Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.05.2012 21:10 - ЗАЩО НАРИЧАМЕ ПРАВОСЛАВНИЯ СВЕЩЕНИК "ОТЕЦ"
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 607 Коментари: 0 Гласове:
1



Вторник, 08 Май 2012 11:21
 Автор: Протодякон Андрей Кураев

Психологически е разбираемо желанието на протестантските проповедници да уличат православните във възможно повече грехове и нарушения на библейските заповеди. Това е обяснимо, но едва ли е оправдано по християнски вторачването в греха и крайно негативното тълкуване на “непонятните” действия на другите християни. Сред тези упреци най-странният е обвинението към православните, че наричат свещениците си “отци”, въпреки ясните думи на Спасителя: “И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата” (Мат. 23:9). Както и в случая с иконопочитанието, протестантите хвърлят като камък по православните този библейски цитат, който обаче чупи и техните собствени прозорци. Ако те действително настояват на буквалното разбиране и приложение на старозаветната забрана за изображенията, то е редно първо да унищожат всички свои илюстровани издания и фотоалбуми, а след това да критикуват православните икони. Ако пък действително вярват, че никого не бива да наричаме “отец”, то нека започнат религиозно-езикова реформа в своите собствени домове и да забранят на своите деца да наричат бащите си “татко”. Ако протестантският лидер сам се обръща към баща си по този начин, ако в своите проповеди вмъква пасажи от типа “както ме е учил моят баща (отец)…”, ако призовава своите енориаши да изпълняват библейската заповед “почитай баща си и майка си” – то той трябва да бъде по-внимателен в критиката си към православните. Ако в семейството обръщението “отец” запазва своето право на живот, то нима са виновни православните, че чувстват Църквата като свое голямо семейство и изнасят и извън своите домове семейните, ласкави думи (“отче”, “майко”, “брате”, “сестро”)?

Ригоризмът на протестантите е чужд на апостолите и на Самия Христос. Думата “отец” и обръщението “отче” те прилагат не само към Бога. Например, в притчата на Христос за богатия и Лазар богатият моли Авраам: “… отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо…” (Лука 16:24-25). Както виждаме, Авраам приема подобно обръщение и отговаря съответно, осмисляйки своите отношения със своя далечен потомък в термините “отец-син”. В друга притча за блудния син, синът се обръща към земния си баща: “Отче, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син” (Лука 15:21). И в двата случая Спасителят не осъжда децата, наричащи своите предци с името “отец”. Да, тези чада са “грешници”, но техният грях е друг и не е в това, че са нарекли бащите си “отци”.

Ето още едни думи на Спасителя, важни за темата ни: “… няма никой, който да е оставил къщи, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Мене и Евангелието, и да не е получил стократно повече сега, в това време, и  къщи, и братя, и сестри, и бащи, и майки, и деца, и нивя, насред гоненията, а в идещия век – живот вечен” (Марк 10:29-30). Според “езотерическото” тълкуване на Елена Рьорих, в този текст Христос визира принципа на реинкарнацията: “Как е възможно днес, – казва тя – да имаме повече майки и бащи, ако не допуснем закона за превъплъщението? Именно тук е подчертана противоположността между днешното време, земното съществуване и грядущия век на вечния живот”. Ако протестантите не желаят да бъдат окултисти, тоест ако не искат да се съгласят с Елена Рьорих, то ще им се наложи да се съгласят с мен и да признаят, че този евангелски текст говори не за множеството предстоящи раждания, а за реалиите в живота на ранно християнската община. Човекът, който е оставил своя дом, своя град, своето семейство заради Христос, е посрещан като близък във всеки друг християнски дом, а в зависимост от разпространението на християнството в света – във всеки друг град. Всеки наставник, възраждащ душите на хората към живот в Христос, е ставал духовен отец за повярвалите. Всички апостоли са били отци за всеки от християните. И всички християни са били помежду си братя и сестри. И ето въпрос към протестантите: как ще се изпълни завета на Христос за това, че християнинът ще има много отци – ако той не може да назове никого с това име?

Навярно Апостолите също не са възприемали заповедта на Христос “Никого не наричайте отец, освен вашия Отец, Който е на небесата” толкова еднозначно, както днешните “евангелисти”. Любовта не знае закон. И вече апостол Йоан се обръща към своите ученици – “деца мои”. Апостол Матей, пишещ своето Евангелие, след като е чул строгите думи на Спасителя “Никого не наричайте отец на земята”, същият Матей, в чието именно Евангелие са цитирани тези думи на Христос, въпреки това пише, че Христос е срещнал Яков и Йоан “в лодката със Заведей, техния отец” (Мат. 4:21). Апостол Стефан проповядва в Синедриона: “братя и отци! послушайте” (Деян. 7:2). Същото обръщение се среща и при апостол Павел (Деян. 22:1). И апостол Йоан го употребява: “Пиша ви, отци” (1 Иоан. 2:13). Апостол Петър също познава други отци, освен Небесния: “Бог на Авраама, на Исаака и на Иакова. Бог на отците ни, прослави Своя Син Иисуса” (Деян. 3:13); “Бог на отците ни възкреси Иисуса” (Деян. 5:30). Ако си припомним и увещанието на апостол Павел: “И вие, отци, не дразнете децата си, а ги възпитавайте в учение и наставление Господне” (Еф. 6:4), то ще стане напълно очевидно, че по виждането на апостолите благодатното Богосиновство, подарено ни от Истинния Син, не отменя земното родство, както телесното, така и духовното.

Авраам “получи като печат на оправданието чрез вярата, която имаше преди обрязването си, за да бъде отец на всички необрязани вярващи, та и тям да се вмени оправданието”, – пише апостол Павел (Рим. 4:11), напомняйки, че е възможно по плът да не произхождаш от еврейския народ, но да си наследник на духовните обети, дадени някога от Авраам. За “всички вярващи” Авраам е “отец”: не само за евреите, наследници негови по плът, но и за тези, които са дошли до библейската религия по зова на духа.

Ако е казано, че трябва повече да се боим от “… оногова, Който може и душата, и тялото да погуби в геената” (Мат. 10:28), то не е ли вярно и обратното: длъжен съм да почитам повече тези, които стоят при извора на моя духовен живот, от тези, на които съм задължен заради своя телесен живот? И ако този, който ми е донесъл по-малък дар, трябва да почитам и да се обръщам към него с признателното обръщение “отец”, то защо да не мога да се обръщам така и към този, на когото съм задължен за своето духовно рождение, което също не се е случило без участието на човека (“Но как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали? Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?” – Рим. 10:14)? По този въпрос пише и апостол Павел: “Понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието” (1 Кор. 4:15). И направо пояснява, че именно затова е станал “отец” за повярвалите: “Защото, ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате” (1 Кор. 4:15). И за съвсем конкретен човек Павел казва: “моля те за моето чедо Онисима, когото родих в оковите си” (Филим. 10). Естествено, че учениците на апостол Павел са го приемали точно като отец: Тимотей, “като син към отца, заедно с мене слугува при благовествуването” (Филип. 2:22).

Чрез хората човек идва в обществото на вярващите, в Църквата. Следователно, да видиш Църквата – значи да видиш хората, у които действа Божията сила. Древният монашески афоризъм казва, че никой никога не би станал монах, ако не е видял поне веднъж на лицето на друг човек сиянието на вечния живот. Затова и апостол Павел казва: “Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос” (Гал. 4:19); “Прочее, моля ви, бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа” (1 Кор. 4:16). И така, през вековете и до днес. В своето раждане един от друг наставниците съхраняват този образ на духовно устройство, който за първи път им е показал създателят на традицията.

Ето едно свидетелство за среща с “отеца”, “батюшката” енорийски свещеник: “Когато, завършвайки молитвата, свещеникът ме благослови и започна да говори, с цялото си сърце аз започнах да го слушам, но не думите му, а това ново и необичайно, което се раждаше в душата ми в негово присъствие, нещо, което ме обновяваше, възраждаше и ме правеше силен”.

Раждането не може да се случи от само себе си, “просто така”. И не случайно в християнската литература от време на време се промъква признанието: “Ние страдахме, раждайки те с покаяние, ние те родихме с велико търпение, силна болка и ежедневни сълзи, макар че ти нищо не знаеше за това. Ела тук, мое чадо, аз ще те отведа при Бога”. Така пише преподобният Симеон Нови Богослов на своя духовен син. Нима е кощунство да се обърнеш към такъв духовник с “отче!”?

Протестантите забраняват пасторите да се наричат с това име. Какво пък – “навярно те никога в своя живот не са познавали хората, които ние сме познавали, никой не им е показал какво е това Света Църква, никой не е притискал главата им към гърдите си, никой не им е казвал: “чедо мое” – тези огнени думи, от които се стопява всяко неверие и, което е още по-удивително – всеки грях”.

При протестантите няма духовници, няма свещеници. Може би затова и не знаят каква мъчителна и радостна връзка се установява между духовния учител и ученика – такава връзка, която не се изразява с други думи, освен като “син!” и “отец!”. Те не разбират думите на Екзюпери: “Виждаш ли, човекът въобще се ражда дълго на този свят”…

Апостол Павел говори за духовното бащинство през първи век; преподобният Симеон – през десети. Но и през деветнадесети век виждаме същия плод на духовна любов: “Бъди майка, а не отец към братството”, – съветва преп. Серафим Саровски новоназначен игумен.

Но какво означават за православието думите на Христос “Никого не наричайте отец”? Не за външното говори Христос, а за вътрешното. Той осъжда не самото обръщение, а това вътрешно състояние на душата, което може да се вложи в такова обръщение. И се осъжда не този, който се обръща с “отец”, а този, който изисква такова обръщение към себе си. Съществува похот на тщеславието, похотлива тяга към председателстване на събрания и към почетни знаци – и именно това се осъжда от Христос. Да си припомним контекста: “… и рече: на Моисеевото седалище седнаха книжниците и фарисеите, [...] и всичките си работи вършат, за да ги видят човеците; разширяват своите хранилища и правят големи полите на дрехите си; обичат първо място по гощавките и предни седалища в синагогите, и поздрави по тържищата, и – да им казват човеците: учителю, учителю! А вие недейте се нарича учители; защото един е вашият Учител – Христос, а всички вие сте братя; и никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата; и наставници недейте се нарича; защото един е вашият Наставник – Христос. Но по-големият между вас да ви бъде слуга; защото, който превъзнесе себе си, ще бъде унизен; а който се смири, ще бъде въздигнат” (Мат. 23:2,5-12). Осъжда се не това, че във всяко общество действително има наставници и ученици, не това, че на всяко събрание действително трябва да има старши и такива, които са го издигнали, но се осъжда този суетно-горделив стремеж, която изисква от всеки срещнат подобострастно уважение към себе си като към “наставник”, “учител”, “старейшина”, “отец”. Осъждат се стремежите на човека да бъде “учител”, “наставник”, “голям”, стремежът към възвеличаване на себе си. Това не е само грях на духовенството, това е много по-разпространен грях. Бабичка-енориашка авторитетно пояснява на влязлата млада жена как да държи свещта или как да не я държи, и така без да иска започва да парадира със своето гордо фарисейство, нищо че не нарича себе си нито “батюшка”, нито “учител”. А в сърцата на младите протестанти нима не се е прокрадвало подобно чувство пред лицето на неофита: “Ето аз съм вече година и половина в нашата забележителна община, аз вече всичко знам, даже в богословски семинар участвах, а ти още не знаеш от колко книги се състои Светото Писание. Но, нищо, идвай, аз ще те науча, не бой се!”.

В крайна сметка този текст изобличава именно нас. Ние действително не живеем по тези думи. Ние – всички християни, не само православните. Къде е тази конфесия, в която от всички служители не показно, а искрено и непрестанно си изпълнява този Христов завет: “Но по-големият между вас да ви бъде слуга; защото, който превъзнесе себе си, ще бъде унизен; а който се смири, ще бъде въздигнат” (Мат. 23:11-12)? В Евангелието има такива думи, които се забиват като жило в душата на християните. Те не им позволяват да четат Евангелието с чувство на превъзходство и самолюбие: “Ето, ние не сме като фарисеите и юдейските книжници; ние познахме Христа, повярвахме в Него, приехме учението Му и го изпълняваме навсякъде”. Да, да, това изобличение на фарисеите се отнася и за нас, православните. Но тревожи нашата съвест не с това, че използваме обръщението “отец”, а с нещо много по-обемно, дълбоко, важно… В семинарията на всяка утреня четяхме откъс от Евангелието. И аз помня каква необичайна тишина стоеше в залата, когато свещеникът четеше именно този пасаж: “Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето изпояждате домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молите; затова ще получите по-голямо осъждане” (Мат. 23:14). Евангелието е не само утешителна книга, не само умилителна, не само ласкава. Нейните бичове и тръни са за всички, а не само за древните жители на Палестина.

Но в думите на Христос против фарисеите няма да намерим осъждане на тези, които заради смирението смятат своя ближен за по-висш от тях и го смятат за старши. А ако протестантите искат да се борят с вътрешната духовна болест на фарисейството чрез външна езикова реформа, ако се надяват да отстранят духовното изкушение на тщеславието и гордостта чрез премахване от употреба на една-две думи, то нека бъдат последователни и да отменят професорските титли в своите семинарии. “Професор” не е нищо друго освен “учител”.

Никого не можем да задължим да се обръща към някого с обръщението “отец”. В православието обръщението към свещеника “отец” не е изискване на църковната дисциплина или вероучението. Това е извънуставно, неканонично, но именно семейно, интимно обръщение. Има думи, има обръщения, които се употребяват само между близки и роднини. И ако външен човек, който ги е чул случайно започне да изисква от своите познати да се обръщат един към друг не с домашни имена, а строго официално, той без да иска ще се постави в неловка ситуация. Невъзможно е да забраним проявите на любов. Невъзможно е да забраним на брата да нарича брат си брат и духовния баща – “отче”.

От това следва, че свещеникът не бива да нарича сам себе си “отец”. Само с упадъка на съсловната етика можем да си обясним, защо днес някои свещеници се представят не като “свещеник Александър”, например, а “отец Александър”. Неотдавна моето послушание беше секретар на ректора на Московската духовна академия. В приемната влезе студент, ръкоположен преди няколко дни, и се представи “Аз съм отец Йоан Иванов от 4 клас” и каза, че би искал да се срещне с владиката-ректор. Влизайки в кабинета на ректора, аз предадох молбата: “Дойде отец Йоан Иванов от 4 клас, моли за среща с Вас”. Реакцията на владиката беше неочаквана – той ме попита: “Иванов сам ли се представи така, или ти го наричаш отец?”. Аз отговорих, че предавам точно неговата молба. И тогава владиката ми каза нещо, което остана у мен като урок за цял живот: “Идете и му кажете, че в енорията си някога ще бъде “отец”, аз го ръкоположих преди три дни, а той вече в отците се бута?! Нека се научи да се представя и тогава да дойде!”.

Така че обръщението “отец” е плод на някакво “познанство”. Можем ли да се обръщаме към свещенослужителя по друг начин? Съществуват официални обръщения: “Ваше преподобие” (към дякона, свещеника, йеромонаха), “Ваше Високопреподобие” (към архимандрита). Принципно е възможно и светското обръщение – по име и презиме. Но, такова обръщение може да остави неприятен спомен в душата на свещеника. За такова чувство разказва Б. Н. Лоски, син на известния руски философ. За Н. О. Лоски, както и за много други петербургски интелигенти, “… обръщението към свещениците по име и презиме беше навик. Този обичай той самият прекрати и започна да осъжда след като през 1924 г. нарече “Сергей Николаевич” пристигналия в Прага с духовен сан дореволюционен колега и идеологически съратник отец Сергий Булгаков и в отговор чу от него, че такова обръщение той приема като една от проявите на Божието наказание заради своето късно обръщане към вярата”.

Освен това, за духовенството, живяло и служило под съветска власт, обръщението по име и презиме е напомняне за онова време на разпити и арести. Чекистите и другите съветски служители с това обръщение подчертаваха, че всички църковни обръщения и монашески имена за тях не съществуват. И затова подчертано се обръщаха към духовниците (включително и към патриарха) само със светските им имена (което все пак е крачка напред в сравнение с довоенните години, когато обръщенията на властта към свещенослужителите са варирали в диапазона от “гражданин” до “затворник”). Затова и обръщението към свещеник по светски е подчертано поддържане на дистанция и явно изразено нежелание да се види в събеседника това, което той смята в своя живот и в своето служение за най-важно.

С това се обяснява и остроумният отговор на митрополит Питирим на въпроса, зададен му в бележка: “Как трябва да се обръщаме към Вас?”, която владиката получи през 1988 г. на една от първите срещи на съветската интелигенция с представители на Църквата (доколкото си спомням това беше в Централния Дом на литератора). Прочитайки бележката, владиката се усмихна и отговори: “Обръщайте се просто: Ваше Високопреосвещенство!”.

Така че, ако човекът няма особен повод да подчертае своята нецърковност, то по-добре да не използва такива обръщения, които за свещенослужителите имат светски, а значи профанизиран оттенък. Когато хората ме питат как да се обръщат към мен, аз отговарям: “Обикновено се обръщат с отец Андрей, по-официално – отец дякон. По презиме съм Андрей Вячеславович. Вие можете да се обръщате както Ви е удобно”. Последната фраза добавям, за да премахна чувството на неловкост у хората, които са значително по-възрастни от мен. Защото тук въпросът не е само за уважението към личността, към човека, а е отношение към сана, към това служение, на което се е посветил човек.

Въобще всичко това е въпрос на етикет, а не на догмати. Да се представя като повод за отделяне от братството и Църквата – значи да се държи само в ума, а не в сърцето онзи странен текст на апостол Павел, където той говори за взаимоотношенията между постещите и непостещите…

Освен това, от чисто езикова гледна точка трябва да различаваме назоваването и обръщението; това са различни категории думи. В Евангелието ни молят да не наричаме отец никого на земята (при това е очевидно, че за реалния баща не става дума), тоест да не признаваме на някого отечески права, – а тези права на Изток в онова време са били достатъчно обширни. Обръщението с използването на “имената за родство” е обичайно във всички езици: ние просто определяме и възрастовото съотношение със събеседника и почти незабелязано своето отношение към него. На практика, кое обръщение е по-вежливо – “отец” или “чичо”? “Майко” или “лельо”? Не е ли по-добре да живеем в общество, където към момченцата се обръщат с ласкавата дума “синко”, а не с подвикването “ей, момче”? Нормалната употреба на нормални езикови средства не е вина на православните. А това, че уважаваме своите свещенослужители и се обръщаме към тях по съответния начин, е наше право. Евангелието не ни го е отнемало.

Превод: презвитера Жанета Дановска

                             http://dveri.bg/kw38a



Тагове:   отец,   свещеник,


Гласувай:
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13705876
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031