Вторник, 10 Април 2012 19:42
 Автор: Архим. Андрей Конанос

Когато Бог отсъства, Той присъства много силно в твоето сърце

Понякога и при тебе, ревностния християнин, който се кае за греховете си, след известно време изстива пламъкът, запалените въглени, които правеха сърцето ти всесъжение, угасват, вулканът, който кипеше в теб, утихва. Твоята вяра вреше и кипеше... Сега обаче тя охладнява и ти се разколебаваш, смущаваш се, отиваш при духовника си и казваш:

- Промених се, не съм такъв, какъвто бях. Сега нямам толкова желание, не искам да водя духовен живот. Затова и закъснявам за църква, не идвам рано, не чувствам много от нещата, което преживявах преди.

Започваш да се разколебаваш... Това е много голяма тайна, която – внимавай какво ще кажа – се случва на всички хора. Трябва да бъдем искрени, приземени, истински и да знаем, че това се случва на всички подвизаващи се християни. Всички са минали и ще минат по този път. Когато познаеш Христос, живееш чудото и удивлението. Не след дълго обаче Христос те оставя. В какъв смисъл те оставя?

Възпитателно, т.е. Той иска да положиш усилия и със собствен труд и борба да придобиеш това чудо, което си живял даром. Да го кажа с примера, който старец Йосиф Исихаст дал на о. Ефрем. Те живеели на един склон в Света Гора. Веднъж гледали към морето. Минавал някакъв малък кораб, духал вятър и корабът се движело безпрепятствено. Старецът Йосиф казал на о. Ефрем:

- Видя ли колко лесно се движи корабчето, когато има вятър? Вятърът издува платната и корабът плава в морето. Колко е лесно, колко е просто! И какво прави морякът? Нищо – наслаждава се на пътуването. Когато обаче вятърът утихне, когато го няма благоприятното време и лекотата на пътуването, тогава какво прави морякът? Не може да стои на едно място, а ще вземе греблата, ще напрегне мускули, ще заеме подходящо място в кораба и няма да се наслаждава сякаш е на разходка с лодка, а ще се напрегне и ще положи усилия да води кораба натам, накъдето иска. Дошъл е часът да вземеш греблата и вече сам да се подвизаваш. И пак не си сам, пак Христос ти дава сила, но в онзи миг влагаш цялата си воля, цялото си сърце, цялото си произволение, цялото си любочестие, влагаш себе си, показваш какво реално искаш, а не каквото Христос ти даде.

Нека ти дам пример. Ако Господ ти се яви сега и Го видиш, без да Го искаш, без да се измориш, без да се изпотиш и да се бориш, в теб ще се появи спонтанна молитва и ще се молиш през цялото време, от очите ти ще текат сълзи на щастие и радост и благоговение пред Господа, това ще бъде много лесно и много приятно. Знаеш ли какво е това? Това е от Божията благодат, това е дар от Бога. Това е дар, който Бог ни дава, безплатен дар, даром, не правиш нищо, за да го получиш. Това не те прави добър или лош, това е Божий дар, който Бог в неизследимите Си решения иска да ти дари. Той ти казва:

- Искам да ти покажа Моята любов, величие, топлина и светлина!

Знаеш ли как се чувства човек в онзи миг? Сигурно си го преживявал много пъти и тогава възкликваш:

- Колко хубаво е да си близо до Бога! Колко е лесно! Най-отморяващото нещо!

Една девойка почувствала това, когато Бог я докоснал даром, без да прави нещо и тя се молела часове наред, безпроблемно и лесно. Тя се събуждала нощем и в съня си искала да се моли, толкова хубаво й било. Тя отишла при своя духовник и му казала:

- Чувствам се изключително хубаво, летя, моля се, наслаждавам се на Бога, близо до Христос животът е много лесен!

Той й отвърнал:

- Чедо, това, което сега живееш, е от Бога, не е твое, а Божие, което трябва да стане твое притежание, трябва да го усвоиш. Трябва да го направиш свой опит. Знаеш, че в опит се превръща това, заради което проливаме кръв. Дай кръв, за да получиш Светия Дух, нали?

- Но, отче, какво говорите? Аз винаги ще бъда такава, винаги ще се моля, чувствам, че животът до Христос е много хубав, приятен, няма изкушения, няма трудности, всичко става лесно, обичам всички хора, прощавам на всички!

- Чедо, прославяй Бога! Това е подарък, който Той ти е направил. Душата ти обаче не винаги ще бъде такава. Искам да те подготвя, за да не казваш след това, че в Църквата ми говориха лъжи, че всичко в духовния живот е розово, лесно и хубаво. Бог ти дава това.

- Какво говорите?! Ще го загубя ли един ден?

- Не зная кога, може и да не го загубиш, но със сигурност в даден момент Бог пак от безкрайна любов ще поиска да направиш това, да го задържиш здраво. За да се случи това, ще трябва да минеш през много изпитания, изкушения, болки, труд, сълзи, удари.

Някой може би ще попита:

-  Добре, значи ли, че не съществува друго решение? Не може ли по друг начин?

-  Не, няма друг начин.

Имам много хубав тамян, както и ти имаш вкъщи и прикадяваш с него, но ако го държиш в кутията, той не благоухае. Колкото и да е хубав, колкото и да е качествен, колкото и да е ароматен, ако го държиш в кутията, не благоухае цялата къща. За да може тамянът да благоухае, трябва да го поставиш върху въгленчето, трябва да се разгори, трябва да се стопи и въгленчето не трябва да бъде студено и замръзнало, а да бъде нажежено, зачервено. Тези, които се подвизават, живеят това и го знаят. Това е същността на духовния живот и човек трябва да го разбере, защото е много важно. Когато казвам същността, имам предвид един основен момент, който човек трябва да разбере добре, в противен случай съществува риск да зареже всичко. Всъщност, това е един хубав и важен момент в духовния ти път, но ти не чувстваш, че вървиш добре. Мислиш си, че не вървиш добре, защото те обзема отпадналост, отегчение, леност, пресищане, умора в молитвата и казваш:

-  А, не мога, изморих се, отегчих се, не искам вече да се моля, значи, отказвам се!

Не трябва да се отказваш. Не трябва да зарязваш всичко. Това е часът за твоята лична борба, това е часът, в който Бог казва:

- Искаш ли да заблагоухаеш? Трябва да се разгориш, трябва да изпиташ болка, ти също трябва да изпиташ болка...

Казвам думата „трябва” и не ми харесва постоянно това „трябва”, но тук няма друга дума. Това е цялата тайна.

Една монахиня в Русия вярвала изключително много в Бога - прочетох нейната история в една духовна книга. След като била постригана за монахиня, вечерта тя заспала и...

- Заспах вярваща и се събудих невярваща! Сутринта се събудих и не вярвах в Бога! Вярата изчезна от мене. Докато преди живеех толкова превъзходни неща, толкова силно чувствах Бога, толкова дълго казвах молитвата си, непрестанната молитва „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”, казвах я през цялото време и изпитвах радост от всичко, което правя, а след това внезапно, хоп, крилете ми се свиха, моето желание изчезна и се събудих невярваща. Защо? Отидох при моята духовна майка в манастира и й казах това.

Тя й отвърнала:

- Много рано те нападна това изкушение. Други ги напада по-късно, тебе веднага започна да те бори.

- Защо си изпатих това?

- За да покажеш личната си воля, твоето произволение. Искаш ли да си близо до Бога? Ще го покажеш със собствената си борба. Не наготово. Това, което преди имаше и му се наслаждаваше, беше наготово, Бог ти го даваше. Лекият и приятен духовен живот. Знаеш ли какво е сега да вярваш, без да чувстваш много неща? Да ставаш и да отиваш на църква, въпреки че не чувстваш силно Божията благодат, и да казваш в себе си:

- Господи, не Те чувствам, не Те виждам, не Те усещам. Чувствам хлад, чувствам, че душата ми е суха, като пустинна земя, като пустинята Сахара, не Те чувствам, не Те разбирам, но вярвам, че съществуваш и ще се помоля. Въпреки че сърцето ми не чувства умиление, въпреки че не чувствам благоговение, ще отида, ще отида на църква, ще чета от Евангелието, ще прочета Акатиста на Света Богородица, ще се подвизавам, ще давам милостиня, въпреки че не ми идва отвътре.

Защо? За да Ти покажа, че искам, искам да повярвам и няма да спра, ще се борим. Разбира се, че ще се борим. Всички светци са минали през това, не съществува светец, който да не е преминал през това, което казваме - усещането в духовния живот, че някъде Бог те оставя. Чуй една тайна. В онзи труден час, в който, чувстваш, че всички и всичко са те напуснали – и най-трагичното, дори Бог – да, идват моменти, в които чувстваш, че дори Бог те е напуснал – в часа, когато чувстваш, че изкушенията надделяват и те обхваща вълна на съпротивление, противопоставяне и духовно безапетитие, повярвай ми, не те лъжа, защото не го казвам аз, а го казва Господ, казват го светците, казва го опитът на Църквата, светите апостоли, всички го казват – в онзи час Господ е много по-близо до теб, отколкото други пъти. Когато Бог отсъства, Той присъства много силно в твоето сърце. Той обаче присъства не по някакъв емоционален, сладникав начин с ласки, милувки и др., а по един много трезвен начин и ти казва:

- Аз Съм тук! Искам обаче душата ти да възмъжее, да възрасне, да укрепне, да не остане ленива емоционално и психологически, а да укрепне и да станеш смел. Тези, които обичам, тях наказвам! Наказвам означава възпитавам („παιδεύω” – „възпитавам”, бел. ред.), развивам, не ги изоставям на течението.

Добрият учител дава на учениците все по-сложни задачи, за да ги направи остроумни, да развие ума им. Когато вижда, че те се колебаят в намирането на решението, той не бърза да се намеси. Те го гледат в очите и му казват:

- Ами сега? Какво става тук? Задачата не върви.

Знаеш ли какво прави добрият учител? Той ги гледа в очите и с знак им казва:

- Я потърси, потърси, дето казваш, че не напредваш, я си припомни и другите неща, които знаеш, я си припомни всички задачи, които си решавал, спомни си опита, който имаш.

Той не му дава храна наготово, не му дава готви решения, а сяда и оставя ученика. Виждал съм това в класовете, когато бях малък, където ни даваха непознати задачи и настъпваше пълна тишина, като очаквахме някакво решение. Ние знаехме, че учителят го знае, но не ни го казваше, а и не искахме да ни го каже:

- Не ни го казвайте Вие, сами ще го намерим!

Въпросът е да го намериш. Защо? За да се зарадваш и ти. За да станеш и ти участник в богопознанието и именно това дистанциране на учителя показва колко много те обича и колко много иска да те направи участник в неговите тайни. Разбираш ли? С други думи, Бог не иска да те остави встрани от Неговото знание, не иска да бъдеш постоянно бебе, дете, младенец, малък пред Него, а иска да те направи силен, зрял, за да придобиеш истинско богопознание. Той ти казва:

- Ела, ела, качи се, бори се, мисли, подвизавай се, смири се, потърси Ме, повикай Ме и ще дойда да Ме намериш. Искам да настояваш.

Това е велико нещо и ако го разбереш – и аз, и ти ще спрем да обвиняваме Бога. Ние сме прекалено несправедливи християни, защото онеправдаваме Бога с думите си. Не си ли несправедлив, и аз не съм ли несправедлив, когато, например, през цялото време казваме, че Бог не е добър, Той ме остави! Бог не те е оставил. В часа, когато мислиш, че Бог те е оставил, тогава Той се занимава с тебе. Занимава се, но ме остави. Да, струва ти се, че те е оставил. В този момент така чувстваш Неговата грижа - като богооставеност, като отсъствие на Бога. Добрият Бог, смиреният Бог, светият Бог обаче не се засяга от това, нито променя тактиката. Той казва:

- Не прѐчи, казвай каквото искаш! Въпреки че Ме караш да изпитвам болка, въпреки че отново Ме разпъваш на Кръста, не става по друг начин, ще настоявам на този метод.

Така се раждат светците. Сред изкушенията. Така възрастват душите.

Казвам това, защото - може би и на теб се е случвало – някой, който има ревност, се обръща към Църквата, но не след дълго време губи въодушевлението си и казва:

- Вече не мога да продължа, сега Бог ме изостави!

Но Бог не те е оставил. Сега Той иска да се подвизаваш, иска да настояваш. Там, отново и отново. В духовния живот е нужно голямо търпение. Затова и много хора зарязват и оставят всичко. А Христос какво прави? Уважава това. Той ти казва:

-  Детето Ми, ако те привикна постоянно на милувки, сладост и подобни грижи, душата ти никога няма да стане зряла! Никога! Когато получиш удар, тогава ще се смириш, ще станеш зрял, ще поплачеш, ще укрепнеш и ще станеш свят.

Всички Божии човеци са минали през това. Ако прочетете житието на св. Силуан Атонски – ще видите колко изкушения е имал! В началото на своя духовен живот той видял Господа, видял Христос жив пред себе си, видял как му се явява, душата му се променила, зарадвал се толкова много и не след дълго всичко това изчезнало. Той не просто не чувствал Господа, не чувствал нищо. Той тръгвал да се моли, но не можел, нищо не чувствал. И кое е решението? Да настояваш. Да настояваш и да се чувстваш изключително на място. Да се чувстваш много добър, не си лош.

- Но как така? Задушават ме изкушения, зли помисли, срамни, лукави мисли, пороци, как така съм добър? След като не се поправям?

Въпросът не е в това, че се поправяш, а в борбата, която водиш. Има една хубава картина, казва старец Паисий: когато земеделецът копае нивата, за да засее семето, ако погледнеш отгоре, тази картина е много неприятна, разкопаната нива е неугледна, почерняла, с буците пръст, а след това той засява семето. Ако някой гледа от самолета, който минава отгоре, ще каже: „Тази нива не е красива”. След това обаче тя се раззеленява и става прекрасна ливада, появяват се цветове, листа, плодове и се разхубавява. Как е тръгнало всичко това? От една разкопана, неугледна, почерняла нива, където виждаш само буци пръст. Това е. Ще настояваш, няма да се отчайваш и да се отказваш. Трябва да внимаваме в това, защото много хора са оставили духовния живот и са се отпуснали, докато това е било изкушение, което трябва да знаят как да преодолеят. Пак повтарям, когато почувстваш самота, тогава Христос е много наблизо. Когато се почувстваш сам, Господ е до тебе, не си сам. Така се чувстваш, така мислиш, но възможно ли е това, след като Му казваме: „Ти, Който си навсякъде?”. Какво става ли? Ти не чувстваш, че е близо, но Той е. В онзи час ще дадеш предимство на логиката на духа, на Светия Дух и ще кажеш:

- Добре, може и да се чувствам така, но какво означава това? Означава ли, че е истина? Чувствам, че съм окаян, означава ли, че съм окаян? Чувствам, че Бог не съществува и не Го чувствам – нека да Го почувствам.

Това са помисли, които не означават, че това си ти. Въпреки че съм свещеник, утре може да имам следния помисъл:

-  Бог не съществува! – да ми дойде такава мисъл и да кажа – Възможно ли е да е истина всичко това? Да не би всичко това да са лъжи?

Това може да се случи на всеки един човек. Има хора, които се задушават от своите помисли, отчайват се, други са чувствителни, зарязват всичко и казват:

- А-а-а! Не мога, махам се от Църквата, защото с това, което мисля, ще отида в ада!

Не, ще настояваш, ще поставиш разума отпред и ще кажеш:

- Притеснявам ме тези мисли, за да ме притеснявам, означава, че не ми харесват, значи не са мои, значи някой друг – изкусителят ме бори в този момент.

Какво правя пред изкушението? Борба, съпротива, търпение, настояване, отново, отново и отново, пък да чувстваме какво искаме. Не пречи.

- Ходиш ли на църква?

- Ходя.

- Подвизаваш ли се?

- Опитвам се.

- Молиш ли се?

- Да, но не я чувствам много.

- Четеш ли Акатиста към Света Богородица всеки ден?

- Не разбирам думите.

- Четеш ли го?

- Да

- Нищо, че не разбираш, полагаш ли усилие? Молиш ли Бога да те просветли? Четеш ли Евангелието?

Въпреки че не ги усещаш... Внимавай! Решението не е това, което някои казват:

- Аз ще върша всички тези неща, когато започна да ги чувствам. А засега довиждане!

Кога ще го почувстваш? Я ми кажи кога ще дойде този момент „да чувстваш”, освен ако нямаш предвид двата пъти в годината – на Велики петък и някой друг ден, когато чувстваш умиление. Някои мислят, че понеже на Разпети Петък са отишли на църква, разчувствали са се и са плакали, значи това е Божието докосване до душата. Допускаш грешка. Това не винаги е докосване до Бога. Това е сантиментност. Ако наистина беше докосване до Бога, тогава би трябвало да промениш живота си. Не може вярата ти да бъде един ден в годината и да се свежда до едното затрогване – два-три дена в годината. Разбираш ли? Ще се подвизаваш, въпреки че не разбираш много неща, и ще казваш:

- Господи, моля Те, помогни да преодолея това! В душата си чувствам духовна суша, душевно безапетитие. Дай ми ревност, дай ми копнеж... а не каквото казва моят ум.

Какво казва Божията логика, какво казва духовникът ми – той ти казва:

- Отиди да се причастиш тази неделя!

Ти обаче казваш:

- Не го чувствам, искам да го почувствам и така да отида!

Това е капан. Много хора остават далеч от св. Причастие, защото не пристъпват, ако не изпитат емоционални неща: умиление, сълзи. С други думи, ако нямаш подобни усещания и душевно чувство, никога ли няма да се причастиш? Ще се причастиш. Ще поставя напред логиката на вярата и ще кажа:

- Господи, не чувствам много неща, но вярвам и изповядвам, че Ти си истинският Христос, Синът на живия Бог. Вярвам, че това е Твоето Свято Тяло и това е честната Твоя Кръв. Вярвам това.

Чувствам ли го? Понякога да, понякога не. Няма значение. Ще отида с моята вяра. Това ще рече вярата.

Останал си далеч от св. Причастие, тогава ще започнеш борба. Няма да се доверяваш на собствените си помисли и мисли – това е велика тактика, духовна тайна, която светците ни предават. Например в теб е влязла някаква мисъл, че имаш нещо, че не си добре, че не си достоен. Казвай си:

- Какво ми каза духовният наставник? Той ми каза, че въпреки че съм недостоен, да отида да се причастя. Ще се причастя, ще направя това, а не каквото ми казват моите мисли.

Много хора в нашата епоха – забелязал ли си, и ти, и аз – се измъчват от помисли, от мисли, прилепват се към мислите, които влизат в главата им, но не се подвизават да излязат от това блато и затъват, а след това се объркват душевно, емоционално, намесват се и средата, и изкусителят и много други неща и не намираш края. Затова Църквата казва:

„С властния Дух ме утвърди” (Пс. 50:14). Духът ми, умът ми, разсъдъкът ми да бъде властен, да насочвам своите мисли чрез здравия помисъл, който Бог ми дава. Защото някои хора са толкова чувствителни и особено някои жени, които ги обхващат някакви мисли, и вярват това, което мислят. Прогонвай тези мисли!

Пак от същата книга ми направи впечатление – чел ли си тази книга, тя е изключително хубава, на мене ми хареса  много, книгата на о. Ефрем Филотейски: „Моят старец Йосиф Исихаст и Пещерняк”. В скита „Света Анна” те нямали помещение, където да готвят и затова готвели навън под един чардак. Слагали няколко дърва, за да пречат на вятъра, който духал много силно, събарял тенджерата и без малко дори самия него, защото бил много слаб. Той разказва:

- Един ден, когато духаше вятър, тенджерата се събори заедно с капака, търкулнаха се надолу, цялото ядене се изсипа и аз се спуснах надолу в студа. Къде да намеря яденето, къде да намеря тенджерите, къде да намеря капака?

Помисълът разколебавал неговата вяра и му казвал: „Какъв е тоя Бог? В какъв Бог вярваш? И какво прави Бог? Доведе ви тук горе и не ви закриля, оставя вятърът, който помита всичко. Къде е Неговият покров и какво прави? Къде е?” Той отговарял на помисъла – не се учудвай от това, което ще ти кажа:

- Млъкни, млъкни и изчезни!

Той казал това на помисъла, защото разбирал, че дълбоко в себе си не той казва това, това не е неговият глас, той не може да се препира с Бога, защото казва – Боже мой, аз Те обичам!

Вътре в мен обаче нещо идва да ме разколебае. Това е изкушението, това е съпротивлението на изкусителя, природата също се намесва, навиците от миналото, които не ме оставят да се доверя на Бога. Какво ще правя? Това, което и той правил. Ще кажа:

- Махни се от тук, пукни! Остави ме! Не приемам тази мисъл, не приемам този помисъл.

- Недостоен си, не вървиш добре, ама сигурно ли е, че Бог съществува? Откъде знаеш всичко това? Приказки!

- Какви приказки, изчезни оттук, пукни!

Лоша дума, а? Той обаче я казал на изкушението в смисъл, „Не приемам това, което казваш, че Бог не съществува, че Бог не ми помага. И как живея толкова години, и как се подвизавам толкова години? И къде отидоха толкова чудеса, които видях от Бога? Нима Бог не съществува? Нима не видях толкова чудеса? Забравих всичко това? Такава помощ, такава благодат, която почувствах? Такава подкрепа от Бога и такива намеси, нима забравих всичко това?”.

Ти търсеше помощ в миналото и Бог ти я даде. Спасява те всеки път. Какво беше всичко това, забрави ли го? И с правилни духовни помисли, не с рационализъм от научен тип. Разбираш ли какво имам предвид?

В духовния живот има няколко малки тайни, не са твърде много, т.е. пет неща да научиш в духовния живот и да се отнасяш правилно към тях, да ги знаеш и чрез тях да посрещаш повечето изкушения – след това ще се подвизаваш и ще побеждаваш. Всички сме преминали през това. Някой ми каза:

- И ти?

- И аз. Защо?

- Ама ти не вярваш ли през цялото денонощие?

Да, но идват моменти, когато човек се разколебава. Всеки човек се разколебава. Светите апостоли са се разколебали. Светци в нашата Църква са срещали трудности, други са губили вярата си и отново са я намерили. На други душата им се е стопляла, охладнявала е и пак се е стопляла. Пътят на всеки е тайна. Следователно какво правим? Питаме какво е правил единият, какво е правил другият. Затова четем житията на светците, за да видим какво са правили св. апостоли, светците, които са се борили с всичко това.

Мисля, че в Посланията към Солуняни и Галатяни св. ап. Павел пише: Не ви ли казах, че ще минете през изкушения? Бях до вас и вие летяхте в облаците и казвахте „Колко хубаво”. Веднага щом си тръгнах, изкушенията дойдоха и се разколебахте. Трябва да сте свикнали с изкушенията, да не се смущавате”. Когато имаш изкушение, не бива да чувстваш, че Бог те е изоставил. Тогава Бог те обича. Ама казваш:

- Върша грехове чрез изкушенията.

- Ще се вдигнеш! Паднал си? Добре, вдигни се!

-  Да, но пак ще съгреша.

- Съгреши отново. Ще станеш отново.

И в крайна сметка не съгрешаваш с удоволствие, не съгрешаваш директно, а се бориш. Разбираш ли? С други думи, когато в сряда ти идва да ядеш месо, не го ядеш веднага. Ти ми каза, че си се борил, подвизавал си се – един час:

- Не! Няма да го ям! Накрая обаче не се сдържах и ядох! Едно парче пилешко месо.

Добре, но видя ли какво ми каза – борих се един час с моето чревоугодство, с моя глад, и накрая се увлякох и ядох. Друг е ял сладко, шоколад на Разпети Петък.

- Не се сдържах целия ден и след това се притесних.

Добре, и какво да ти направи Бог? Да ти отреже главата? Понеже си ял шоколад? Борил си се, паднал си, видял си своята немощ, смири се, кажи:

- Ето, Господи, това съм! Непоправим съм, човек съм, немощен съм!

 И отново положи усилия!

- Добре, Църквата не иска ли да бъдем съвършени?

Съвършен е само Христос. Ние се усъвършенстваме, което означава, че постоянно ставаме, усъвършенстваме се, това не е нещо, което е станало и е завинаги. Не бъди и такъв егоист, та да искаш да си толкова съвършен. Когато правиш грях, не чувстваш, че това е нещо толкова странно в живота ти, грешен си, разбрал си го, недей да имаш високи представи за себе си, смири се, подвизавай се, не се отчайвай, не се разочаровай. Когато имаш изкушения и чувстваш, че Бог е далеч, тогава Той е много близо. Например, ако имаш някакъв финансов проблем, някаква трагична безизходица и казваш, че търсиш работа и не намираш. Детето ти иска да се ожени и не може... Да ти кажа нещо? Това е часът, в който Бог идва; подготви се, не чуваш ли стъпките на Бога, чедо? Бог идва.

Например, вземаш протеини, но мускулите не се получават просто с вземането на протеини, а ти казват:

- Взел си протеини, сега се подвизавай, за да може организмът да ги усвои, както трябва.

Борбата в духовния живот не е знак, че сме се провалили, че нашият живот е трагичен, а е начин на живот. Това е нашият живот, борба, труд, усилие, изпитания, скърби и във всичко това се извършва тайната на светостта. Така ще станеш свят.

И тъй, като заключение: вървиш много добре. Защо? Или изобщо не вървиш добре – затова вървиш много добре. Чувстваш, че си много окаян, но понеже си близо до Църквата, до Христовите нозе, падаш пред Христос – затова вървиш добре, не се притеснявай. Ще се бориш да излезеш от своята греховност. Това обаче ще стане чрез препятствията и затрудненията, близо до Христос.

Не се разочаровай, колкото и грехове да правиш, не се разочаровай, колкото и да са трагични обстоятелствата в живота ти, ще се намери решение, краят още не е дошъл. За да те оставя Бог да живееш, това означава, че Той ти приготвя нещо хубаво, в противен случай би те взел. Ако си се подготвил за рая, Той би те взел. За да си жив – въпреки всички изкушения – това означава, че Бог има някакъв мъдър план.

Моля се да се отвори леко сърцето ти, умът ти, и моя, и твоя, и на всички, за да видим тези тайни, за да разберем защо минаваме през всичко това; и накрая ще разберем великата любов на Бога и ще Го възпяваме и ще Го славословим и ще казваме – прославено да бъде Твоето име, всичко беше за добро! Ти устрои всичко толкова хубаво – сред проблемите, трудностите и изпитанията Ти дойде да ме укрепиш, да ме очистиш, да ме направиш Твое дете – силно, свободно, радостно, освободено, завършена личност, за да бъда достоен да вляза в рая. Такива души влизат в рая – не болни, свити и посърнали, а души, които са се калили, които са се подвизавали, които са станали хубави чрез ръцете на Бога, които понякога ни карат да изпитваме болка, понеже сме малко чувствителни и все се оплакваме, но какво да прави Бог? Кара ни да изпитваме болка. И аз изпитвам болка, не се правя на учител. И аз минавам през същото, както и ти...

Превод от гръцки: К. Константинов

                            Източник:    http://dveri.bg/k3wha