страдаме от бремето на хората. А от нашето бреме кой страда? Бог знае. Мислим си, че сме герои.
Знаете ли, че молитвата действително е най-ефикасното лекарство срещу това, от което днес страдат младите хора. Човекът, който се моли, не бива борен от тези неща. В противен случай прави нещо друго - не се моли, тоест не търси Бога, търси други неща, търси човешка утеха и не се е научил да търси Божията милост. Защото не е възможно - или Бог е лъжец, или ние сме негодни. Бог не е лъжец. Значи нещо става с нас.
Относно въпроса дали тревогата означава липса на вяра. Дори фактът, че въпросът е написан върху такъв лист... е знак за тревога. Един изтъркан лист, където и нищо да не пише, човек би могъл да направи цяла беседа. Откъснато набързо от някаква тетрадка.
Тревогата е не само знак за липса на вяра, а и за безпорядък. Не се смейте. Знаете ли, че понякога човекът си личи от подробностите, ако видите свети хора, ще видите, че са съвършени и в детайлите. Видяхме светци-пустинници, хора, които нямаха нищо в килията си, там, където живееха, в своите пустинни места, и имаха такъв ред в живота си. Тоест всяко нещо, което правеха, наистина го правеха колкото се може по-добре; и най-простото нещо. И един домат да нарежат, го режеха хубаво. Затова внимавайте в детайлите. И особено девойките, които са отдадени на детайлите.
Тревогата се побеждава и унищожава от молитвата, защото тревогата всъщност извира от натиска на средата, от натиска на събитията от този свят, притискат те уроците, времето, нашите немощи, страсти, всичко и те обхваща тревога. Молитвата има следното свойство – веднага щом започне да се извършва в човека, тя го извежда от тези неща, дава му друго усещане за времето, друго усещане за нещата от този свят. Тя го кара да се извиси над тези неща, не го прави безчувствен, а чувствителен, но го прави неуязвим от събитията на света. Първото нещо, което казват отците, е че тя освобождава ума и сърцето от средата и тъй като именно средата поражда тревогата, затова и молитвата действително освобождава от тревогата. Така човекът, който се моли и се моли с усещане, се избавя от всички тези неща, защото, каквото и да настъпи в живота му, дори и самата смърт - във всички форми, не само като биологичен факт, той се просветлява от Христовото присъствие.
Искам да ви кажа, че именно в Църквата, където човек прекарва много часове, изчезва натискът от средата, защото Църквата дава на човека сила да отблъсне нещата от този свят и особено Светата Литургия. Затова е важно да се научим да ходим на църква. Църквата, богослужението прилича на самолет, наистина така се чувстваш – където влизаш и щеш-не щеш, разбираш-не разбираш от самолети, летиш и ти заедно с другите. Излита самолетът заедно с всички, които са вътре. На това прилича богослужението. И ако ще да отиде човек и да бъде като пън на Литургията. Да отиде и ако ще нищо да не разбира, само върви, седни там като пън, като едно изсъхнало дърво, и ако ще умът ти да пътува, да странства, върви там. И дървото в Църквата се освещава, и камъните, и прахта. Затова, когато в манастирите метем храма, не го слагаме в кофата за боклук, а имаме специално място, където го хвърляме, защото в храма дори прахът е свещен. Също така едно нещо, което влиза в храма, не се използва за някаква обща цел. С тази маса тук не можеш да отиде да правиш барбекю, тя е свещена.
И тъй, на практическо ниво човек започва постоянно да повтаря молитвата, докато стигне до един момент - знаете ли докъде? Докато се научите да плачете. Сълзите са знак за молитвата. От сълзите нататък молитвата започва да действа в човека. Докато не плачеш, ще страдаш. Ако се научите да плачете, тогава ще започнете да отморявате душевно. Затова отците настояват изключително много върху сълзите. Ще ми кажеш, сега големи хора да плачем като бебетата? Добре, жените плачат, техните сълзи са евтини. . не го казвам, защото имам нещо против жените! Но е така, лесно плачат и могат да използват сълзите си за добро. Тоест, плачейки така, тези сълзи, които лесно се търкулват от женския свят, могат да се насадят в молитвата. Те наистина имат голям плод. И затова жените се молят изключително много, с голяма сила. Но и при мъжете трябва да стане това нещо, защото, ако човек не се научи да се моли със сълзи, не може да намери същността на своята молитва. Затова всеки ден, всяка вечер, когато сме сами, в стаята си, трябва да отделяме малко време на себе си и да започнем да се молим със съзнание за Бога и Неговата милост и да намерим начина, по който ще заплачем. Когато намерите начина да плачите, тогава действително сте влезли в духовния живот. Св. Исаак Сириец казва, че духовният живот започва от сълзите. Парадоксално, абсурдно, къде ти да кажеш днес - да ходиш да се молиш и да плачеш. Това обаче е незаменимо.
Тук ще си припомним какво са правили старите хора, които са били толкова добри и мъдри и лесно плачели. Сещате ли се за старите погребения? Колко хубави погребения бяха! Отиваш на погребения, чуваш ридаене, плач. Но свърши ли погребението - ядат хората и спят спокойно. Сега става погребение, пият антидепресанти, свършва погребението - отиват на психиатър. 15 лири за 45 минути, клетите лекари, и те изкарват хляба си, и джобовете на хората са пълни с лекарства. Защото не плачат, дори на погребенията днес не плачат. И аз, когато като студент отидох в университета в Солун, чух, че стана пътно произшествие и двама човека загинаха. Дълго време не бях чувал такъв плач и си викам да отида да чуя как плачат, ще плача и аз, така да са каже. Отидох на погребението в митрополитския храм „Св. Григорий Палама” в Солун и очаквах, както в Кипър, само да се появи ковчегът, да чуя онези сърцеразидателни викове. Влиза ковчегът, нищо. Да не говорим, че беше пълно с цветя и с някакви венци. Първия път мислех, че е сватба. Свърши погребението, свещениците казаха името на покойника, тропарите, нищо. Ужасно нещо. Не плачат, след това пък нито се смеят. Този, който не плаче, дори не се смее. Смее се повърхностно. Не се смее от сърце, от смях да се пръсне, с цялото си същество. Всичко става повърхностно - плаче повърхностно, смее се повърхностно, обича другия повърхностно, всичко става отгоре-отгоре, не стига до дълбочината на своето битие.
Превод: К. Константинов
