Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.04.2012 13:34 - РАЗЦЪФНАЛИЯТ КРЪСТ И ПАУНОВОТО ОКО
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 1029 Коментари: 0 Гласове:
1



http://www.pravoslavie.bg/Есеистика/Разцъфналият-кръст-и-пауновото-око

Разцъфналият кръст и пауновото око
 29.04.12  | Маргарита Друмева

В някои съвременни световни класации за висше образование Преславската книжовна школа е призната за третия по възраст университет в света – след Магнаурската школа в Константинопол и Ал-Карауин във Фес (Мароко)...

Една керамична плочка с разцъфнал кръст от Кръглата църква във Велики Преслав сред фрески с геометрични и растителни мотиви, украсявала вероятно свод над някоя врата или прозорец, може да изиграе ролята на машина на времето и да ни върне много назад. Чак до златното българско столетие на велики страсти, широк замах, поглед отвисоко и надалеч, владетелска мощ, достойнство и свобода на духа. И всичко това – материализирано в мъдри словеса изпод перото на монасите в манастирите, въплътено във фрески и мрамор, вградено в мостове към света, редом до най-великите. Всеки, който прекрачел прага на тази уникална Кръгла църква в престолния град и минел под „разцъфналия кръст”, знаел, че до там спира старият човек вътре в него, а кръстното дърво дарява живот и спасение на душата. „Новото дърво на живота” било символ на победата над смъртта и Възкресението, на надеждата, че винаги има шанс за възраждане и движение нагоре, не само на отделния човек, но и на цялата нация и държава.

И пак там – от друга квадратна керамична плочка – от тези, с които била облицована отвътре Кръглата църква – ни гледа око от пауново перо, инкрустирано така, сякаш е крило на ангел. Върху трапезните съдове, които вероятно поставяли пред княз Борис-Михаил и неговия син Симеон Велики, навярно също е имало изрисувани пауни, които в християнското изкуство символизирали безсмъртието на душата и Възкресението. „Стоте очи” на пауновата опашка отразявали идеята за всевиждащата църква, а пауновото перо било сред атрибутите на Св. Варвара – една от най-почитаните светици във Велики Преслав.

Какво ли е да живееш в град, мислен и боледуван от владетели, чиято глава е бил Господ? И в който всичко съградено и нарисувано, даже трапезните предмети, напомня непрекъснато за промисъла на Твореца да издигне като кедри верните си мъже? Старопрестолният Велики Преслав не е трябвало да бъде просто столица на една държава във възход, която по времето на цар Симеон се нарежда като трета сила в Европа и територията є достига до три морета; тя е трябвало да бъде дом за Бога, в който Иисус Христос е господар. За разлика от езическа Плиска, която имала всички белези на военен аул и също била удивително красива, но пуста откъм Божия Дух. Велики Преслав бил построен, за да бъде Царска резиденция.

За по-малко от столетие Преслав се превърнал в един от най-красивите и благоустроени градове на тогавашна Европа и напълно заслужил прилагателното „велики”. Също като създателя си – Симеон Велики. Досега археологическите разкопки в града са разкрили 20 кръстокуполни църкви. Новата столица имала външен и вътрешен град, всеки един обграден със стени. Със своите величествени дворци, храмове и представителни сгради, свързани чрез улици, площади и покрити галерии, българската столица била достойна да съперничи на Константинопол – градът, пред чиито стени са спирали три пъти войските на цар Симеон. Каменната декорация на Велики Преслав по великолепен начин завършвала монументалните строежи на българските владетели от IХ-Х в., създали град, какъвто през този период не са притежавали другите големи монарси в средновековна Европа. Град, който удивлявал всички, като външен израз на едно вътрешно великолепие на владетеля и способността му да мисли и живее нависоко, щедро, на едро, като благодетел на духа, благославящ творческата енергия на народа си.

„Ако ли някой селяк и нищ и чужд човек дойде отдалече до кулите на княжеския двор и ги види, той се учудва. И като пристъпи към вратата, чуди се и се пита, а като влезе вътре, вижда от двете страни големи сгради, украсени с камък и изпъстрени с дърво и прочее. Когато влезе в двореца и види високи палати и църкви, украсени отвън с камък, дърво и шарки, а отвътре с мрамор и мед, сребро и злато, той не знае на какво да ги оприличи, защото не е видял такова нещо в своята земя, освен сламени хижи – бедният, сякаш си загубва ума и им се чуди... и ако някой го запита, когато се завърне в своята земя: „Какво видя там?”, той ще рече: Не зная как да разкажа това – само с вашите собствени очи бихте могли достойно да се удивите на тази красота!”

Из „Шестоднев” на Йоан Екзарх - Х в.

Обилните данъчни постъпления и военната плячка, които влизали в хазната след многобройните успешни Симеонови войни, давали възможност да бъде разгърнато широко строителство на градове, крепости, разкошни дворци и храмове. Духовният разцвет, чиито семена били посети при Борис, се устремявал към своя апогей – България по времето на цар Симеон Велики навлязла в своя „златен век”. Под негова протекция българските майстори започнали да строят двореца на царя, църкви, манастири. От далечните предели на държавата и от чужбина внасяли пъстри и красиви мрамори, употребени при строителството на дворцовите постройки, където хоросанът бил примесен със стрити на прах тухли и това му придавал розов оттенък. Прозорците били кръгли, остъклени със сини и зелени стъкла. Каменоделците бързо се научили да изпълняват фини резби върху камък и фантазията им била безгранична – християнските символи, кръстовете били вместени сред безбройни палмети, розети, лозови и бръшлянови вейки, релефни животински фигури на птици и зайци, цели сюжети в каменните резби. Фантастичният грифон, съчетал силата на лъва и устрема на орела, често присъствал в изображенията. В главите на каменните лъвове като в улуци се отичала дъждовната вода; хищни животни били скулптурирани върху фасадите на постройките. Плочи с човешки изображения красели външните стени на дворцовата църква. Процъфтяла преславската керамична иконопис – плочките с икони под арките и между колоните били богато украсени с лилии, геометрични мотиви и „паунови пера”.

Цар Симеон наследил от баща си – княз Борис-Михаил идеята за широкомащабна политика за развитие и обновление на българската духовност и продължил да развива неговите идеи. Бащата не само приел с почести прогонените от пределите на моравската държава ученици на Кирил и Методий, но им осигурил всичко необходимо, за да творят, да изградят книжовните школи в Плиска и Охрид, да построят манастири и обучат свещеници, които да говорят на български език в българските църкви, да превеждат чужда литература и да създават своя оригинална българска литература, а гръцкото духовенство било заменено с българско.

 

За разлика от много български владетели, обаче, Симеон не останал в сянката на баща си, а мощно продължил напред. Той самият активно участвал в просветния и книжовния живот. Възпитаник на блестящата Магнаурска школа в Цариград, писател, философ и учен, Симеон получил солидно образование за времето си и сам бил изкушен да създава литература. Българският владетел събрал около себе си т.нар. Симеонов кръг, включващ някои от безспорните литературни творци от българското средновековие. Жанровете, в които творели, били поучителни слова, похвални слова, жития, химни, поезия, хроника, летописи, исторически разкази. Забележителни са „Шестоднев” от Йоан Екзарх, „Учително евангелие” (включващо и „Азбучна молитва”) от Константин Преславски, „За буквите” на Черноризец Храбър. В Симеоновия кръг творели още Тудор Докс, Презвитер Йоан и Презвитер Григорий, от които няма запазени произведения. Българският владетел толкова добре знаел гръцки, че го наричали „полугрък”. Под негово ръководство били съставени два обемисти сборника с енциклопедично съдържание, наречени Симеонови (Светославови). Лично царят подбрал и превел някои от словата на византийския богослов Св. Йоан Златоуст и ги оформил в отделна книга, наречена „Златоструй”. Но най-важното – толерирал и въздигнал на голяма почит тогавашната българска интелигенция във всичките є проявления. Кръстът бил живо дърво и от него израснали клонки, които в продължение на едно столетие се разлистили и дали оня духовен плод, от който векове наред черпят сокове поколения българи.

„Тези благочестиви книги, наречени Атанасии, по повелението на нашия български княз Симеон, ги преведе от гръцки на славянски език епископ Константин, ученик на моравския епископ Методий, в годината от сътворението на света… [906 г.]. По повелението на същия княз ги преписа Тудор, Черноризец Доксов, в годината от сътворението на света 6415, [907 г.] на устието на Тича, където е светата нова златна църква, съградена от същия княз.”

Йоан Екзарх

В духа на своето време старобългарските книжовници разпространявали основните начала на християнската просвета и морал сред новопокръстените българи, а през Х век – и в Сърбия, Босна, Влашко и Киевска Русия, където бродели навсякъде български книжовници и говорели на черковно славянски език. С други думи – изпълнявали цивилизаторска роля сред останалите православни славяни. По този начин България се превърнала в пръв духовен и книжовен център на изтока, през който другите славянски народи можели да имат досег с високо развитата византийска култура. Катаклизмите от по-късните епохи станали причина огромната книжнина, създадена под меценатството на Симеон, да доживее до наши дни твърде често само в руски, сръбски, румънски и други преписи, но дори това е вече факт, достатъчно красноречив.

В някои съвременни световни класации за висше образование Преславската книжовна школа е призната за третия по възраст университет в света – след Магнаурската школа в Константинопол и Ал-Карауин във Фес (Мароко)...

Но цар Симеон Велики гледал още по-надалеч. Той разбирал, че може да бъде равен на византийския император, само ако българската култура бъде издигната на такава висота, на каквато е византийската. В „политиката на начетения, честолюбив и талантлив” (според Латаврин) Симеон си пробила път амбицията за изграждане на една нова славяно-византийска империя под неговия скиптър, със столица Константинопол. Едва ли огнена натура като неговата е можела спокойно да понесе колективното чувство за превъзходство на ромеите, базиращо се на старата имперска традиция и на най-високо развитата в тогавашния християнски свят гръцка култура. Още повече че българите многократно – и по времето на Симеон, и въобще откакто съществува българската държава – са показвали категорично военно надмощие над ромеите. А това издигало престижа на България в Европа и европейските владетели са били длъжни да се съобразяват с нея. При Симеон българската държава достигнала най-голямата си площ в цялата си история, а неговите походи на юг неведнъж поставяли в критично положение самото съществуване на византийската империя. Грижата на владетеля за културата, книжовността, християнизирането и консолидирането на нацията преобразила коренно България и довела до „златния век”. До ръкополагането на цар Симеон за „василевс на българи и ромеи” оставала мъничка крачка. Върху оловните симеонови печати владетелят се титулувал „Симеон, в Христа Бога василевс на ромеите”. Последните години от Симеоновото царуване преминало в непрекъснати опити за превземане на Константинопол.
 * * *
 От какво зависи една държава да преживява своите „златни” времена? Едва ли само това съвременните президенти да са завършили съвременните „Магнаурски школи”. Може би ключовите думи тук са: владетелско достойнство, свободен дух и грижа за създаване и протекция над българската интелигенция. Защото в днешно време Духът е натикан в миша дупка. Кръстове много, но колко от тях са разлистени?!

И стоте очи на всевиждащата църква са полузатворени, за да не виждат как сме надребнили вярата си, интелекта си, енергията си, чувстването си. Глава на управниците не е Господ, а банкерите. И само дворците на яките мъже с дебели вратове блестят с розов оттенък...

Кризата, с която днешните велможи оправдават дискриминацията над българската интелигенция, и в която живеем от десетилетия, не е криза за пари, а е духовна. Днешните „Магнаурски школи” възпитават повече в чиновничество, отколкото във величието на Духа. И когато чиновниците започнат да управляват творческите личности, настъпва криза. Защото чиновникът знае добре да чете буквите и запетаите в закона, но не умее да оцени полета на фантазията и затова я зачерква с дебел кръст. Чиновникът не знае как да обгрижва и да служи на онези, които биха въздигнали духовното самочувствие и достолепие на нацията.

Днес българската интелигенция доброволно нарича себе си с други имена и заминава в Гърция да мие чинии или в Англия да сменя памперси. Дървото, от което е направен кръстът, е изгнило до основи. Не е въпрос на жалба, нито е време за самосъжаления. Защото имаме пример, наш, български, как се гради държава и как се гради интелигентно от хаоса до „златния век”. Трябва само едно отворено око върху пауново перо, като крило на ангел, и един разлистен кръст – вътре в сърцето на България.

http://www.pravoslavie.bg/Есеистика/Разцъфналият-кръст-и-пауновото-око



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10816170
Постинги: 14686
Коментари: 2327
Гласове: 9033
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930