Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.05.2012 22:06 - ПИСМО ДО НЕВЯРВАЩИТЕ МИ ПРИЯТЕЛИ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 633 Коментари: 0 Гласове:
2



Писмо до невярващите ми приятели
 11.05.12  | Андрей Мановцев

 

В последно време на работното място, на гости, а при някои - и в семейството към нас, православните се отправят претенции да носим отговорност за Църквата въобще. В такива случаи възниква принципна невъзможност за общуване, защото, изразявайки се иносказателно, на тези, които не ядат солено е трудно да им се обясни какво значи “солено”. И резултатът е ясен – чувство на крайна досада към самия себе си - ту спориш, ту се съгласяваш. Тук се опитваме да отговорим на всички, колкото и това да ни се струва непосилно.

 

***
 Нека допуснем, че вашето възмущение от делата на Църквата е напълно искрено. Да допуснем, че патосът, с който се присъединявате към тези хули, които днес всички чуваме, не е предизвикан от лоши намерения, или от някаква духовна корист. Какво да разбираме под духовна корист? Много просто: можете да знаете за себе си нещо, което Църквата не одобрява по принцип и тогава не й обръщате внимание, така че користта се състои в това, да се убедите за пореден път, че е по-добре да живете по собствената си съвест, отколкото в съгласие с вярата и с Църквата… Но нека допуснем, че подобен момент отсъства. Нека даже предположим, че страстно се стремите не към нещо друго, а само и единствено към истината и тази неприязън по отношение към Църквата, която проявявате в разговорите с въцърковените си познати е само следствие на праведна страст.

Даже при всички гореизложени допускания у вас няма ни най-малка болка за Църквата ни и за страната ни. Далеч съм от мисълта да съпоставям вашето отношение към Родината с отношението на Фьодор Карамазов, който по собственото му признание, обича “не Русия, а... остроумието”. Определено може да се каже, че руската култура ви е скъпа, но вие обичате не Русия, която живее и диша с тази култура, а духовната наслада от произведенията на руската литература и руското изкуство. Вие сте безразлични към факта, че Пушкин е бил целеустремена личност и че неговите произведения са неразривно свързани с възгледите му за религията и за Русия. Може би сте чували (в дома на поета разказват за това), но сте изхвърлили от съзнанието си факта, че Пушкин се е изповядвал преди смъртта си около два часа, свещеникът излязъл разплакан и само успял да промълви, че и той би искал така да се изповяда преди смъртта си. За вас са еднакво безразлични и религиозните, и политическите възгледи на Пушкин; интересуват ви само “звуците на музиката” на неговите произведения. Смятате Достоевски за пророк, но ви стига само романът “Бесове” - като пророчество за революцията в Русия - а иначе са ви безразлични размишленията на Фьодор Михайлович за дълбоката пропаст между руския мислещ човек и народа, към който принадлежи.

Вие не сте се и замисляли, че катастрофата от 1917 година е следствие от загубата на вярата, следствие от духовната самодостатъчност на тези, които започнаха да се наричат “интелигенция” и станаха носители на уникални в историята претенции (да си спомним знаменитите сборници “Вехи”, “Из глубины” - осмислянето на руската революция от руските религиозни мислители). Ясно е, че “най-добрите хора”, “познаващи доброто и злото”, не търпят до себе си Църквата; те са църква сами на себе си. И ето - страната се оказа без Цар начело! Отначало без Небесен, след това и без земен, с всички произтичащи от това трагични последствия.

Смея да твърдя, че съвременният антиклерикален злобен патос е идентичен с другия патос, този със столетната давност. Например в нелегалната либерална преса от 1902 - 1903 год. прославата на преподобния Серафим е подложена на същите насмешки и нападки, на които беше подложено всенародното поклонение пред пояса на Пресвета Богородица през ноември 2011 год. И тогава, и днес руският мислещ, но странящ от Църквата човек вижда опасността от духовно робство преди всичко в Църквата. И тогава, и сега този човек изпитва към Църквата искрена и понякога твърде дълбока омраза.

Искреността е една от уловките на лукавия. На вас “искрено” ви се струва, че мислите ви за Църквата, вашите впечатления и оценки са справедливи по две важни за вас причини: 1) те са изпълнени с нравствена взискателност и 2) те съвпадат с впечатленията и оценките на другите. Но тук остава незабележимо (искрено незабележимо!), че вие изначално не обичате Църквата, а чак след това мислите за нея. Априори не искате да чуете нищо добро за Църквата, а чак след това започвате разговор за нея - като че ли за да си изясните и да затвърдите своето отрицателно отношение. Отрицанието на Църквата за вас е аксиома и вие “искрено” често не забелязвате каква зла радост струи от вашите “потвърждения” на тази аксиома. Вече и дума не става за това, както отбелязва мой познат будист, че да ругаеш патриарха е точно толкова неприлично, колкото и да отправяш обиди към президента на чужда държава.

Можете да забележите ирационалността на своята неприязън само ако се замислите над няколко прости въпроса: Защо сред свещениците има толкова симпатични и внушаващи пълно доверие личности? Защо сред вашите въцърковени познати има толкова разумни, трезви хора, които - дори по въпроси, не касаещи религията - са напълно съгласни с вас? Защо те държат на Църквата? Вие не виждате у тях нито прословутото “раболепие”, нито фарисейство, нито фанатизъм. Може би те се страхуват от смъртта или от котлите на ада? Нима вярвате на такива доводи? Разбира се, като деликатен човек и уважаващ свободата на съвестта на другия, никога никого няма да осъдите за принадлежността му към Църквата, но успоредно с това осъждате, упреквате, а понякога и ненавиждате... Църквата.

За мен това състояние е просто болест, отдавнашна и в значителна степен наследствена (предава се от поколение на поколение чрез светската култура) болест на руския културен човек: еклесиофобия. Ирационалната неприязън, ирационалната готовност да се повярва на всяка критика, на всяка хула срещу Църквата; ирационалната глухота към всяка дума, изречена в полза на Църквата, ирационалният страх.

Вижда се вече, че писмото ми стигна до задънена улица, защото все още ми е неясно: на кого пиша все пак? На страдащите от по-горе дефинираната болест? Но те не искат и да чуят. Тогава на кого? Или желанието да изкажа всичко, което се е натрупало у мен е по-силно от всичко и затова пиша писмото си? Може и така да е, но все пак в мен тлее мъничка надежда, че някой ще ме чуе. По себе си съдя. И аз, също като много мои добри и скъпи ми хора мога, перифразирайки изречението на Иван Фьодорович, да кажа: “Приемам Бог директно и лесно, но не приемам Неговата Църква и не мога да я приема!” И защо? Защото и първо, и второ, и трето! А как приемаш Бог? Господ ме доведе, по друг начин не мога да го изразя.

Как се става гражданин на “страната на православието”? За това има хиляди и хиляди свидетелства – достоверни за всеки непредубеден човек. Пресен пример – станалата бестселър книга на архимандрит Тихон “Несветите светии”. Сърцето приема Христа, приема и Църквата. Разбираемо е, че “шумното” сърце, живеещо единствено в името на “общественото благо” не е в състояние да приеме Христа.

Един наш свещеник формулира тезата си така: “Църквата трябва да бъде нравствен камертон на обществото”. Странна мисъл за свещеник, макар че съдържащият се в нея призив е понятен за всеки вярващ и сме длъжни да признаем, че при целия му максимализъм, в този призив има смисъл. А странното е в това, че Църквата служи не на обществото, а на всяка отделна обърнала се съм нея душа и на нейното спасение. Да спасиш обществото е невъзможно, защото, според един просветен свещеник, “обществото е зоологическо формирование”, т.е. не е личностно формирование. Можеш да спасиш само личността. Но понятието “спасение” е един от тръните в очите на нашата интелигенция, един от признаците за “духовно поробване”: Аз някак си сам ще се оправя, нямам нужда някой друг да ме спасява! А от Църквата изисквам да бъде именно “камертон”! Ако е камертон, ако ме привлече с нравствената си висота, тогава, може би и аз ще й направя услуга да я призная. Ако ли не – не приемам и не признавам! Но Църквата не е длъжна да се харесва. Смисълът на нейното съществуване е в съхраняването на истината за Христа, в осъществяването на тайнствата, в грижата за паството. И в много други неща, в това число дори и в грижата за общественото благо. Но главното е Христос.

Всичко се свежда до отношението към Христос. Вие Го обичате, не се съмнявам в това. Рядко се среща човек, който не Го обича. И искрено смятате, че Църквата Го е оградила с обреди. Христос е прост и достъпен за всеки, тогава защо ни е Църквата? Ще се опитам да отговоря. Само в Църквата човек придобива вярно разположение към Христос. Защото само Църквата освобождава от фамилиарното отношение към Него. Само Църквата се отнася към Него като към Цар. Вижте лика на Христос на Торинската плащаница. Това е лик на Цар. Пребит, измъчен, разпнат, но Цар. Дали бихте издържали на Неговия поглед ако ви погледне в очите? Да, Той е “кротък и смирен” (Мат. 11:29), Той е простосърдечен и милосърден, но Той е Цар, а не е онзи мечтателен и идеален образ, на който вие в своето въображение приписвате противоречиви качества. Какъв е Той? Хем реален, хем легендарен, и съществуващ (като историческа личност), и недостоверно съществуващ, хем готов да чуе твоите молитви, и при това ако може да не е Бог... А кой е тогава? Кой е Той? От Евангелията знаем, че Христос е единственият в историята човек, който е смятал Себе си за Бог, открито е говорил за Себе си като за Бог и за Спасител. Той не прилича на луд, трябва да си пропит във висша степен от кощунство, за да допуснеш в Него някаква неадекватност. И как тогава да се отнасяме към Неговите думи?

Вашият отговор: много просто – да се удивим и да забравим. Да забравим и да не мислим за Христа, а да живеем по собствената си съвест. Да се умиляваме понякога пред Христос (на Рождество например), а после отново да не мислим. Та това е толкова просто, всичко вече е известно, на всички е известна христоматийната история, която не ме задължава с нищо. А Евангелието? Как да се отнасяме към Евангелието? Също така просто: като към “висока летва”, като към свята (и точно поради това - незадължителна за четене) книга. И съвсем да не обръщаме внимание на това, как Църквата говори за Христа. Тя само ни плаши! Но това е лъжа и вие знаете много добре, че това е лъжа. Тя не само плаши, или да го кажем по друг начин – не само призовава към сериозност. Кураев не ви плаши и вие се отнасяте към него нормално, даже го харесвате, но само заради остроумието му! А какво казва, за вас няма никакво значение.

Тук няма как да ви помогна, но отново се сещам за Достоевски и за неговия израз (в главата “При Тихон”, изхвърлена от “Бесове”) “велика празна сила”. Ето това е именно велика празна сила – тя е във вашите неоснователни, необезпечени нито с опит, нито със знания празни съждения – и за Църквата, и за Христа. В това светинята и да е, и да не е едновременно светиня, в това Христос и да е, и да не е най-скъпото ни на света. В това да свързвате Църквата със светините, но в същото време да я хулите без стеснение и с доста ехидно злорадство.

Обществото не може да се опомни, само човекът може да се опомни. И нека кажа каквото мисля: това опомняне е възможно само и единствено в Църквата.

Да, въцърковените са призвани да съчетават изповядването на вярата в Христос със своята нравствена висота и великодушна любов. Светците са били такива хора. Но ако нещо, което се отнася съм Църквата оскърбява вашето нравствено чувство, то, първо, това не означава, че гледате във вярната посока (многото клевети и патос винаги идват в повече), и второ - не означава, че трябва да се отказвате от Църквата, както понякога го правите. Медицината си остава знание за човешкото здраве, независимо от реалната практика. Църквата в земното си съществуване не претендира за непогрешимост. Църквата е свята не защото е безгрешна, а защото същностно е свързана с това, което е свято. “Несветите светии” са светии не защото са безупречни, а защото са причастни към светинята. Причастни са наистина - не мечтателно, не символично; свързани са чрез причастие. Причастяването е възможно само в Църквата, а причастяването е съединение с Христос – на реалното с Реалния, Живия, Разпнатия и Възкръсналия. Вие можете да смятате това за условно, символично; за самовнушение, самозалъгване и пр., но, нямайки опита от църковния живот, просто нямате право да смятате така. Църквата – това е живот в тайнствата и чрез тайнствата – живот в името на Христа. Истината предполага благоговение. А то е възможно само в Църквата. Както казват свещениците, всеки намира в Църквата това, което търси. Търси да се любува на красотата – намира такава възможност. (Познавам семейна двойка, безвъзвратно странящи от Църквата, но готови да се любуват до умопомрачение). Търсиш ли поводи за дрязги (насмешки, обиди) – ще ги намериш колкото искаш. Търсиш ли благоговение, търсиш ли тишина и среща с Христос – ще Го срещнеш.

Целият тържествено-цветист, сложен, несравним с никакви земни “представления”, църковен обряд, цялата църковна традиция имат една-едничка цел – благоговение и среща с Христос. А Той, както се казва, “стои отпред и чука на вратата” (Откр. 3:20). | www.taday.ru

Превод: Презвитера Жанета Дилкова




Тагове:   църква,   вярващи,


Гласувай:
2
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11417239
Постинги: 14712
Коментари: 2340
Гласове: 9270
Архив
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31