СПЪТНИЦИТЕ ПО ПЪТЯ ЗА ДАМАСК
Вторник, 17 Април 2012 14:10
 Автор: архиеп. Йоан Сан-Франциски (Шаховской)

Човечеството познава великите си дейци и помни големите престъпници в своята история. Животът и на едните, и на другите е поучение и указание в еднаква степен. Повестта Деяния апостолски предоставя драгоценен материал за духовно знание – тя разказва за незабележими с нищо, неизтъкнати хора, живели редом с апостолите. В това е цялата им забележителност и значимост: те са живели до апостолите, вървели с тях по пътя за Дамаск и по други пътища. Ще ги наречем с общото име: „Спътниците по пътя за Дамаск”. Образите на тези сътрудници и свидетели от първия християнски век, ученици на истината, придобиват дълбоко значение и несъмнено са ни дадени за духовно помъдряване. 

Теофил

Дори да не знаехме за него нищо, освен написаното в едно от евангелията (от Лука) и в историята на цялото първохристиянство (Деяния апостолски), щяхме да знаем вече безкрайно много... Може би е бил християнин от езичниците, най-вероятно римлянин. За това говори характерът на евангелието според Лука. Сигурно е бил от обърнатите от апостол Павел, но въпросът не е там.

За душата на Теофил са ни останали сведения само от името му – „обичащ Бога”. Като нов Авраам той, разбира се, е бил Божи приятел, привличан от истинния Бог. Жаждата му за истината е предизвикала две световни вълни на апостолското благовестие: Евангелието от Лука и Деяния апостолски. Няма смисъл да се разсъждава, дали тези книги щяха да бъдат написани и без Теофил, желаещ да научи повече за Иисус. Важното е, че Божият промисъл в грижата си за спасението на цялото човечеството е преминал през живота и човешкото желание на този Теофил, благославяйки обилно неговия стремеж към Истината. Желанието на човека да знае истината се благославя от Бога. Промисълът си търси съработници – не само апостоли, а и теофили, без които не би имало апостоли. Теофилите търсят истината – това е делото на живота им. Те искат да се поучават и призовават апостолите в света. Сеячът не е нужен там, където няма земя. Теофил е станал земя, принесла не стократна, а милиарди пъти по-голяма от себе си реколта.

Не знаем как е преминал земният живот на Теофил. Това е укрито от нас, може би за да видим по-ясно, че главното дело на живота му е бил неговият стремеж към Истината. „Блажени гладните и жадните за правда…”. За нас е открито това блаженство на Теофил и всички негови плодове. Словото на апостолите и делото им са безмерни. Всяко искрено внимание към апостолите също може да се нарече „равноапостолно”. Към това дело, принасящо благословени плодове, са призовани всички теофили на човечеството.

Чрез търсенето на правдата, макар и от страна само на един човек, благодатта и Истината се изливат върху всички хора.

Малкото човешко бива претворено в необятно Божие. Това става непрекъснато в света и чрез него той се спасява. „Намеренията на човешкото сърце” биват целунати и от тях се твори съкровище. От незначителните чувства на нашите сърца Бог създава ценностите на сегашния и бъдещия век. Истината възлюбва и най-малката истина у хората.

Промисълът жадува да използва и най-малката въздишка на хората по Светлината. Водата на добрите и безкористни човешки желания бива претворена във вино на благодатта. Не знаем всички следствия от своето търсене на Истината. Мислил ли е скромният Теофил, че неговият прост въпрос, насочен към познатия му лекар Лука, ще бъде въпрос на цялото човечество, на който така би искал да отговори Сам Бог?! Теофил не би могъл да предвиди вълната от благодат, изсипала се в света чрез простото му човешко търсене на Истината.

И ако най-малкият в Божието царство е по-голям и от най-големия в царството на този свят, то и най-незначителното Божие действие в сегашния свят е много по-значително и от най-великите човешки дела. И най-безгласният участник в Новия Завет, който само пита за тайните на Духа, е по-велик и от най-шумните световни дейци.

Слугинята Рода

„Не се ли продават пет врабчета за два асария? И нито едно от тях не е забравено от Бога”(Лк 12:6). И Рода не е забравена в Божието слово. Тя не е обърнала градове към Бога, не е направила нищо за Христовата Църква. Била е само прислужница. Скромна прислужница на бедни хора.

„Когато той почука, една слугиня на име Рода отиде да види кой е.” Рода чула гласът на чукащия и познала Петър. Всичко ставащо в апостолската община било като част от нея. От радост тя не отворила на Петър, а влетяла в стаята, където били събрани учениците и с биещо сърце съобщила, че Петър е пред вратата. А те й рекли „Ти не си с ума си”. Но тя настоявала.

Тогава събралите изказали удивителен аргумент. Струва си да се обърне внимание: никому не хрумнало, че тя не казва истината или че се шегува. Нито неистина, нито лъжа биха могли да излязат из устата й. Ето и аргумента: „Това е неговият ангел”. Така апостолите изказали учение, според което нашият ангел-пазител може би прилича на нас (или може би – ние на него).

Докато разсъждавали и си приказвали така, Петър, изтощен от затвора, продължавал да чука... Каква необичайно човешка картина: „В това време Петър продължаваше да чука...” Вече нямало как да не отворят. Отворили и се изумили – действително бил Петър.

За прислужничката Рода не научаваме нищо повече. Но вече знаем, че нейният дух – пламенен, жив, чист, радостен и общителен – принадлежи към семейството на апостолите, толкова скъпо за нас.

Превод: Михаил Шиндаров


                                Източник: Двери.бг