https://www.facebook.com/photo.php?fbid=399993486719687&set=o.377604652285351&type=1&theater
Гневливост, раздразнителност.
Мнозина оправдават проявите на тази страст с физиологически причини — с така наречената нервност вследствие на страданията и неудобствата, които им се случват, с напрегнатостта на съвременния живот, с трудния характер на роднините и близките. Макар отчасти тези причини да съществуват, те обаче не могат да служат като оправдание на този обикновено дълбоко вкоренен навик да изливаме своето раздразнение, злост и лошо настроение върху близките си. Раздразнителността, избухливостта и грубостта на първо място разрушават семейния живот, като водят до караници, обикновено за дребни неща, и предизвикват в отговор ненавист, злопаметство, желание да се отмъсти, въобще ожесточават сърцата на хора, които се обичат. А колко гибелно действат проявите на гнева върху младите души, как разрушават те в тях дадената от Бога нежност и любов към родителите! Ние можем и трябва да се гневим само на собствените си грехове и недостатъци. Св. Нил Синайски съветва да бъдем «кротки към хората, но войнствени към нашия враг, тъй като именно в това се състои естествената употреба на гнева — враждебно да се противим на древната змия.» И още той казва: «Който злопаметствува по отношение на демоните, той не е злопаметен по отношение на хората».
Дори да спорим трябва без ожесточение и гняв, тъй като раздразнението веднага се предава на другия. Причини за гнева често са високомерието, гордостта и желанието да покажем властта си над другия, да го изобличим за неговите пороци, като забравяме своите собствени грехове. Преди изповедта трябва да си спомниш: не таиш ли ти, брате, злоба към своя ближен и примирил ли си се с него в сърцето си? След обидата, която си нанесъл на някого, поправил ли си своя грях пред него, не е ли останало в сърцето на другия скръб и огорчение? Спомни си и се покай за това, с което си съгрешил и по възможност преди изповедта се помири, изпроси прошка от ближния, когото си оскърбил, а за тези, които са те обидили, се помоли, като им желаеш от сърце доброто.
Често там, където хората живеят дълго време заедно, особено в притеснени условия, дяволът вселява между тях разпри, омраза един към друг, появява се постоянно раздразнение, осъждане, даже неприязън и отвращение. Всичко това е работа на злата страст: започва да ти се струва, че ближният ти се държи съвсем невъзможно, всички негови действия изглеждат крайно уродливи, предизвикателни, непристойни. Това е познато бесовско изкушение. Когато намери в душата на човека някоя лесно поддаваща се на раздразнението струнка, дяволът започва постоянно да насочва натам своите козни, като с клевета и лъжа подстрекава към гняв, докато не разклати всички струни на душата така, че тя винаги с готовност да се отзовава на всеки гневен помисъл. Така бесовете, като си намерят вратичка към душата, скоро вмъкват в нея цял куп различни чувства на омраза и лесно довеждат човека едва ли не до беснование, т. е. до люта ненавист към ближния. Затова е важно още от самото начало внимателно да следим недоброжелателните помисли, малките раздразнения, изблиците на гняв и веднага да ги пресичаме, да ги изповядваме щом има такава възможност, за да може често и ясно да се откриват тези помисли пред свещеника. А той със слово и съвет може лесно да помогне да се отсекат подобни мисли и да не даде на болестта да се развива по-нататък. Крайно неполезно е обаче да искаш да се разделиш с този, към когото възниква такава озлобеност. Именно това търси дяволът; но ние трябва да стоим докрай, като знаем истинския източник на това зло. Когато човекът, разпалван към злоба от беса, негодува против ближния и обвинява него, а не дявола и собствената си страст, той е подобен, по думите на отците на Църквата, на глупаво куче, по което хвърлят камъни и то се хвърля, лае и ги хапе, а не забелязва оногова, който хвърля камъните. Тази страст днес също е силно развита. За изцеление от нея се изисква много внимание, борба, честа изповед, смирение пред ближните, самоукорение, много поклони с молитва за себе си и за тези, срещу които сме нападани. Истинските християни — ония, които с цялата си душа са искали да служат на своя Господ и са се стремели към съвършено очистване на сърцето, често преднамерено са търсели наставник или брат с труден, строг и даже раздразнителен характер, та като живеят заедно с него, постоянно да се смиряват и така по-бързо да се научат на кротост и незлобие. Такива примери често се срещат в житията на светиите.
