Християнското учение за кръщаването на младенци
Posted by Светослав Ангелов on 01/06/2012 in Апологетика
автор: Светльо Ангелов
Противно на популярната нагласа, че кръщението във вода „в името на Отца, Сина и Светия Дух“ представлява преди всичко „отмиване на първородния грях“, ние свидетелство за подобно нещо в Свещеното Писание на Новия Завет не намираме. За Новозаветните автори Кръщението е предимно присъединяване към Църквата, вход в Църквата, като възстановяване на нарушеното общение на човека с Бога, което се случва именно в Църква, където човеците „в събрание“ изобразяват общението на Бога в Троица, следователно Църквата не е само „Тяло Христово“, но като такова тя е и икона, реализация на Светотроичния образ на живот. В този му смисъл съхранява Светото Кръщение и продължава да го извършва Светата Православна Църква.
У Апостолите „учение за първороден грях“ като тегнеща върху човешкото естество предизпозиция (генетично предразположение) към греха нямаме. Свети Павел напротив, ясно свидетелства затова, че преди да има вина, грях няма, нито може да бъде някой подведен към отговорност за грях: „И аз някога бях жив без закон, но когато дойде заповедта, грехът оживя, а пък аз умрях“ (Римляни 7:9). Тези думи са в съгласие с думите на Христос, записани от евангелиста в Йоан 9:41: „Исус им каза: Ако бяхте слепи, не бихте имали грях, но понеже сега казвате: Виждаме, грехът ви остава“ . Защото грехът не е „недъг в природата“, не е генетично предпоставен. Нито светът е създаден със „заложено зло в себе си“, нито грехът на Адам и Ева внася в него злото в биологически, материален смисъл, иначе Псалмопевецът не би пял, че: „Небесата разказват за Славата Божия, а просторът възвестява делото на ръцете Му“ (Псалтир 19:1) и това не се отнася към „Небесата“ като пространство, незасегнато от греха за разлика от земята, защото той продължава: „Няма език, няма наречие, на което не би се чувал техния глас“ (ст. 3-ти от същия псалом в превод по-близък до автентичния смисъл), а в ст. 2-ри пък се казва, че за тази слава „ден на ден изговаря слово и нощ на нощ изявява знание“, за осезаемата в заобикалящия ни свят Слава Божия т.е. свидетелства всичко около нас – и време, и пространство, и човешката култура (езици) дори. Грехът е нравствено решение, решението да живееш без Бога, да изоставиш общението с Него, следователно преди да има осъзнаване на смисъла на живота като „съединяване с Бога“, няма и грях. Грехът идва с осъзнаването на Божието отсъствие, с решимостта да живееш в отсъствието. Кръщавайки младенците, Църквата не „отмива първородния им грях“ т.е., а ги въвежда в среда и атмосфера на общение, създава им благодатни условия да се осъзнаят и израстнат личностно в това общение, а животът с простени грехове е резултат от общението, не негово предусловие, в общението получаваш прошката, не извън него, защото самия акт на покаяние е вече дело в общение. Разбирането за кръщението като ритуално умиване с цел „отмахване на грехове“ е предхристиянско. Кръщението на Йоан Предтеча е носило този смисъл по подобие на кръщенията в есейските общини от негово време и на фарисейските ритуални умивания.
Чуждо на традиционното християнско разбиране и Апостолското Предание е и разбирането на мнозина нови протестанти, че Кръщението е индивидуален акт на покаяние, при който човек лично и автономно се свързва с Христос, затова и не е задължително, не е необходимо това да се случва в Църква. От това тяхно разбиране следва и настояването, че за да има такова „религиозно преживяване“, което е и същевременно спасително, трябва да е налице зряло съзнание, човек да осъзнава напълно какво се случва. Но ние добре знаем, че не преживяването е спасително, протекло на рационално или емоционално ниво. Защото ако беше тъй, всяко последвало съмнение или униние би „анулирало спасението ни“ и вървейки по наклонената плоскост на тази логика, бихме стигнали до идеята, че след всеки грях, всяко изкушение просто дори, трябва да преповтаряме кръщението си, както и правят някои съвременни протестантски общности впрочем, спадащи към пиетисткия клон на протестантизма. На това, което не е никак ново като заблуждение, срещу което още св. Киприян Картагенски е воювал, Църквата противопоставя члена от Никео-Цариградския Символ на Вярата, който казва: „Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете“ в кореспонденция с думите на Апостола: „Един Господ, една вяра, едно кръщение“ (Ефесяни 4:5). В Светото Кръщение ние влизаме в отношения на общение помежду си и с Бога, а всекидневното покаяние е част от динамиката на общението, а не нещо, което се извършва „извън общението“, затова и Павел съветва “Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж” (Тит. 3:10) Но и това странене е форма на взаимоотношение, на невербален диалог, както виждаме и в съвета, който дава на Коринтяните същия Павел по отношение на един блудстващ християнин сред тях – I Коринтяни 5:5.
В Светото Кръщение не се придобива интелектуално или емоционално преживяване на „Божията любов в Исус Христос“, за да се поставя интелектуалния или емоционален ръст като условие за кръщаване. Да обобщим. В Светото Кръщение човек бива въведен в Църквата, за да живее в нея като начин на живот, затова и когато говорим за Народ Божий, ние имаме предвид и мъжете, и жените, и децата, точно и както в Стария Завет, живеещи и общуваше пълноценно помежду си, а не подбран кръг от „преживели или разбиращи нещо хора
