Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.03.2012 13:53 - ЗА ИЗПОВЕДТА
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 659 Коментари: 0 Гласове:
1



ТОДОР ТОДОРОВ, публикува в Църква общност общество ТОДОР ТОДОРОВ created the doc: "За Изповедта"

Изповядваме Му се, „защото ние чрез Него живеем и се движим и съществуваме” (Деян. 17:28).

Има престъпления, които могат да бъдат признати само в изповедта, и жизненоважни напътствия, които могат да бъдат дадени единствено тогава - за да бъдат чути.

Изповедта е обръщане с опакото навън на вътрешната ни „зона”, съществуваща поради това, че сме част от голямата зона на грехопадналия свят. В този смисъл тя е средство за себепознание. Подготовката за нея започва не много след последната изповед - с проблясване на откровенията за неосъзнатите ни недостойнства или с първото следващо погрешно действие. Понякога тези откровения, които Бог в милостта си допуска да ни споходят, за да ни отрезвят, са потресаващи. Въведителната молитва в началото на изповедта има за цел да ни освободи от потреса и срама и да ни помогне да изнесем на „бял свят” тези прозрения.

Изповедта е едновременно акт смиряващ и акт на смирение. В нея човек открива пред Създателя на вселената своето, причинено от собствената му дързост несъвършенство и - в частност - несъвършенството на заобикалящия го свят. Бог, Който знае всичко, знае и това, което човекът изрича, но чрез изповедта му помага да припознае греха, и споделяйки го, да признае немощта си и да потърси Неговата помощ. И тя не закъснява - от Стареца, познал от опит борбата с изкушенията, човек получава разяснение и напътствие. За да ги приеме, той обаче се нуждае от истинско, сърдечно съкрушение. И тъй като гордостта парализира сърцето, покаянието е тайнството, при което Светият Дух слиза, за да го съживи. В този смисъл изповедта лекува както повредената ни от греха природа, така и невежеството и бездуховността, които следват от тази повреда.

 

От друга страна, при изповедта човек се взира в душата си, и виждайки пораженията върху нея, естествено се съкрушава от тях. Вроденият стремеж към съвършенство и страхът Божи (макар и неосъзнат), му дават мотив да се потруди, за да ги изправи. Постоянството в този труд е подвигът на християнина. Редовната изповед, следователно, поддържа съвестта ни будна, като допълнително сетиво, което предупреждава и свидетелства за предимството на вътрешния живот пред външния. Тя развива чувство и копнеж за Истината, които принасят плодовете на покаяние.

 

Изповедта помага да се избегне отчаянието, тъй като с помощта на Стареца човек разбира кое е резултат от демонско влияние и за какво е виновен сам той. Тя отмахва товара на безбожността от душата на човека. Поради това хора, които не са се изповядвали въобще, или се изповядват рядко, закоравяват без ласката на Светия Дух. В секуларния си (и отчаян) опит да се преборят с отчаянието, някои от тях прибягват до психоанализата - профанния аналог на духовното Старчество.

 

След края на изповедта, когато изричането, изслушването и казването в отговор приключат с молитва, Старецът оставя сам Светият Дух да помогне на чедото му да се „събере”, да усвои и „намести” в себе си чутото; да „се подреди” за пореден път - по един нов начин. Да положи в опразненото от изповяданите прегрешения място в душата си наставленията и съветите, които е получил, да ги приеме и продължи напред. Изповедта е процес на опразване от греховете и изпълване с опита на Стареца и със силата на Светия Дух. И колкото повече тези опит и сила пускат корени в душата, толкова по-малко немощта и демоните могат да се поругаят с нея. А ако това все пак се случи, човек се обръща към Стареца си за нова изповед. В това постъпателно движение на изкупения човек към Духа, изповедта е кулминацията в търсенето, но и в даряването от Бога - по молитвите на Стареца и по силата на личното покаяние. Омивайки със сълзи и Дух, тя свидетелства за изкуплението и продължава тайнството Кръщение, в което човек е омит с вода и Дух. Така изповедта и покаянието подготвят човека за най-великото събитие в християнския живот - приемането на Бога с дух и тяло в тайнството Евхаристия.

 

Ролята на самия човек

 

Човек трябва да се покайва за греховете си по-отрано, да се старае да греши по-малко, да изпитва себе си, да се изповядва и с помощта на духовния си наставник - да разкрива и овладява дебрите на греха в душата си, като в същото време не спира да прави добро. И тогава „старецът го спасява ... с неговите собствени сили.”

 

Грехът гнети и подтиска. И е направо изумително колко дълго може да се гърчи човек под неговия увеличаващ се товар, без при това да разбира причината. А Бог ни е дал не само разум, чувства и свободна воля, но и средство за да се освободим от греха. По този начин Той е оставил инициативата за спасението и в собствените ни ръце. Тя започва с вярата, че Бог има лек за всяка човешка болка, със съзнанието за немощта ни да я надмогнем сами (Пс. 6:3-6) и с горещата молитва Той да ни изпрати духовник, който да ни помага и води. Веднъж намерили го, ние отново сами трябва да положим усилие, за да оделотворим наставленията му, тъй като духовната борба е занимание самотно. Тя изисква вяра в чудото, че можем да победим греха (1 Иоан. 5:4) и пълна увереност, че Бог наистина ни прощава

.

Духовното ръководство налага приемането на духовника като служител с Божествен авторитет, овластен и отговорен пред самия Бог (а не просто пред хуманността или - за разлика например от светските лекари - пред мирския съд). То предполага пълна откритост, оголеност, подобна на разкритостта на болната част от тялото пред лекаря. Покаянието пък, от своя страна е „договор на човека с Бога, по силата на който човекът обещава да поправи живота си”. И веднъж поел по този път, той трябва да върви по него с цената на всичко. Наистина с цената на всичко (Мат. 10:37-39) и със съзнанието, че нямат край богатствата, които могат да се получат в покаяние.

 

Резултатите

 

Господи, приеми ме в покаяние!

Св. Йоан Златоуст

(Из вечерна молитва)

 

Бог, Който е безпределно верен (1 Иоан. 1:9), иска от нас да се спасим (Иоан. 12:47). Чрез разпятието Си Той е изкупил човешкия род и е постановил покаянието и изповедта като средства за очистване от греховете. Той ни осенява със Своята благодат всеки път когато се каем за тях и сърдечно Го молим да ни прости. Тя изпълва човека със смирение, усилва вярата му и извиква у него страх Божи.

 

В сумрака на земния живот чрез изповедта ние изплакваме пред небето – и то ги приема - всичката болка и горчивина, цялото несъвършенство, което сме предизвикали и преживелина земята, за да можем да посрещнем с радост неизгряващия и незалязващ ден на Царството, което не е от този свят. Тази милост Божия се явява след всяка нападка на демоните и след всеки наш грях и поддържа спиралата на възхода - все по-навътре в смиреното себепознание и все по-нагоре към Царството Божие. Изповедта и духовното ръководство постепенно правят възможно да се покланяме на Бога с Дух и истина (Иоан. 4:23, 24). Те връщат невинността ни, възстановяват изгубената преди хилядолетия връзка с Отца и чувството за Неговото вездесъщо, бащино присъствие.

 

В съвременния свят, лежащ в злото и здраво обсаден от демоните, какво повече можем да искаме? | Списание Мирна, бр. 18



Тагове:   за изповедта,


Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11536952
Постинги: 14718
Коментари: 2344
Гласове: 9288
Архив
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930