Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.04.2012 21:30 - ЧЛЕНОВЕ НА ЦЪРКВАТА ЛИ СА ИНОСЛАВНИТЕ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 922 Коментари: 0 Гласове:
0



http://www.budiveren.com/index.php?option=com_content&view=article&id=228%3A2010-07-30-18-24-28&catid=38%3A2010-02-12-18-21-48&Itemid=74

Членове на Църквата ли са инославните
30 Юли 2010 | Написано от Димитриос Целенгидис - професор от Солунския Университет |  |  | 

 

 

Бидейки православни, ние вярваме, съгласно Никео-Цариградския (381) Символ на вярата, „в една, света, съборна и апостолска Църква”. Съгласно непрекъснатото догматично съзнание на цялото изпълнение на Църквата, т. е. съгласно нейното самосъзнание, единствената такава Църква се явява Православната.

Изповеданието на Символа на вярата за това, че Църквата всъщност е „една”, означава, че това е основното качество, удостоверяващо нейната същност. Практически това означава, че Църквата не може да се раздели, нито раздроби, защото тя в действителност е мистичното Христово Тяло. И Христос като Глава на тялото на Църквата не може да има много тела, нито да има разделено тяло. В Тялото Христово е била победена и самата смърт. И този, който живее в Тялото Христово и пребивава в Него жив чрез богодействените тайнства и любовта, изразяваща се в спазване на заповедите, преминава от биологична смърт към вечния живот на Триединия Бог. И така, както лозовата пръчка не може да живее и принася плод, ако бъде отсечена от ствола, така и отсеченият от Църквата вярващ или дори цели общества от вярващи – независимо от тяхната численост – не могат нито да съществуват в Христа, нито да съставят друга Църква.

По същността си, вярата на Църквата е боговдъхновена и неизменна, а не е резултат от преговори и договори. Съгласно нейната конкретна вяра, не могат да съществуват много или разделени Църкви, защото така се явява противоречие между определенията „една” и „множество” или „една” и „разделена”. Понятието „разделена” отхвърля на практика вярата в реалната същност на Църквата, защото на основание на Православното самосъзнание тя може да бъде възприета само като една и неделима Църква. Когато някой, в съгласие със съвестта си, говори за разделена Църква, това всъщност е отричане от вярата на Църквата, отрицание на собствената му принадлежност към нея и към нейното самосъзнание.

Що се отнася до православните, при тях няма никакъв психологически проблем по повод на тяхната принадлежност към едната истинска Църква, поради отпадането на западните християни от тялото на Църквата. Безусловно е, че православните християни съчувствуват, молят се и не остават безразлични към покаянието на западните християни и връщането им в лоното на „едната, света, съборна и апостолска Църква”.

Апостолската вяра

Въцърковяването и последващото пребиваване в тайнственото Христово Тяло – Църквата – е невъзможно без предварителни условия. То предполага, задължително и без ограничения, приемане и изповядване на апостолската вяра – така, както е била изтълкувана и определена от Вселенските Събори на Църквата.

И ако някой от вярващите - независимо от църковния чин, който има в Църковното Тяло - или съвкупността на вярващите - независимо от тяхната численост - нарушат, бидейки убедени в своята правота, законоустановената вяра на Църквата – то те се отсичат от Църковното Тяло. И ако имат свещен сан – се лишават от него, а миряните биват отлъчени от общността на верните, съгласно постановленията на Вселенските Събори. Това означава, че те не могат да взимат участие в тайнствата на Църквата и да се причастяват.

Римокатолиците са отпаднали от Църквата официално през ХI век. Тогава те въвели в Символа на вярата своето погрешно догматическо учение за Светия Дух – известното Filioque. Съгласно това учение, Светият Дух като Божествено Лице съществува, изхождайки и от Отца и от Сина. Това догматично учение на римокатолиците отхвърля апостолската вяра на Църквата в Бог Троица, тъй като съгласно евангелист Иоан Духът на Истината изхожда от Отца (Иоан. 15:26). Третият Вселенски Събор, в лицето на своя председател свети Кирил Иерусалимски, говорейки относно Символа на вярата, е определил, че никому не е позволено както да добавя, така и да отнема и една сричка от всичко това, което е изложено в Символа на вярата. Всички последващи Вселенски Събори са потвърдили това постановление на Трети Вселенски Събор.

И така, очевидно е, че римокатолиците, (а следователно и протестантите, които са възприели Filioque) са отпаднали от апостолската вяра на Църквата. Поради това би било излишно да привеждаме тук всички последвали нововъведения във вярата от страна на западните християни - като непогрешимостта на папата, мариологичните догмати – непорочното зачатие на Света Богородица и др. под., първенството, тварната благодат и т. н.

Апостолска приемственост

С апостолската вяра неразривно е свързана и апостолската приемственост. Цялата същност на апостолската приемственост се разкрива само в Тялото на Църквата и задължително предполага апостолска вяра.

Като говорим за „апостолска приемственост”, имаме предвид непрекъснато продължение управлението на Църквата от апостолите. Това продължение има харизматичен характер и се обезпечава чрез предаване на духовната власт от апостолите на епископите на Църквата и чрез тях – на свещениците.

Начинът на предаване на духовно-апостолската власт на епископите е ръкополагането. И така, ако някой от епископите е бил ръкоположен по църковно-каноничен път и впоследствие се окаже извън Църквата поради своите заблуждения относно вярата, той губи и апостолската приемственост, защото тя съществува само в тайнственото Тяло на Христа – Неговата Църква.

Следователно, ако някой от епископите или някоя Поместна Църква в своята пълнота – независимо от числеността на нейните членове – отпаднат от вярата на Църквата, изразена непогрешимо на Вселенските Събори, те губят апостолската приемственост, след което не може и дума да става за притежаване или продължаване на апостолската приемственост у отпадналите от Църквата.

На основание на всичко казано, самият римски папа, а също и цялата съвкупност от римокатолическите епископи са лишени от апостолска приемственост, тъй като, лишавайки се от апостолска вяра, те са отпаднали от Църквата. Следователно, разговорът за апостолска приемственост извън Църквата няма никаква научна обосновка, тоест няма никакво отношение към богословието.

Свещенството и другите тайнства

Свещенството в рамките на Църквата – това е свещенство на Самия Христос, защото Сам Христос извършва тайнствата на Своята Църква чрез епископите и свещениците Си. Свещенството се предопределя от непрекъснатото си продължение от апостолите, тоест предполага апостолска приемственост. Свещенството предполага Богочовека Христос като Свещенослужител в Своето мистично Тяло – Църквата. И накрая, свещенството на Христос има място в Църквата и се дава от Самия Христос чрез Неговата Църква и за Неговата Църква. Автономно свещенство и автономни, несвързани с Църквата, тайнства не могат да съществуват.

Свещенството, както впрочем и всички тайнства, разкрива литургичното явление на Църквата, (Църквата явява себе си в тайнствата, съгласно свети Николай Кавасила). Това означава, че за да съществуват тайнства, е необходимо преди всичко наличие на Църква. Можем да сравним тайнствата с клони на дърво. Живите клони, цъфтящи и даващи плод, могат да съществуват само тогава, когато са органично продължение на дървото, т. е. когато са онтологично свързани със ствола му.

От богословска гледна точка е невъзможно за ума да приеме, че инославните – римокатолици или протестанти – имат поне едно тайнство, например тайнството кръщение. Фундаменталните въпроси, които трябва да се повдигнат в този случай, са следните: Кой е свещенодействал, извършвайки тайнството кръщение? Къде е придобил своето свещенство свещеноизвършителят? Кой му е дал свещенство, след като то се дава само от Църквата? И по какъв начин може да има Църква у инославните, които вследствие на догматични заблуждения на своята вяра са отпаднали от нея?

Теория на „двата дроба” на Христос

Тази теория е родена от католичеството. Съгласно тази теория, дробовете на Христос са римокатолицизмът и Православната Църква.

За нещастие, днес тази теория е възприета от много православни иерарси и светски академични богослови, които явно абсолютно не я познават. Защото тази теория, разглеждана от православна гледна точка, не само че не е богословски обоснована, но в буквален смисъл на думата е богохулна.

Православната Църква се отличава онтологично от римокатолицизма по чисто догматически причини. Православната Църква счита, че само тя е запазила характера на Църква като Богочовешко Тяло на Христа.

Впрочем, тъй като Църквата, съгласно Символа на вярата, по същността си е „една” и неразделна, съвършено невъзможно е богословски да се разбере, как по спомената по-горе теория Православната Църква и римокатолицизмът могат да се подразбират ката „двата дроба” на Христос, т. е. като някакви равностойни членове на Неговото Тяло. В този случай следва да се счита, че всички останали членове на Тялото Христово или остават необосновани еклезиологически, или се покриват еклезиологически от други, освен тези две, Църкви. Нещо подобно обаче би ни насочило директно към възприемане на протестантската еклезиологична „теория на клоновете” (Branch theory)[1], а това се явява абсолютно недопустимо от православна гледна точка.

Гореизложената теория с римокатолически произход за „двата дроба” на Христос се явява богохулство, когато бива възприета от Православни. Тя се явява богохулство в пълния смисъл на думата, защото включва римокатолицизма в състава на безупречно чистото Тяло Христово като Негов органичен член – т. е. като един от Неговите дробове, докато в същото време римокатолицизмът страда онтологически като съществуващ вън от Богочовешкото Тяло на Църквата.

 „Църкви-Сестри”

Преди всичко, определението „Църкви-сестри” е абсолютно необосновано и дори неприемливо. Необосновано е богословски, дори когато се използува за изразяване на връзката между Поместните Православни Църкви. И съвършено неприемливо богословски, когато се използва за определяне онтологическия характер на Православната Църква и римокатолицизма.

Терминът „Църкви-сестри” няма библейски фундамент, а и по принцип такъв не е бил узаконен. Когато апостол Павел се позовава на различни поместни Църкви, той не ги нарича „сестри” и никак не подразбира съществуването на някаква Църква, явяваща се „майка” на тези поместни Църкви, защото е съзнавал, че Църквата е една и има съборен характер в смисъл на пълнота на истината и живота в нея, като Глава на Църквата е Самият Христос. Така, когато апостол Павел се обръща към някоя поместна Църква, той използува стереотипния в този случай израз: „Църквата Божия, намираща се в ... (примерно Коринт)”. Това означава, че явлението на цялата пълнота на Църквата е налице на всяко място, където съществува евхаристийна общност от вярващи, начело с техния епископ. Подразбира се, че единството на поместните Църкви се гарантира от тяхното общение помежду им в същата вяра, начин на живот и църковен порядък. Единството на поместните Църкви е осигурено на практика от Събора на техните епископи.

От всичко казано става ясно, че щом единомислещите поместни Църкви в рамките на Православието не се узаконяват богословски, когато се наричат „сестри”, толкова повече не съществува богословско-еклезиологично обоснование за названието „Църкви-сестри” по отношение на Православната Църква и римокатолицизма. Впрочем римокатолицизмът не може дори буквално да бъде наречен църква след 11 век, защото от тогава връз него тежат епитимиите на Вселенските Събори и той е отпаднал от Богочовешкото Христово Тяло.

Тук трябва да отбележим, че снемането на гореспоменатите епитимии не може да бъде извършено от никого в Църквата, независимо от това, колко високо е положението му в църковната иерархия, а може да бъде извършено само от Вселенски Събор. Но и това може да стане само в случай, че бъдат отстранени догматичните причини, поради които римокатолицизмът е отпаднал от Църквата.

И така, очевидно е, че официално от 1054 г. римокатолицизмът не се явява Църква. На практика това означава, че той няма правилна апостолска вяра и апостолска приемственост. Няма нетварна благодат, а значи няма богодействени тайнства, които правят Богочовешкото Тяло на Църквата „обществото за обожение” на човека. И тъй като Църквата не може да не пребъде една и неделима чак до края на времената, всяка християнска общност извън Православната Църква се явява еретическа.

 

[1] Говорейки за „теорията на клоновете” имаме предвид теорията на протестантите за истинноста на Църквата. Църквата, съгласно протестантите, това е невидима общност на светците. Различните историко-емпирични църкви и всички догматични системи имат и законност и равенство на съществуване като клони от едното дърво на невидимата Църква. Невидимата Църква всъщност е Църквата, която се изповядва в Символа на вярата. Следователно, никоя отделна поместна църква, от която и да е догматична система не е въплъщение на „едната, света, съборна и апостолска Църква”. Никоя поместна църква не може да твърди, че има цялата пълното на явената истина. Едната Църква Христова е цялата съвкупност от отделни нейни клонове, т. е. поместни църкви от всички догматични системи, колкото и различни да са те догматически помежду си - бел. а. (обратно в текста)

 

Статията е публикувана в списание "Εν συνειδήσι", 2009, № 6

Източници:

www.blagogon.ru

www.apologet.spb.ru

Превод: Михаил Сенгалевич




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10814468
Постинги: 14686
Коментари: 2327
Гласове: 9032
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930