Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.02.2012 00:06 - ОТНОВО ЗА ТОЛЕРАНТНОСТТА - разговор с Андрей Кураев
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 510 Коментари: 0 Гласове:
1



http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=59941

Главното в Православната църква си остава неизменно - ексклузивно интервю с протодякон Андрей Кураев
29 януари 2012 19:22, Г-жа Александра Карамихалева


В периода 26-30 януари, по покана на Подворието на Московския и на цяла Русия патриарх в София, в България гостува известният руски професор по богословие в Московската духовна академия, популярен православен публицист, писател, проповедник и мисионер протодякон Андрей Вячеславович Кураев. В първия ден на своето посещение той даде ексклузивно интервю за Официалния сайт на Българската православна църква и Официоза на БПЦ „Църковен вестник”. По актуални въпроси, с които се сблъсква днес нашата Църква, с него разговаря Александра Карамихалева.

- Отец Андрей, как ние, православните християни, трябва да разбираме думата „толерантност”?

- Толерантност не е дума от християнската лексика. В християнската етическа традиция има една древна максима: да обичаш грешника, но да не обичаш греха. Така че, що се отнася до ближния, Христос изисква от нас далеч по-голям подвиг от това да го търпим. Той изисква от нас да го обичаме. Толерантността е форма на равнодушие. „Мен не ме интересува какво прави другият, докато това не засегне мен или моите деца” - тази форма на дистанциране един от друг е форма на атомизация на съвременния социум. Християнството по-скоро предполага да сме си важни един за друг, да не сме равнодушни един към друг. Християнската максима не е толерантността, а любовта. И точно защото другият ме интересува и аз не съм равнодушен към него, съм длъжен да му помогна да не пропадне и понякога може и да се намеся болезнено в неговия живот. Вие знаете, че има случаи, в които се налага да се спасява човек и пряко неговата воля - длъжни сме да го предпазим от някакво крайно състояние с думи или просто да го дръпнем за ръка и да го спрем да не направи последната непоправима крачка. Това може да стане, с увещания, с поглед, с някаква оценка на поведението му...

Ще ви разкажа един случай на нетолерантно отношение на един свещеник. В наши дни един свещеник имал енория в града, а на няколко километра от града били разположени военни части и военно селище, където той ходел от време на време. Там всички го познавали, приемали го на драго сърце. И ето една вечер в дома му пристигат офицери и му казват: „Отче, при нас стана беда, един от войниците взел оръжието си и се прострелял. Трябва да го опеете!” Свещеникът бил категоричен: „Аз не мога да опея този войник. Църквата не разрешава да се извършва опело над самоубийци.” Офицерите, не особено църковни, но с толерантно отношение към религията, били потресени от тази безсърдечност на свещеника. Казали му доста резки думи, блъснали вратата и престанали да го пускат в поделението.

Минала около година, всичко си е по реда, свещеникът си служи в енорията, в поделението престанал да ходи и ето че в храма при него идва един от офицерите, този, който най-гръмко и цветущо го ругал и му казва: „Отче, дойдох да ти благодаря. Ти вчера ми спаси живота!” „Е, как съм ти спасил вчера живота - рекъл свещеникът, - като цяла година не съм те виждал?!” „Ами вчера така ми причерня пред очите, такава мъка ме обзе, че реших да се гръмна. Взех пистолета и изведнъж се сетих, че ти отказа да опееш Альошка, и се уплаших. Прибрах пистолета, легнах да спя, а на сутринта всичко ми беше минало."

И така, понякога се налага грубо, болезнено вмешателство в живота на другия. И една от формите на това вмешателство в живота на другия е нравствената оценка и несъгласието с това, което другият върши, да заявиш категорично, че това, което върши е грях и ти не го одобряваш. Идеологията на толерантността предполага точно обратното - аз съм равнодушен към това, което другият върши, ако това не ме касае, и, за да запазя спокойствието си, ще започна да хваля неговия грях. Толерантността не е път за християнина.

- А как да отговаряме на защитниците на хомосексуализма, които ни внушават, че нетрадиционната сексуална ориентация е нещо естествено и нормално? Нима можем да се съгласим, че Творецът е създал т. нар. "трети пол"?

- Отношението ни, според мен, следва да се определя от принципа: както вие към нас, така и ние към вас. В първия случай, ако човек е обладан от такава страст, но има християнско самосъзнание, кае се и иска да се избави от своето греховно състояние. На такъв човек можем само да съчувстваме и водени от братска любов да го подкрепяме в неговите усилия. Втората ситуация е, когато човек живее вън от Църквата и неговият сексуален живот е в сферата на личния му живот. В този случай можем да говорим за някаква толерантност от наша страна. Той знае нашето принципно отношение, но това не го интересува, сам гради своето бъдеще - добре, той е свободен човек. Но съвсем друго е отношението ни към третия вид случаи, когато хомосексуалистите започнат публично да рекламират своя начин на живот, когато не само пред собствената си съвест оправдават начина си на живот, но проглушават ушите на всички, в това число и чрез медиите, колко върховен е техният начин на живот, колко нормален е техният избор, че това не е нито грях, нито болест, а норма и дори не просто норма, а едва ли не върхът на еволюцията.

- Как да заявяваме открито своята позиция по този въпрос, както и когато става въпрос за различни лъжеучения и секти, като, при посоката, в която се развива европейското законодателство, рискуваме не само да бъдем заклеймени като нетолерантни, но и да бъдем преследвани от закона?

- Що се отнася до диалога за толерантността, идеолозите на либерализма могат да бъдат подложени на един елементарен тест - попитайте ги: „Вашата толерантност разпростира ли се и върху мен? Аз считам хомосексуализма за грях и не съм съгласен да пропагандирате хомосексуализма. Вие готови ли сте при това да се отнасяте към мен, и това мое убеждение, нормално и с уважение?" Ще се окаже, че - не.

Знаете ли, парадоксът е, че борбата на хомосексуалното движение започна, защото хомосексуализмът се е считал за углавно престъпление. Техният главен лозунг беше, че това, което правят двама възрастни зад заключената врата на спалнята, си е тяхна работа. С този тезис можем да се съгласим. Но какво се получи - само няколко години по-късно те започнаха да занимават всички с това, което правят зад вратата на спалнята си, да ни внушават как трябва да се гордеем с това и да ги аплодираме. Що се отнася до чисто медицинския въпрос: дали има там някаква генетическа мутация, която предопределя сексуалната им ориентация, не съм специалист и няма да споря с това. Но като човек от хуманитарната област бих попитал: извинете, а кой е финансирал това изследване и е платил на този експерт. Марксизмът-ленинизмът ни учи да питаме: на кого е изгодно това?

Но, да оставим този спор и да приемем, че действително има такава мутация. Това не затваря социо-културния проблем. Защото едно е мутацията, а друго - натрапващата се пропаганда, на която сме свидетели сега. Раждат се хора с удължена опашна кост, има хора, които се раждат с шест пръста... Добре. Но ако започнем да показваме по телевизията хора с опашки и да твърдим, че това е нормално и че им показваме идеал за красота - това е съвсем друго нещо. А с хомосексуализма става именно така.

И още нещо, ако става въпрос за природа, природата е предопределила отмиране на мутантите, и разни способи тези отклонения да не се разпространяват в популацията. А чрез пропагандата на хомосексуализма става именно по-широкото му разпространение. Подрастващите, с все още не добре осъзната сексуалност са всеядни, внушава им се, че трябва да опитат всичко, за да намерят себе си и те опитват, а всеки посредствен психолог ще ви каже, че първият сексуален опит се отразява на психиката на човека за цял живот.

Що се отнася до Европейския съюз и неговото законодателство, ще ви приведа следния пример: В Унгария в момента е на власт християнски ориентирана партия и парламентът прие конституция, която регламентира, че бракът е съюз между мъж и жена. Това постави редица проблеми в отношенията на Унгария с Европейския съюз, в това число и икономически. Причините за финансовите проблеми на Унгария очевидно не са икономически, а идеологически. Това е война на европейския елит срещу християнските демократи и традиционните християнски ценности.

В Европейския съюз се случва това, на което вече станахме свидетели в Съветския съюз. Дойде Червената армия и каза: вече няма да има помешчици и селяните ще са свободни. Това е прекрасно! Как да не се съгласиш с това! Но после се оказа, че освен помешчици не можеш да имаш и градинка, крава, и това не можеш да имаш, и това, и това... и ситуацията стана различна. ЕС казва: вече ще имаш задграничен паспорт, ще можеш да пътуваш навсякъде... И човек си мисли: „Това е прекрасно!" Но после се оказва, че трябва да се откажеш и от любимата си домашна ракия, и от шкембе чорбата... а после посягат и към душата ти, като те задължават да приемеш тяхната идеология и да се откажеш от традиционните си убеждения. А най-коварното в днешната идеология е твърдението, че тя не съществува. Казват ни: ние нямаме идеология, просто медиите отразяват действителността такава, каквато е. Ако имаме идеология, то тя е просто да зачитаме човека, да уважаваме правото му да бъде информиран. Това е лъжа. Коварна лъжа, с която не можем да се съгласим.

- Ще се върнем отново към медиите, но първо искам да Ви попитам: каква трябва да е принципната позиция и кои са проблемните моменти, от православна гледна точка, в асистираната репродукция и по-специално в сурогатното майчинство - въпрос, който е актуален у нас?

- В Руската православна църква ние вече сме обсъдили тези въпроси и имаме своя концепция. Разбира се, ние не можем да налагаме решения на другите православни Църкви и в частност на Българската. Но за своите пасоми ние сме заявили следното: Репродуктивните технологии са различни, но ако става въпрос за извънматочното зачатие, Църквата като цяло не е против асистираната репродукция, но поставя две условия - яйцеклетката и сперматозоидите да са от самите родители, да не се ползват банки и изобщо биологични материали от трето лице. И второ, оплодените яйцеклетки да са максимум 2-3 и всички да бъдат имплантирани в матката, да не бъдат замразявани или изхвърляни в канала вече оплодени яйцеклетки.

Що се отнася до сурогатното майчинство, позицията на Църквата е по-категорична. Ние сме против това да бъде разрушавана дълбоко интимната връзка, която се осъществява между майката и детето по време на бременността. Намесата на трето лице в тайнството на съпружеството и зачатието нарушава изначалния му замисъл от Твореца и несъмнено ще доведе в бъдеще до дълбоки травми както у сурогатната майка и съпрузите, така и в роденото по този начин дете.

- Какво бихте посъветвали съпрузите с репродуктивни проблеми, които искат да имат деца на всяка цена?

- Ако това тяхно желание не може да се осъществи без намесата на донор, на трето лице, имат само една възможност - формата на майчинство, което виждаме при майка Тереза, която казва на момичетата, които възнамеряват да направят аборт: не правете това, не убивайте тези деца, родете ги и ги дайте на мен, аз ще ги гледам вместо вас. Има достатъчно деца останали по една или друга причина без родители, изоставени или сираци. Тях вече ги има, много други заради аборти няма да се родят. Да използваш друга жена (независимо какво я принуждава да направи това), да износи детето ти и да я направиш нещастна заради своя егоизъм, прекъсвайки радостта от първата й среща с детето, което е носила в утробата си, не е добро начало за родителство. Така че на желаещите да станат родители бих предложил именно това: да се грижат за някое от тези нещастни сиротни деца. Защото главното в майчинството и бащинството не е зачеването, а грижата за малкото беззащитно човешко същество, жертвата, любовта и топлотата, която даряваш.

- Абортът безспорно е убийство. Тежък грях на майката и всички нейни съучастници, но всички те могат да се очистят от греха си чрез покаяние. Нали?

- Да.

- А каква е задгробната участ на неродените деца и некръстените младенци? Имат ли те шанс за вечен живот?

- Тези деца с нищо не са съгрешили, задето са абортирани. Честно казано, на мен около абортите не всичко ми е ясно. На първо място, неясно ми е от богословска гледна точка от кога човешкият ембрион има богоподобна душа. Св. Григорий Нисийски има такива слова, малко по аристотелевски. Аристотел бил в полемика с Платон, който застъпвал идеята за реинкарнация на душите, а това от своя страна означава известна случайност във връзката между дадена душа с дадено тяло. Аристотел, напротив, считал, че връзката между формата и съдържанието е изключително важна и че даденият човек е точно тази душа и това тяло. Св. Григорий, като християнин, не можел да се съгласи с идеята за реинкарнацията, но като философ в този спор използвал и аристотелевски аргументи и казва, че душата се съединява с тялото на човек, когато ембрионът придобие човешки облик. Подчертавам: това е едно учение на един свети отец. То не е учение на Църквата, а разсъждение на св. Григорий. Ако той е прав, то тогава нашето отношение към аборта би се доближило до медицинското разбиране, че до определено време от ембрионалното развитие плодът не може да се нарече човек и може да се извършва аборт, а след това - не. Но досега не съм срещал богословско разсъждение на тази тема, което да се позовава на тези думи на св. Григорий, да се съгласява с тях.

Второ, моето неразбиране идва от чисто медицинското твърдение, че твърде голям процент от оплодените яйцеклетки не се имплантират на страните на матката, за да продължат своето развитие, а спонтанно се изхвърлят от организма. Тогава, ако се придържаме към църковното разбиране, че човекът е човек от мига на неговото зачатие, възниква въпросът: защо тогава става така, че, по промисъл Божий, по-голямата част от заченатите хора се зачеркват от живота без каквато и да е човешка намеса. Този въпрос също стои за разрешаване от богословите.

Вижте, ако през 19 век на дневен ред пред богословите е било да разберат хората, че абортът е убийство и тежък грях, то днес, благодарение на медицината, ние вече знаем доста повече за зачатието, и, като следствие от това ново знание, пред богословите възникват и нови въпроси за разрешаване, както и пространства, към които трябва да се върнем и да преосмислим. Може би, ще стигнем до същите изводи, но при всяко положение вече са ни нужни и нови аргументи.

Та, що се отнася до тези дечица, абортираните, какъв е Божият промисъл за тези, които са си отишли от този свят преди да се родят - аз не знам. Във всеки случай това, с което Православната църква не може да се съгласи е страшното Августиново твърдение, че всички некръстени младенци са обречени на погибел. По-скоро можем да предположим, че абортираните младенци, са получили т. нар. „кръщение в кръв” и като мъчениците са се сподобили с Царството Божие.

- Витлеемските младенци също не са кръстени, а ги почитаме като светии.

- Да. Получили са кръвно кръщение. Освен това в светоотеческото ни наследство, например в словото за Кръщението на св. Григорий Богослов е казано за некръстените младенци, че те „не са лишени от Божията слава”. А в руската традиция има подобно съждение на стареца Варсануфий Оптински. Но тук искам да подчертая, че аз не говоря от позицията на пастирския опит, защото аз не съм свещеник, а говоря като богословстващ книжник.

 - От няколко години насам започна масирана целенасочена кампания от страна на медиите по отношение на БПЦ и духовенството. Ако, до преди години, това можеше да се отдаде на антирелигиозната пропаганда на определена партия, то как да си го обясним сега? И как според Вас Църквата следва да се отнася към това явление?

- Днес всеки разговор за публично антицърковна кампания трябва да започва с честно вглеждане в себе си и покаяние. Знаете ли, аз преподавам мисионерство и в мисионерството има такова понятие „мисионерски плач”. Когато общуваш с хора външни на Църквата, трябва изначално да си разрешиш неприятни разкази за живота, за историята на Църквата, за самия себе си, защото ако през цялото време отричаш каквито и да е глупави слухове за нас, това ще бъде фактическа неистина.

Ние вече не сме изолирана общност, слава Богу, и хората виждат нас, нашите отношения, виждат различни свещеници. Затова: колкото е възможно по-рядко църковните хора трябва да казват „ние”, защото ние сме различни. Не бива да се съгласяваме, да поддържаме убеждението, че всички свещеници на света са точно определен типаж хора. Ние сме различни: различни са монасите, различни са епископите, различни сме. Лекарите различни ли са - различни са. Учителите еднакви ли са - не са. Така сме и ние.

Апостолите също са били различни: по произход, по образованост, по темперамент, характери... сред тях е бил и Юда и оттогава нищо не се е променило. Числото на подлеците също е стабилно - всеки дванадесети. Евангелското число не се е променило, просто, когато Църквата расте и числото на юдите расте. Ако вземем детско балонче с нарисувано прасенце, ще видим, че когато балонът е малък - и прасенцето е малко, когато го надуем - и прасенцето става колкото главата ти. Така и Църквата - разраства се и ни се струва, че и свинщината става повече, а пропорционално тя е като в апостолско време. Затова не бива да смятаме, че светостта на един свят подвижник гарантира светостта на всички свещенослужители, но не бива да смятаме и че слабостите на един свещенослужител са слабости и на всички останали. Когато избираш съпруг или съпруга, е глупаво да подходиш с убеждението, че „всички мъже са негодници” или „всички жени са меркантилни”. Така е и по отношение на духовенството с тези обобщаващи изказвания „владиците са такива”, „поповете са такива”. Освен това спокойно можем да кажем: да, аз не съм идеален. Далеч съм от идеала и допускам, че ти сигурно си по-близо до Христос от мен. Добрата новина е, че в Православната църква всеки може спокойно да идва, въпреки че ние, духовниците, не сме идеални, защото в храма ние нищо не вършим. В храма всичко върши Христос, ние сме само Негови скромни служители. За разлика от католическите духовници ние нямаме претенции, че имаме власт да извършваме тайнства, да връзваме и развързваме грехове, да кръщаваме, да венчаваме... При нас Христос върши всичко това, а ние само свидетелстваме: „кръщава се...”, „венчава се...”

В момента, в който човек разбере, че със своите усилия, ерудиция не може да се справи с живота си, че му е нужна помощ, чудо, за да се измъкне от калта, той има шанс да стане християнин. Докато си убеден, че твоите добри родители са ти дали добро възпитание, добро образование и имаш добри шансове да успееш в живота, и ти гарантират влизане в Царството Небесно, защото си добър гражданин и добър християнин - ти си много далече от християнството. Така е и с нас, духовниците, без Христос сме нищо, жалка твар.

- Да разбирам ли, че това, което препоръчвате на духовниците и на миряните е да бъдем по-честни и пред себе си, и пред другите, по-естествени?

- Мисля, че Църквата не бива да се поддава на изкушението да се оприличава на холивудска фабрика за звезди и да залитаме по това - одеждите ни, книгите, словесните конструкции... всичко да бъде с една особена изкуствена стилистика. Да не залитаме в една изкуствена романтика и стремеж при нас всичко да бъде различно, красивичко, не както в метрото. Това се случва и в него има някаква красота и истина. Но ако обърнем внимание на архитектурата: древновизантийската, древнобългарската, древноруската... - в православната архитектура го няма характерния за готическата архитектура стремеж нагоре. Православните храмове стоят здраво на земята, враснали са се в земята. Те са небето, което се е спуснало на земята.

Христос не прави от хората емигранти. Той не извежда, като Мойсей, хората от страната на робството, а напротив, оставя хората по техните места, но иска от тях да се изменят. Ние, със стилистиката на своите проповеди, създаваме един малко изкуствен розов свят с особена стилистика и терминология, в която няма място за такива страшни думи като „автобус”, например, защото такава дума няма в богослужебните книги. Но нима тези, които пътуват с автобус, няма да се изменят? Нима всички трябва да отидат на Атон, където автобуси няма, за да постигнат изменението, което Христос очаква от Своите последователи? И понеже не всички ще отидат на Атон, докато не заговорим за реалните неща, ще има психологическа травма и социална травма.

Затова, според мен, е много важно в Църквата да се говори на различни езици. Нека да го има високия стил на църковнославянските текстове в богослуженията, на молитвите, разбира се, и стила на официалните църковни издания, високия стил на проповедите на митрополит Филарет Дроздов, но трябва да има и пространство за благовестие извън храма, в Интернет и т. н. Църквата се нуждае днес от повторение на чудото на Петдесетница, Църквата да заговори на много езици, на различните езици на различните субкултури. В противен случай самите ние ще станем субкултура, както предупреждава патриарх Кирил. Християнството е за масите, а не само за отличниците по аскетическа подготовка.

- Как ви се струва, увеличиха ли се наистина вярващите християни, или това е само привидно?

- След края на съветската власт в Русия имаше около 2000 храма, сега са около 20 000. Това ще рече, че за последните 20 г. са били открити около 1000 храма на година, т. е. по 3 храма на ден. И това не е просто успех на железобетонното строителство. Зад всеки храм стоят вярващи хора. Имахме 3 манастира: Троицко-Сергиевата лавра, Псково-Печерския манастир и Оптина пустиня. Сега са повече от 600 и има десетки хиляди монаси. Да, това не е толкова много, но при всеки монах идват десетки и стотици хора, които се опитват да живеят по православному. И това желание да опитат да живеят по Господа, колкото и скромно да е като успех, е нещо сериозно, а не просто мода. Така че стотици хиляди хора водят църковен живот, опитват, трудят се... Между тях има различни хора, които искат да променят живота си и реално го променят.

Познавам бизнесмени, които оставят своя бизнес или го променят така, че да могат да живеят по съвест, един наш известен рок музикант коренно промени репертоара си с ясното съзнание, че вече няма да може да пълни стадиони на своите концерти. И такива хора у нас, в Русия, има много: интелектуалци, популярни артисти... най-различни хора. Така че, ако говорим за мода, можем спокойно да кажем, че днес у нас в Русия Православието не е мода, а има мода да се говори, че да си православен е просто мода. За мода в православието говорят хората, които не са положили усилия да променят себе си и живота си и се нуждаят от оправдание за собствената си леност.

Така че много хора идват, някои от тях губим, и това е много болезнена тема в нашата Църква. Митрополит Антоний Сурожки казва: „Има хора, които са травмирани от Православието”. Изключително точен израз, защото действително има хора с травматичен, трагичен опит в досега до Църквата. Много хора отблъснахме за това време, много хора охладняха за това време. Това е тъжно, но да говорим, че да си православен е просто мода, не бива.

- На какво отдавате тези човешки загуби?

- Традиционният отговор е, че всеки сам е виновен за собствените си грехове. Ако в една битка загинат 20 000 воини, най-лесно е да кажем, че всеки сам си е виновен, че е допуснал да бъде убит. Но ако в същата битка противникът е загубил 3 000 души, значи виновни са не само воините, а и пълководците. Така е и в Църквата. Разбира се, за загубата на горенето във вярата е виновен всеки от нас, но ако една свещичка угасне, можем да търсим проблема в свещичката, угаснат ли много, когато това става масово, трябва да се огледаме дали не става от някъде течение.

- Нашата Църква буквално изнемогва финансово, особено някои по-бедни епархии. В същото време в обществото се разпространява митът за нейните несметни богатства и голямо имущество. Защо се прави това - от незнание или от злонамереност?

- Мисля, че на тези въпроси е най-добре да се отговаря открито. Доколкото е възможно, да се дава на обществото информация за реалното финансово състояние на Църквата. Да, Църквата има някаква недвижима собственост, има своите храмове, манастири, но това не е собственост, която може да донесе доходи по-големи от разходите по нея.

Аз ще дам пример с Москва. В центъра на Москва има огромен храм „Христос Спасител”. Веднъж един високопоставен човек ми каза, че ако Кметството на Москва иска да навреди на патриарха, ще бъде достатъчно да му преотстъпи собствеността на този храм, който сега е собственост на Кметството на Москва. Ако разходите за отопление, осветление и т. н. преминат към бюджета на Патриаршията, този храм няма да донесе приходи, а само разходи. Защото доходите от свещи, треби и т. н. не могат да покрият разходите по поддръжката на този храм.

- Разбирам. А у нас всички храмове са на бюджета на БПЦ, и при това ни се приписват като имуществен актив, оценяван за милиарди.

- Според мен, трябва тези неща да се разясняват пред обществото, защото незнанието ражда предположения и митове.

- Заплаха ли е ислямът за християнството?

- Единствената заплаха пред християнството са нашите немощи. С какво ни заплашва ислямът? С висока раждаемост. Ами, нищо добро не очаква страна, в която момиченцата не мечтаят да станат майки, а момченцата - войници, страна, в която се толерират хомосексуализмът и разпътството. И затова не са ни виновни мюсюлманите.

- Какви са перспективите, които виждате пред Православието?

- Виждали ли сте този рекламен лозунг: „Взимай всичко от живота”? Това е принципът, към който трябва да се придържаме и в църковния живот. Буквално. „Всичко” ще рече да усвоим опита на гоненията, опита на страданието, на самотата, на изоставеността, опита на провала, стареенето и немощта..., а не само опита на радостното блаженство.

Господ е с нас и затова ни дава всичко, което ни е необходимо, за да се спасим: и радост, и сълзи, и покаяние... всичко е, каквото е било и каквото ще остане. На някакво ниво Църквата винаги е равна на самата себе си. В най-главното нищо не се е изменило и няма да се измени в Православната църква: Тя ще си остане Тяло Христово, ще си остане Църква апостолска, ще си остане освещаваща и спасяваща...

Ако гледаме в частност, ние ще се изменяме, ще се сменяме, ще се появяват нови предизвикателства, нови условия... но главното си остава неизменно.

Новото днес е, че ние за първи се сблъскваме с възможността да живеем в условията на относителна свобода на съвестта. В условия, в които никой не ни принуждава да бъдем православни или да не бъдем. Затова нито награждават, нито наказват. Това е нова опитност за нас и не е странно, че ни се удава трудно, че допускаме грешки, че се проваляме и срещаме неодобрение и неразбиране.




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11355539
Постинги: 14710
Коментари: 2337
Гласове: 9227
Архив
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031