Иванка Янакиева, публикува в Църква общност общество Иванка Янакиева created the doc: "Неделя на прошката - разпръсване на мисления мрак"

В народните традиции Сирна Неделя преди началото на Великия Пост е белязана с небивала мобилизация на силите на мрака. Оргии, прескачания на огньове, кукерски танци, ритуални „очиствания”, „прогонване” на злите сили, заклинания за плодородие и т. н. Съществува дори убеждението, че тъй като Великият Пост е време за телесно въздържание и очистване на душата, то седмицата преди поста и особено Неделя Сиропустна са време за своего рода предварителна обратна компенсация!

На практика тук се сблъскват два мирогледа – езическият и християнският. Според езическия, злото, което уж се гони чрез заклинания и обредни действия, (при помощта на бесовете), се намира все някъде навън и около човека, но никога вътре в самия човек.

Според християнския - очистването може да стане, (с Божия помощ) само когато се започне от обратната страна, тоест от самия човек и то от неговата най-скришна стая, стаята на собственото му сърце.

"Господи, дарувай ми да виждам моите съгрешения и да не осъждам моя брат!" – зоват православните християни всеки ден през времето на Великия пост.

„Какво искаш да ти сторя?”, попитал Христос иерихонския слепец. „Да прогледам, Учителю!”, отвърнал слепият.

Същото просим и ние от Всеподателя на благата. Но колко бързо прогледнал онзи слепец и колко бавно, ако изобщо прогледнем, го правим ние!

„Няма по-сляп от този, който не иска да види...”. Ето я разликата между духовната и телесната слепота. При телесната човекът е лишен от способността да вижда. При духовната е налице повреда във волята. Човешката воля използва своята свобода противно на предназначението й, като посоката на погледа е обърната не накъдето трябва. Слепи ли сме всъщност? Казваме, че не сме. Виждаме ли? Твърдим, че виждаме. Да, но виждаме не гредата в своето око, а сламката в окото на ближния. И тъй като гледаме не накъдето трябва, ослепяваме. И колкото повече се утвърждаваме в този вреден навик, толкова по-слепи ставаме.

„Осъждането на нашите братя е най-дълбоко вкоренената наша привичка. Осъждането на ближните е нещо, с което сме постоянно заети, докато сме изоставили най-важната си работа – да разгледаме собствените си прегрешения”, пише св. Лука Войно-Ясенецки. И защото е вкоренена привичка се оказва, че обръщането на погледа в правилната посока съвсем не е лесно, дори понякога е почти невъзможно и непосилно за нас. Но ето затова молим нашия Господ (при това усърдно, със земни поклони) не просто да ни помогне, а направо: „Дарувай ми да виждам моите съгрешения! Дарувай ми да не осъждам моя брат!” Обявяваме пълна и безусловна капитулация и просим дар по милост, а не по заслуги.

За страничен наблюдател, който не е придобил горчивия опит постоянно да се сблъсква със своето безсилие, такава просба би се сторила малодушна, но за този, който е пожелал да обърне своя поглед отвън навътре, това е трезв реализъм.

Ала какво се оказва веднага след това? Дори и Господ да ни дарува това умение – да виждаме в своето сърце, в началото сякаш почти нищо не можем да фокусираме. „Виждам човеците да минават като дървета”, признал слепецът от Витсаида пред изцеляващия го Христос. Пред същата мъглявина се изправяме и ние още с първите опити да разгледаме вътрешната стая на душата си; неясни очертания, при което ни се ще тутакси да изоставим това полезно начинание. Но след като то е едно безспорно богоугодно дело, защо тогава този дар ни се дава някак постепенно и по малко, а не изцяло и веднъж завинаги? Св. Василий Велики обяснява защо: „Ние повече се привързваме към това, което е постигнато с труд и това, което е плод на дълговременни усилия е по-здраво, докато лесно постигнатото не ни радва особено”.

 
И наистина, веднъж пропилели този дар, сега ще трябва повечко да се потрудим, за да го придобием наново. Или както казват светите подвижници: „Докато падахме надолу беше лесно, ала нагоре пътят е труден”. Но тук е и особената грижа на Майката Църква, която призовава чедата си към всеопрощение. Да простим на другите, за да разпръснем метафизичния мрак в собствените си души. Да дадем непоискана прошка. Но каква пък, ще попита някой, е ползата от прошка, която никой не ни иска. Ето че пак се поддаваме на мрачната езическа стихия и погледът ни едва що тръгнал да се насочва навътре, пак го тегли да се обърне навън! Какво като никой не ни е поискал прошка? Та нали самите ние имаме много по-голяма нужда да простим от тези, на които прощаваме. Св. Иоан Златоуст ни увещава: „За това най-вече Бог ти е определил велика награда - да изпревариш обидилия те, прощавайки му. Защото ако се примириш с него по негова молба, то проявата на любов вече ще бъде не по Божие повеление, а поради усърдието на обидилия те. Поради което ти ще си останеш без венец, а той ще получи награда”.