Тези размисли на св. Йоан Лествичник от VІ-VІІ век за страстите са предвестници на съвременните научни хипотези за отношението между емоциите и тялото. Така, според една хипотеза (на Джеймс-Ланге), без телесните промени, които следват перцепцията на опасните обекти или ситуации, няма и развитие на страха, докато според друга хипотеза (на Кенън-Бард), емоциите не зависят от промените, които стават в периферията на тялото, а телесните промени са последица от преживени емоции.

Според мнението на почти всички църковни отци, гордостта (а и завистта) е най-тежката и най-пагубна страст. Тя е „древното зло”, защото чрез нея завистливият Луцифер отпаднал от Бога, чрез нея е паднал и Адам, чрез нея всички ние падаме всеки ден. Гордостта е майка на всеки друг грях, защото във всеки един от седемте смъртни гряха се съдържа и гордост. Затова и борбата с тях е толкова трудна. Според поучение 23 в Лествицата „гордостта е отхвърляне на Бога, бесовско изобретение, презрение към човеците, майка на осъждането, изчадие на похвалите, знак за безплодие на душата, прогонване на Божията помощ, предтеча на безумието, виновница на паденията, причина за беснуване, извор на гняв, врата на лицемерието, крепост на бесовете, пазител на греховете, причина за немилосърдието, непознаване на състраданието, жесток изтезател, безчовечен съдия, противник на Бога, корен на хулата” (Лествица 23:1). Не знам дали има някоя друга човешка страст, която да е определена от св. Йоан Лествичник с толкова много разнообразни, но в основата си сходни свойства.

Според християнското учение човешката борба със страстите, т. е. с нашите грехове, е исполинска, неравностойна борба, която продължава до края на живота, в която човекът може да бъде победител, само ако „Бог му е на помощ”, защото неговите естествени сили са нищожни в сравнение със силите на онези естествено-неестествени сили (неестествени според християнското учение за падналата човешка природа). Борбата е исполинска и продължителна, защото Яков е този, който се бори с Бога, т. е. греховната и паднала човешка природа – с „неестествената” християнска вяра. С тази оценка за борбата на човешката природа и вярата (моралните забрани в нас!) биха се съгласили и съвременните психолози, особено последователите на Фройд, Адлер и Юнг, които са допринесли за емпиричните и клинични доказателства за деструктивната (но и конструктивна) сила на човешките нагони (сексуален и агресивен) и на човешката патология. Не съм сигурен обаче, дали тези големи психолози на ХХ век биха се съгласили със св. Йоан Лествичник, който казва: „Бог не е нито виновник, нито творец на злото. Поради това, заблуждават се ония, които казват, че някои от страстите са естествени за душата; те не разбират, че ние сме превърнали в страсти естествените свойства към добро” (Лествица 26:155). Тук може би ще ни помогне терминът сублимация в психоанализата, под който от християнска гледна точка би трябвало да се разбира не унищожаването на страстите, а тяхното преобразяване, или по-точно тяхното връщане към първоначалните положителни свойства, като същевременно се запазва тяхната енергийна ценност.

В процеса на развитие на човека, на неговото физическо и психическо битие, от детството до зряла възраст, гордостта е естествено „закодирана” в развитието на самосъзнанието, в самия процес на формиране на детското аз. Когато три-четиригодишното дете спонтанно и радостно възкликне: „Аз съм аз”, като повтаря несъзнателно познатите многозначителни слова: „Аз съм Този, Който Съм”, с които Яхве Се е представил на Моисей, или преведения по какъвто и да е начин еврейски израз („Ехиех ашер ехиех”), например: „Аз съм Този, Който ще бъде тук” (самата дума Яхве означава Аз ще бъда тук, или ще присъствам, ще водя, ще помагам, ще подкрепям) – това означава, че в детето вече е зачената гордостта. Това начало на самоосъзнаване като индивид на бъдещата личност – която ще се нарича и ще знае, че се нарича Петър Петрович например, с пълното съзнание и знание, че произхожда от рода на черногорския владика Василий Петрович, който пръв е отвел своя народ в Русия със съзнание, изпълнено с гордост за това, че православната вяра е тази, която е дала на неговия род един светител (св. Петър Цетински) и един гениален книжовник (Негош) – може да се развива по-нататък през бъдещия живот на това дете в две посоки. Това начало на честолюбието (или на гордостта), когато самият Бог Се открива на детето чрез Своето Аз, може да послужи в подвига на индивидуацията или на обожението, по-точно на радостното и доброволно служение на Бога, Чиито „образ и подобие” човек е придобил от Него с раждането си; или пък този образ Божи в него и удовлетворението от това, че човек го носи в себе си, може да се изопачи в луциферовската гордост на бъдещия ницшеанец, на човекобога на Кирилов, Ставрогин, Иван Карамазов и всички Ивановци в нас, водещи ни към пропастта на непросветления от Бога човек, или още по-лошо – в бездната на съзнателния богоотстъпник.

Възможно е необходимостта от появата и присъствието на гордостта в човека да се обясни психологически: с безкрайната човешка слабост, с неговото повече или по-малко продължително чувство за малоценност – както по отношение на Всемогъщия, Невидим и Неразбираем Бог (доколкото човек въобще Го признава и вярва в Него), така и по отношение на неукротимата и неразбрана докрай природа, от която човекът отнема насилствено нейната страшна мощ, като при това усеща (заради това похищение), съзнателно или несъзнателно, силно чувство за вина. Всичко прометеевско в човека, който не осъзнава своя божествен произход (с веригите на гордостта човек е привързан за земната скала на смъртта), е осъдено да бъде приковано на скалата и орлите да разкъсат утробата му. Затова наистина можем колкото си искаме и дори през целия си живот да се бунтуваме против Бога, както са се бунтували Иван Карамазов или Албер Камю, Маркс, Фройд или Ницше, за това, че Бог не ни Се е открил по друг начин, а само чрез израилските пророци, Моисей и Богочовека Иисус Христос (Когото не признават за такъв). Можем да релативизираме убедително човешката вяра в Бога колкото си искаме, като се позоваваме на многобройните религии в света, всяка от които свидетелства за „своя” бог. И не на последно място, можем с гняв или с тъга да се позовем на ниския ръст, с който сме се родили, на неудобния темперамент и характер, наследен от родителите, на прокълнатата земя „на бурени и тръни, на подли слънчогледи, на гуляи и на монументи”, земя на „късни цветове и ранни мразове”, в която сме се родили (от поемата Сръбска земя на поета Велко Петрович), но нищо няма да ни помогне, ако въпреки всички тези, несъмнено съществуващи зависимости, които несъзнателно ни водят, не направим свободен и волеви избор. Това е избор на достойнството да бъдем Божии и Христови, защото той ще ни даде възможност за непрекъснато усъвършенстване – и от тази, и от другата страна на живота – „до пълната възраст на Христовото съвършенство” (Еф. 4:13); до Божието съвършенство, защото сме богове – и според думите на св. пророк и цар Давид, и според тези на Христос. Или с избор на гордостта на Луцифер и на Каин, на въстаналите Прометей и Юда, на вечните богоборци и човекобогове, които, въпреки че знаят за съществуването на Бога, Го отричат чрез живота, думите и делата си, които вдигат световни революции, разрушават взаимно храмовете си, замърсяват водата, въздуха и земята и проповядват омраза, мъст и война.

Гордостта се зачева в ума, в това „бясно и свирепо псе” (както го нарича св. Йоан Лествичник), след това слиза в нашите чувства и прониква във волята и така поробва целия човек. Човешкият ум, който непрекъснато изследва всички „пътеки и проходи” на природното и човешкото пространство, всички дълбини и ширини на „Божието и дяволското присъствие”, неминуемо се възгордява, защото мисли, че е открил нещо, което никой преди него не е успял да открие; защото е прозрял нечии намерения или е разкрил някоя закономерност в природата или в човешката психика, за които твърди, че никой преди него не ги е разбрал така фундаментално и всеобхватно. Но човекът, особено младият човек, неминуемо се възгордява и заради по-малко възвишени неща: например, защото е красив и поради това има успех пред другия пол; защото е умен и е един от най-добрите ученици или студенти; или още по-банално, защото родителите му са богати и той може да пилее пари и да бъде различен от другите. Стотици са всички малки и големи изкушения, които дебнат човека през целия му живот, за да го предадат на най-трудно излечимата от всички човешки страсти – гордостта.

„Който е пленен от гордостта, на него е нужна Божията помощ; защото такъв не може да бъде спасен от човеци” (Лествица 23:37). Или на друго място: „Блудните могат да бъдат поправяни от хора, лукавите (злите) – от Ангелите, а гордите – само от Бога” (Лествица 26:180). Това е страшното, но истинско предупреждение на св. Йоан Лествичник.

Психологически оправдан е засвидетелстваният факт, че никой не обича гордите хора – нито теистите, нито атеистите, а още по-малко подобните на тях горделивци. В този случай можем да кажем, че вместо подобното да привлича подобно, се получава обратното.

Гордостта не е порок и грях само на атеистите и богоборците, но и на многобройния свят, учудващо нехаен и равнодушен към делото на собственото си спасение. Тя се появява с не по-малка, а може би дори и с по-голяма жар в убедените теисти – хора, посвоему богобоязливи, които се стараят да изпълняват прецизно всяка йота от църковния ритуал и правила. Не е малък броят на благочестивите християни, естествено и православни (според мене би трябвало да различаваме благочестието от религиозността), които са без мярка горди, уверени, че като изпълняват ревностно онова, което Църквата изисква от тях, те са нещо повече от останалите хора-грешници. Като забравят за евангелското поучение за голямата радост на пастира, намерил загубената си овца от деветдесет и деветте останали в стадото, или за по-голямата радост на ангелите за един покаял се грешник, отколкото за многото хора с праведен живот, и накрая, като забравят и за чудната радост на бащата, затичал се да посрещне изгубения си и заблуден син, който се е покаял и върнал в бащиния си дом – тези горди християни падат в капана на погрешното разбиране на така наречените заслуги, които според тяхното убеждение са достатъчни за влизане в Небесното Царство. Те приличат на онази бяла овца, която искала да изгони черната, намерена и върната в стадото от пастира, или на онзи послушен син, който изпълнявал всички наредби на своя баща, но след това завистливо и гневно го обвинявал за това, че наградил богато брат му, изхарчил вече своя дял от бащиното наследство по блудници и безделници.

Няма по-голямо предизвикателство за човешкия ум, за човешката логика и за човешкото безумие от „безумството” на християнството, от „безумната Божия Любов” (заглавие на книга от Павел Евдокимов), от раждането на Месия в дрипи и в бедняшки обор, от Сина на скромната и чистосърдечна еврейска девойка Мария и бедния назаретски дърводелец Йосиф, от учителя на простите галилейски рибари, подиграван от юдейските книжници и фарисеи, от приятеля на блудниците, митарите и грешниците, от заплювания, бичувания и разпнатия – всичко това са „съблазни” за евреите и „безумства” за елините, за всички наши собствени вътрешни евреи и елини, чак до ден днешен. И днес всички търсят „знаци”, тичат след гадатели и астролози, всички търсят „премъдрост”, за да повярват на философите и учените, а ние, казва св. ап. Павел в Първото си послание до Коринтяни, „проповядваме Христа разпнатия” (1 Кор. 1:23). И възкръсналият Христос е още един от абсурдите на християнството, за който християнските философи и св. отци са знаели и са изказали кратки и ясни разсъждения още през ІІІ-ІV век.

Към всички тези абсурди на християнството, непоносими за днешните ни елински умове и за днешните ни привърженици на азиатското учение за кармата и прераждането, се отнася и онази известна притча от Евангелието за лозарите, върху която по неповторим и до днес начин е проповядвал св. Йоан Златоуст в ІV-V век. Да си припомним: Всички работници, дошли да работят на лозето на господаря (това сме всички ние на лозето Господне през този живот), доброволно съгласили се да работят на този свят за Господа, независимо дали са дошли на работа в осем часа сутринта или в девет, десет или дори в единадесет часа, получават от господаря в дванадесетия час еднаква заплата. О, безумна лудост, о, въпиюща несправедливост, о, необяснимо своенравие на господаря! Но и – о, неизказана милост, о, „чудни Господарю, Който последния приемаш като първи!”; затова, „нека никой не се плаши от закъснение”, защото нашият Бог, Който обича всички хора – праведни и неправедни, Който дава слънце и дъжд и на едните, и на другите, „дава покой на онзи, който е дошъл в единадесетия час също както на онзи, който е работил от първия час” (св. Йоан Златоуст). Дали след всичко това можем малко по-добре да разберем парадоксалните, а за някои дори абсурдни думи на св. Йоан Лествичник: „Бори се и се старай да се надсмиваш над своята премъдрост. Като постъпваш така, ще намериш спасение и праведност чрез Христа Иисуса, нашия Господ” (Лествица 24:34).

Ето защо пред Бога няма „заслуги”, и защо всички наши добри дела, с които възнамеряваме да „плащаме” своите грехове и така да се препоръчваме на Бога, са само вятър и мъгла пред Него. „Защото, кой те отличава от другите? Какво имаш, което да не си получил? А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си получил?” – ни пита св. ап. Павел в Първото послание до Коринтяни (1 Кор. 4:7). Оттук, всяка гордост в добродетелта развива охолство, както справедливо отбелязва Марко Пантич1 и, като перифразира св. отци и учители на Църквата, допълва: „Ако постим, можем да станем суетни, ако пеем хубаво, можем да бъдем тщеславни. Подвижникът може да се смята за светец, монасите заради подвига си да търсят монашески звания, свещениците, заради енорийската си дейност – по-високи степени”.

Завършвайки изложението и тълкованието на учението на св. Йоан Лествичник за гордостта, ще разгледам и една друга страст, която заедно с нея е един от седемте смъртни гряха в християнството и в същността си е тясно свързана с гордостта или пряко произхожда от нея – гнева. Всички ние почти всекидневно се гневим. Гневим се и когато имаме право, и още по-често, когато нямаме. Най-често изливаме гнева си върху по-слабия и то толкова повече, колкото сме по-покорни ласкатели на онези, които са по-силни от нас. Оправдаваме гнева си с природата или пък с неразбирането, неблагодарността и непослушанието на другите към нас. Дори и тогава, когато последиците от гнева ни са пагубни за нашите близки, а те най-често действително са такива, се опитваме да се примирим със съвестта си и да се оправдаем пред другите с някакъв неубедителен и празен претекст. Казано накратко, няма никакво съмнение, че гневът е знак за нашата голяма гордост. Християните са нападани от гордостта, раздразнителността и гнева не по-малко от не-християните. Всъщност, неправилното култивиране на християнските ценности и изтъкването им пред други хора, които не знаят или не искат да знаят за тях, както и карикатурното разбиране на добродетелите, заради които заслужаваме особена Божия милост, а с това и Царството Небесно, чиято врата ще ни се отвори преди да се е отворила за другите, от време навреме поражда в този вид хора истинско бесовско нападение. Затова и изразът „сърдит човек – доброволен епилептик” е абсолютно точен. Като психотерапевт съм виждал гняв и сред онези семейни християни, които са устоявали на силните изкушения на полигамната природа в себе си (вероятно и във всеки от нас) и са оставали моногамно верни на своя брачен партньор, приемайки това за победа с особена стойност. Но когато са мислели, най-често несъзнателно, че заради непрекъснатото култивиране на тази добродетел, въпреки примамливите изкушения, не са достатъчно възнаградени или похвалени от Бога или от хората, а най-често са и недостатъчно високо оценени от собствения си брачен партньор, се е случвало от време навреме да изпадат в жесток гняв към своята съпруга или съпруг, като при това любовта им е отслабвала и се е стигало до загубата на еротично-сексуалното желание към партньора.

В някои други случаи на зачестил изблик на гняв (нещо, което също съм забелязал по време на дългогодишната си психотерапевтична практика) такива горделивци са преставали да ядат, излагайки на опасност дори здравето и живота си, като с това доброволно гладуване са искали да се самонакажат; в други случаи са яли прекомерно, затлъстявали са и също са достигали опасната за здравето си граница, като са се разболявали от различни телесни болести. Очевидно тези хора несъзнателно са изпитвали вина заради видимите последици на своята гневливост и вместо да влязат в борба със страстите по единствено истинския християнски начин – чрез покаяние, те са посягали към болестите, които сами са си причинявали, надявайки се чрез изтощението от болестта да изтощят в себе си страстта на гнева.

Много се зарадвах, когато намерих потвърждение на това мое лекарско наблюдение в св. Йоан Лествичник. Още през VІ-VІІ век той пише в своята Лествица: „Аз съм виждал хора, които разгневени се отказваха от храна с досада; и с това си безразсъдно въздържание те притуряха отрова върху отрова. Виждал съм и други, които недоволни по някакъв повод, възползвайки се от своя гняв, предаваха се на преяждане и падаха от рова в пропастта” (Лествица 8:16). Въпреки че и в двата случая на гневливост, за които говори св. Йоан Лествичник, изглежда, като че ли няма никакъв изход, аз се осмелявам да предположа, че и в двата случая, и то само ако тези гневливи хора наистина стигнат до някои физически или по-точно психосоматични болести, те могат да преживеят пречистващо обръщане, съгласно мисълта на друг един свети отец, който казва: „Единственото нещо, което може да спаси човека от неминуемото наказание за греха, е покаянието и самонаказанието”.

Как трябва да се борим с гнева и страстите? Единствено с помощта на християнските добродетели, засвидетелствани в две хилядогодишната християнска практика. И както срещу сребролюбието се борим с щедрост или срещу завистта с милосърдие, така срещу постоянното изкушение на гордостта воюваме чрез смирение, а срещу гнева – с кротост и търпение. Да чуем първо мъдрия съвет на св. ап. Павел в Посланието до Ефесяни: „Гневете се, но не грешете: слънце да ви не залязва гневни” (Еф. 4:26). Колко е мъдър, благ и психологически далновиден този съвет на божествения апостол! От собствен опит св. ап. Павел е знаел (срв. 1 Кор. гл. 5 – за коринтския блудник и отношението към порочните), че всички ние понякога се гневим, но за да не грешим в гнева си, не трябва да дочакваме в гневно състояние слънчевия залез, защото нощта ни ще бъде мрачна, а сънят – изпълнен с кошмари.

Когато говорят за гнева, учителите на Църквата съвсем точно отбелязват, че в него се противопоставят една на друга две воли. Оттук единствено християнски правилно е постепенно да се научим (и това продължава до края на живота) да се отричаме от собствената воля, защото ако е според нашата воля, гневът непременно ще се появи, а с него и желанието за мъст към истинския или набеден хулител. Великолепни и на място са думите на средновековния западен учител Тома Кемпийски: „Скромният човек е винаги ведър, докато в сърцето на охолния често господстват завистта и гневът”2.

В заключение на нашето изложение за гордостта и гнева трябва да кажем, че не е възможно да се освободим от тези „естествени” опърничави страсти, без да се отречем от собствената си воля (своеволието), т. е. без унижаване и потъпкване на собственото самолюбие и славолюбие. Наистина, „както змията не може да свлече от себе си старата кожа, ако не пропълзи през тясна пукнатина, така и ние не можем да отхвърлим предишните зли навици, вехтостта на душата си и ризата на вехтия човек, ако не минем по тесния и труден път на поста и безчестенето”, заключава св. Йоан Лествичник в своето 26-то Поучение (§ 201).

Да преминем сега към психологическия и психопатологичния анализ на отчаянието – още един от седемте тежки гряха в християнството. Аз бих поставил отчаянието в края на списъка на душевните процеси в човека, които започват с жалостта или скръбта3,  за да премине във втората по-тежка степен на скръбта, наречена униние (славянски израз, който най-добре изразява смисъла на оригиналната гръцка дума ακηδία, която означава отпадналост, печал, леност, разстроеност на духа, гибелно примирение) и завършва с онова опасно за живота на душата и тялото състояние, наречено отчаяние.

Както казахме, гордостта, завистта и гневът са страсти, сраснали с човешката природа и няма човек, дори и най-праведния, който да не е бил понякога техен роб. По същия начин е трудно да си представим, че има човек, който да не е бил поне за кратко време тъжен, нещастен, отпаднал, а понякога дори и отчаян. В по-голяма или по-малка степен хората с меланхоличен темперамент са подвластни през целия си живот предимно на своето тъжно настроение, което, макар и не задължително, може да приеме патологични измерения. Понякога вродената меланхолия е дори стимул за творчество. Известно е, че сред популярните световни писатели е имало и меланхолици (Леопарди, у нас – Владислав Петкович-Дис, Сима Пандурович).

Въпреки че скръбта може да изглежда нормално и преходно явление, а често тя е такова, учителите на християнската Църква с право са я разглеждали като страст и грях. Като психиатри ние бихме казали, че едва когато обикновената човешка тъга стане навик, част от ежедневното поведение, или премине в отпадналост и леност и особено когато ненадейно избухне в човека като отчаяние, нормалната скръб вече е преминала границата на патологичното и е причинила заболяване на човека.

Може да изглежда необичайно, че християнството и психоанализата са най-подозрителни към онази продължителна скръб на човека, която вече можем да наречем с професионалния термин депресия. Към най-забележителните студии по психопатология на Фройд принадлежи и неговото съчинение „Тъга и меланхолия”. Всяко по-сериозно занимание на психолога, психиатъра, психотерапевта, но и на богослова, с проблема за депресията и меланхолията, когато тази заинтересованост е концентрирана върху нейните психопатологични симптоми и причини, а не толкова върху биохимичните, метаболитни промени, извършващи се в мозъка и кръвта на болния, не може да подмине трудовете на Зигмунд Фройд и неговите последователи върху меланхолията. Според психоаналитичните изследвания, в основата на меланхолията лежи патологично силният нарцисизъм на болния, който проявява нарушените в миналото отношения между несъзнателните нагонни желания и човешкото аз, съответно неговото свръх-аз, някаква форма на съвест (макар че психопатологичното понятие свръх-аз не се припокрива изцяло с християнското понятие съвест).

Ако преведем на езика на християнството с известно незначително опростяване психоаналитичните термини, обозначаващи същността на психическите процеси в депресирания и меланхоличен човек (депресията не може напълно да се отъждестви с меланхолията), бързо ще се уверим в сходството на същностната оценка на причините, възникването, а защо не и на лечението на тези страсти, грехове или болести.

Според учението на светите отци на Църквата има два вида скръб. Първата наричаме „скръб по Бога”, защото в центъра на събитията лежи оправданата скръб заради собствените осъзнати грехове, желанието за покаяние и поправяне на живота. В центъра на тази скръб се намира Бог и по този начин ние откриваме, че скръбта, която обзема човека, не само че не е нежелателна и болезнена, но е необходим стимул към християнския път на обожението и към възможния християнски път на индивидуация, или според Юнг – на „индивидуационен процес”. Един от важните етапи на този път е разпознаването на своята сянка, на всичко малоценно, порочно и зло в нас, което така често и на драго сърце вменяваме на другия човек и на другите народи.

Произходът на учението на светите отци за двата вида скръб, от които първата е полезна и необходима за християните, се намира във Второто послание до Коринтяните на ненадминатия психолог, св. ап. Павел, който пише: „Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт” (2 Кор. 7:10). На съвременен език бихме казали, че всяка болест, която човекът си навлича – а всяка болест се корени в гордостта, гнева и скръбта, – е едно предизвикателство за него. Както гордостта е предизвикателство за смирението, а гневът – за търпението, така и скръбта – това преддверие на депресията, но и на къпалнята Силоам (срв. Йоан 9:7) – е предизвикателство за християнската жизнерадост – тази, заедно с любовта, най-висша християнска добродетел, която всъщност е и вяра във възкресението и вечния живот.

А какво се случва с онзи друг вид скръб, за който св. ап. Павел казва, че носи смърт на човека? Не е ли това скръбта, обземаща човека, който няма за свой център Бога, а е самолюбив, себичен, горд и самотен?! Според светите отци на Църквата, тя носи белезите на мрачната апатия, на безнадеждната печал, водеща до хаос в духовно-нравствения живот. Като лекари ние забелязваме, че при този вид скръб вече става дума за депресията като болестна проява в живота на човека – християнин или не-християнин. Депресираният болен наистина губи надежда за изцеление. Той вижда всичко в черно, отдръпва се от света обиден, като го набеждава съзнателно или несъзнателно за причинител на неговата болест, губи интерес към всяка активност, освен към маниакалното занимаване със самия себе си. Не е лесно в този усамотен стадий на скръбта, превърнала се вече в депресия, да забележим истинските причини за това нещастно състояние. А причините – както според динамично ориентираната психиатрия, така и според християнското учение – са едни и същи: гордостта, завистта и гневът. Вродената в човека склонност към опознаване, усъвършенстване и осмисляне на живота (воля за смисъл, би казал Виктор Франкъл) се превръща в мнозина, поради различни външни и вътрешни причини, в стремеж за притежание (на хора и предмети), в свръхкомпенсаторен механизъм за невротично и психотично себедоказване (обикновено вследствие на разяждащото съзнателно или несъзнателно чувство на малоценност), което рано или късно неизбежно води до изтощаване на душата и тялото и чийто край са гневът и скръбта, пак като знак за накърнена гордост. Затова е оправдан фактът, че учителите на Църквата извеждат корена на скръбта от гнева, защото гневът търси отмъщение, а когато отмъщението не се осъществи, се ражда скръб. За съжаление, омагьосаният кръг (circulus vitiosus) се затваря относително бързо с натрупването на нашите пороци или грехове, които не разпознаваме навреме. Злата воля към хората, която вместо да не дочака залеза на слънцето, изчаква и нощта, бързо се превръща в гняв, а той от своя страна умножава злата воля. Този зловещ кръг е трябвало да изпита върху самия себе си и онзи учител на Църквата, който ни е оставил следния скъпоценен съвет: „Старай се преди всичко да очистваш себе си от злата воля към хората. Защото като натрупваш зла воля към другите, трупаш отрова, която рано или късно ще те унищожи като човек”. Този християнски опит, потвърден на практика толкова пъти в течение на две хиляди години, намира днес изумително потвърждение в психосоматичната медицина, в патофизиологията на мозъка при депресията, след като в кръвта на хора, изложени спонтанно или изкуствено на продължително състояние на гняв или скръб, бяха открити патологични съставки.

Както съвременната психиатрия различава няколко вида депресия в човека (ендогенна, реактивна, невротична, маскирана, органична и т. н.), при които причината не е еднаква, така и християнското учение за скръбта умее най-фино да различава причините, без да забравя корена на всички скърби: гордостта, завистта и гнева. В споменатото поучение 26 св. Йоан Лествичник описва една доста разпространена форма на скръбта, която по мое мнение е и причината за твърдоглавия атеизъм на много хора. Ето обяснението на св. Йоан Лествичник: „Има отчаяние4, което произлиза от много грехове, отежняване на съвестта и непоносима скръб, когато душата се потапя в това множество рани и от тяхната тежест потъва в бездната на безнадеждността” (Лествица 26:89).

Всяка неизлекувана телесна рана гноясва, разпространява се и стига до костите. Същото е и с всеки нелекуван наш грях. С течение на времето гордостта и завистта, най-старите грехове на света и човека, ни поглъщат и телесно, и душевно. Същото е и с омразата към ближните, с обидите, които им нанасяме, с ламтежа за пари, храна и особено с блудството. Нашите натрупани и неизповядани грехове ни правят най-напред гневливи към другите, след това тъжни и нещастни и накрая, с течение на времето – равнодушни, пасивни, унили, т. е. скръбни и лениви. В една такава напреднала фаза на християнска или психиатрична болест само Божие чудо може да накара такъв отчаян човек да разбие вкаменеността на сърцето си и да престане с твърдоглавото си, съзнателно или несъзнателно убеждение, че никой не може да му помогне – нито хората, нито Бог.

От по-леките форми на скръбта, които имат подобни последици, трябва да споменем сравнително широко разпространената форма на тъга при прекалено натоварените с грижи за този свят хора, които науката за неврозите нарича анксиозни (страхливи) и маниакални (принудителни) невротици. Винаги несигурни в себе си и недоверчиви, тези хора очакват утрешния ден в страх, погълнати не само от реални, но много повече от нереални грижи, задушаващи всеки полет на духа към Бога и всеки стремеж на душата към духовно-нравствено усъвършенстване. Изтощени от ужасяващата грижа за бъдещето, те завършват деня си, а понякога и живота си в безплодна скръб, неуспели да се стреснат от думите на руския старец, преподобни Теофан Затворник (†1894), който като че ли е изрекъл точно за тях следното поучение: „Прекомерната грижа е болест на падналия човек, на човека, който се опитва съвсем сам да определи и да начертае съдбата си, като непрекъснато нещо планира и се лута насам-натам, за да го осъществи. Избягвай грижата, върши работата си ревностно, посвети на Бога целия си труд и се предай на Неговото ръководство. Неумерената работа замъглява разума и охлажда сърцето, а това отдалечава от Бога, Който е източник на всяко добро”.

Да кажем още няколко думи за унинието като междинна фаза на скръбта и отчаянието. Видяхме, че това е онзи вид скръб, която по думите на св. ап. Павел заплашва човека със смърт (вероятно тук става въпрос на първо място за душевната смърт, която след като предизвика заболяване от дадена психосоматична болест – спокойно можем да кажем, че на практика всички болести са психосоматични, – може наистина да доведе човека до смърт), защото вследствие на безнадеждността, която изпитва болният от скръб човек, той престава да работи върху себе си. От този момент, според св. Нил Синайски, скръбта като „болест на душата” преминава в униние, като „немощ на душата”. В състоянието на униние душата е ленива, движи се безцелно; тя е отпаднала, нещастна и пасивна и остава така задълго, или преминава от униние в отчаяние. Но и отчаянието не е последното възможно състояние на душата и тялото, защото след него също са възможни три изхода: един спасителен и два пагубни. Спасителният се споменава от великия датски философ Сьорен Киркегор, който по един парадоксален и свойствен само за него начин, апелира: „Отчайвай се! Избери тогава отчаянието... Отчаянието е избор. Какво трябва да се избира тук? Човек избира самия себе си, но не в своята непосредственост, не като случайна личност, а в своята вечна значимост. Не е далеч времето, когато може би на доста висока цена ще се осъзнае, че изходен пункт за откриване на абсолютното не е съмнението, а отчаянието”. Това е онзи възможен екзистенциален скок от домашното огнище в открито море, за който пише Карл Ясперс, и който бихме могли в определени случаи да отъждествим с християнската µετάνοια5, от която започва новият живот в Христос и за Христос.

Другите два пагубни пътя, с които може да завърши отчаянието, когато обземе човека и дълго се задържи в него, са самоубийството и някоя тежка, често пъти нелечима психосоматична болест, като скрита форма на самоубийство.

Скръбта, която понякога завършва с униние, спохожда и онези амбициозни и горди хора, които искат повече, отколкото могат, които до такава степен се преуморяват физически и психически, че в тях и при най-незначителните поводи избликват гняв и бяс, което при някои, предразположени по конституция или начин на живот, създава условия за инфаркт на сърцето или на мозъка, а така също и за психосоматични болести, особено когато са засегнати хора в младежка и средна възраст.

И за кой ли път, гордостта е още една причина за скръбта, която прераства в отчаяние у хората, за които св. Йоан Лествичник пише: „Но има и друг вид отчаяние, което произлиза от гордост и превъзнасяне, когато падналите мислят, че те не са заслужили това падение” (Лествица 26:89). Колко много такива хора има навсякъде около нас и в нашето време! Колко е отдалечена в действителност тази тяхна скръб от християнското разбиране за скромността, от съзнанието за собствената греховност!

Ще завърша тази втора част от темата за св. Йоан Лествичник и нашето време, посветена на човешките страсти (гордост, гняв, скръб и отчаяние), като изложа поученията на Пастира на Ерм от ІІ век – още един от знаменитите християнски учители, който е съумял да съедини по един чудесен начин красотата и жизнерадостта на християнската трансцендентност с дълбокия психологически опит на опитния боготърсител. „Отхвърли от себе си скръбта – пише Ерм, – защото тя е сестра на съмнението и гневливостта. Облечи се във веселие, което винаги има милост пред Бога и Му е приятно, и му се наслаждавай. Защото всеки жизнерадостен човек прави добро и мисли добро, и пренебрегва скръбта. А скърбящият човек винаги прави зло. Първо, прави зло с това, че наскърбява Светия Дух, Който е даден жизнерадостен на човека; второ, като наскърбява Светия Дух, върши беззаконие, като не се моли, нито се изповядва пред Бога. Молитвата на скърбящия човек няма сила да възлезе пред Божия жертвеник. Примесената с молитвата скръб не я допуска да възлезе чиста пред Божия жертвеник. Затова очисти себе си от тази зла печал и ще живееш в Бога.”

Бележки
1 Вж. неговата поучителна статия Учење Светих Отаца и учитеља цркве о страстима – в: сп. „Весник”, април-юни, 1984. – Б. а.
2 Св. Василиjе Велики, Изненадна непогода (Гнев и срџба), превод на еп. Артемий „Свети кнез Лазар”, 4, 1995, с. 3-8. – Б. а.
3 Скръбта е психологическо състояние, което присъства в порочното състояние „печал”, но техническият термин, който е утвърден в славянските преводи на аскетическата литература на гръцката дума λύπη, е „печал” – една от осемте главни страсти (срв. Лествица 29, 10 /PG, 88, 1148/; 13, 1 /PG, 88, 860/). Когато става дума за някои психологически аспекти на това състояние, може и трябва да се говори за „скръб”, но тази страст просто се нарича „печал”. – Б. ред.
4 Този вид скръб той степенува до самия връх, до края на неизлекуваната скръб – отчаянието. – Б. а.
5 Гръцката дума µετάνοια (метаноя) означава промяна на ума, преумление, покаяние. – Б. ред.

Превод: Свещ. Стоян Бербатов, презвитера Екатерина Крумова