Действително ли има бесове и адски мъки?
 24.09.05  | Архимандрит Серафим

По изданието „Св. Серафим Саровски”, Архимандрит Серафим, ЕТ Снежана Иванова, 1992 г.

 Николай А. Мотовилов разказва, че в един разговор със св. Серафим великият Божий угодник се докоснал до въпроса за бесовете и техните нападения над човеците.

 Мотовилов бил човек със светско образование. Както повечето светски образовани люде, и той нямал представа за тъмния свят на бесовете, за тяхното действително съществуване, и за тяхната намеса в човешкия живот. Затова той изразил недоверие в разказваните явления из областта на злите сили.

Тогава св. Серафим му разкрил своята страшна борба в продължение на 1000 нощи и 1000 дни с бесовете и, както със силата на своята реч, тъй и с авторитета на своята святост, убедил Мотовилов в съществуването на бесовете, като му казал, че те не са нещо призрачно или измислено, а съвсем реално съществуващи духове.

Пламенният Мотовилов дотолкова се увлякъл от думите на св. старец, че от душа извикал:

—  Отче, как бих искал да се поборя с бесовете! Св. Серафим уплашено го прекъснал:

—  Що говорите, що говорите, Ваше Боголюбие! Вие не знаете, какво говорите. Ако Вие бихте знаели, че най-малкият от тях със своя нокът може да обърне цялата земя, Вие не бихте ги предизвиквали за борба с Вас!

—  Та нима бесовете имат нокти, отче?

—  Ех, Ваше Боголюбие, на какво ли не ви учат в университета! А ето че не знаете, че бесовете нямат нокти. Изобразяват ги с копита, с нокти, с рога, с опашки затуй, защото невъзможно е  за  човешкото   въображение   да   измисли   нещо по-гнусно от това. В своята гнусота те действително са такива, защото  тяхното  самоволно  отпадане  от   Бога   и  тяхното произволно противене на  Божествената благодат ги е направило от ангели на светлината, каквито те са  били до  падането си, ангели  на  тъмнината  и  мерзостта   в такава  степен, че просто  е  невъзможно  те  да  бъдат  изобразени  с  никакво човешко подобие; а подобие е нужно, — ето, затова ги и представят като черни и безобразни. Те са сътворени със силата и свойствата на ангелите и притежават такова непобедимо за човека и за всяка земна твар могъщество, че дори и най-малкият измежду тях, както Ви  казах, може със своя нокът да  преобърне  цялата  земя. Единствено   Божествената   благо­дат на Всесветия Дух, която даром се дава на нас, православните християни, по  божествените  заслуги  на   Богочовека, нашия Господ Иисус Христос, единствено тя прави нищожни всички вражески козни и хитрости.

Тогава Мотовилов, като чул тия обяснения на светеца, се уплашил. Но под молитвената закрила на Божия угодник той се чувствувал като че скрит на сигурно място. До смъртта на св. Серафим сатанинската злоба не могла нищо да му стори. Едва след като Божият угодник напуснал земния живот, тъмните демони си отмъстили на Мотовилов. Неговото лекомислено и дръзко предизвикателство, отправено към бесовете, не останало без последствие. По Божие допущане, то било прието от злите сили. Ето как станало това.
Когато Мотовилов, след смъртта на св. Серафим, отпътувал за гр. Курск, успял да събере тук много малко сведения за детството и юношеството на преподобния. Близките сродници, които помнели св. Серафим като младеж, били измрели. Даже домът, в който се родил и отраснал преподобният, бил разрушен, и на негово място се появили нови постройки. Мотовилов намерил един единствен старец, връстник на св. Серафим, който му и дал всички ония ценни сведения за детските години на Саровския подвижник, които отпосле влезли във всички издания; на неговото житие. Пътешествието до Курск било за Мотовилов благополучно. Голяма беда го очаквала при връщането му във Воронеж.
На една от станциите Мотовилов трябвало да пренощува. Дадена му била отделна стая. Когато останал сам в нея, той извадил от чантата си своите ръкописи и започнал да ги чете при мъждивата светлина на свещта, която едвам осветявала просторната стая. Случайно попаднал на записаната от него случка, как мощите на светителя Митрофан Воронежки излекували една бесновата мома, произхождаща от дворянско семейство.

Той се замислил, как може такова нещо — православна християнка, която се причастявала с пречистите и животворящи Тайни Господни да бъде обхваната от бяс, и при туй толкова продължително време — повече от тридесет години. И, както сам изповядва, рекъл си: „Глупост! Това не може да бъде! Бих бил любопитен да видя как би посмял бесът да влезе в мене, който често прибягвам към тайнството св. Причастие!”
 В същия миг един страшен, хладен, зловонен облак го заобиколил и почнал да влиза в конвулсивно стиснатите му уста.

Колкото и да се противел нещастният Мотовилов, колкото и да се стараел да се защити от хлада и зловонието на облака, който впълзявал в него, не успял да се защити. Въпреки нечовешките му усилия облакът цял влязъл в него. Ръцете на Мотовилов станали като че парализирани и не могли да направят кръстния знак. Мисълта му, скована от ужас, не могла да си спомни спасителното Иисусово име. Отвратително страхотното станало. Тъмната сила влязла в Мотовилов и за него започнало време на най-тежки мъчения. Той сам дава следното описание на изпитаните от него мъки:

„Господ допусна да изпитам на себе си три от адските мъки и то реално, а не насън или привидно: първата — несветещия и неугасим огън, който единствено благодатта на Пресветия Дух може да угаси. Тази мъка продължи три денонощия, тъй че аз чувствувах, как горях, но не изгарях. От цялото ми тяло по 16 или 17 пъти на денонощието снемаха като че геенски сажди, което всички виждаха. Тези мъки се прекратиха едва след като се изповядах и причастих със светите Тайни Господни, по молитвите на Воронежкия архиепископ Антоний, който заръча по всичките 47 воронежки църкви и по всички околни манастири да се казват ектении за болящия раб Божий Николай.

Втората мъка изпитвах в продължение на две денонощия — това бе лютият геенски пъкъл. Вследствие на тая мъка физическият огън не само не ме гореше, но не можеше и да ме съгрява. По желанието на Негово Високопреосвещенство Воронежкия архиепископ Антоний аз държах ръката си над свещ около половин час. Ръката ми съвсем почерня от дим, но ни най-малко не се сгря. Този доказателствен опит аз записах с ръката си на цял лист хартия, върху който като печат поставих пръста си, окаден от саждите на свещта. Но и двете тия мъки при помощта на св. Причастие ми даваха възможност поне да ям и да пия; аз можех при тях да спя по малко. Те бяха видими за всички.

Но третата геенска мъка, макар че се намали с още 12 часа, защото продължи едно денонощие и половина и едва ли повече от това, затуй пък беше много ужасна и свързана с велико страдание от неописуемото и непостижимото. И досега се чудя, как останах жив от нея! Тя изчезна също след изповедта и причастяването със светите Господни Тайни. Тоя път сам архиепископ Антоний ме причасти със своите ръце. Тази мъка беше незаспиващият геенски червей. Само аз и архиепископ Антоний можехме да виждаме тоя червей. Аз целият бях преизпълнен от този презъл червей. Той пълзеше в мене навсякъде и неизяснимо ужасно гризеше цялата моя вътрешност, и когато излизаше из устата, ушите и носа ми, отново пак се връщаше в моята вътрешност. Бог ми даде власт над него: аз можах да го пипам с ръката си и да го разтягам. Аз считам, че е необходимо да заявя всичко това, защото не напразно ми се даде от Бога свише това преживяване. Да не помисли някой, че аз дръзвам напразно да призовавам името Господне. Не! В деня на страшния Господен съд Сам Той — Бог, моят Помощник и Покровител ще засвидетелствува, че не съм говорил неистини по отношение на Него и по отношение действието на Неговия Божествен Промисъл, извършено над мене.“

Скоро след това страшно и недостъпно за обикновения човек изпитание Мотовилов видял във видение своя покровител, преподобният Серафим, който утешил страдалеца с обещанието, че ще му се даде пълно изцеление при откриване мощите на светителя Тихон Задонски, и че бесът, вселил се в него, няма да го мъчи до това време вече така жестоко.

След около 30 години станало откриването мощите на св. Тихон Задонски. Мотовилов дочакал с вяра както това събитие, така и своето изцеление.

В деня, когато били открити мощите на светителя Тихон Задонски, Мотовилов стоял в олтара, молел се и горчиво плачел за това, че Господ все още не го удостоявал с изцеление, което неговата измъчена душа с такъв копнеж очаквала.

Когато запели Херувимската песен, Мотовилов отправил поглед към горното място в св. олтар и видял там св. Тихон. Светителят благословил плачещия Мотовилов и станал невидим.

Мотовилов се почувствувал в същия миг съвършено изцерен.