Малко ме смути Вашия призив за редовно причастяване, при това без пост и изповед. Досега съм чувала само обратното твърдение - за причастяване след установените пости и непременно след изповед. На какви основания почиват едното и другото? Простете невежеството ми!
От Красимира

Презвитер Стефан Стефанов: Уважаема Красимира,

 Понякога нещо не разбираме, просто защото не сме прочели даден текст внимателно. В моя отговор съм писал следното: “Изповядвай се, когато имаш необходимост от покаяние за конкретен грях, когато покаянието напира в душата ти. Спазвай според силите си отредените от Църквата пости.” Това не е призив да не постим и да не се изповядваме, нали!? Стоя зад думите си. Това е православното разбиране за поста и изповедта. Няма православни корени разбирането, че изповедта е условие за допуск до причастие. Тази практика е въведена от папа Инокентий ІІІ (1198-1216 г.) в неговия труд “Шест книги за тайнствата на евангелския закон и за тайнството Евхаристия”. Знам, че такава съществува и днес у нас. И аз до неотдавна съм я прилагал. Защото така са ме учили. Но след като се запознах със здравите аргументи на истинското светоотеческо разбиране по въпроса, нима трябва да продължавам да отстоявам една много късно появила се в Православната църква практика, при това произлизаща от чужди на Православието източници?! През ХІХ в. в Русия се е стигнало дори до абсурдната практика на причастяване един път в годината.

 Вследствие на подобен подход, някои християни правят следните изповеди всяка година на Тодоровден: “Нямам особени грехове”. “Без да искам изядох един шоколадов бонбон”. “Скарах се на внучето, че не ме слуша”. И други подобни. Това не е изповед. Още по малко е покаяние. Причина за подобни “изповеди” е практиката на рядкото причастяване и изискването причастието непременно да се предшества от изповед.

 А знаете ли как се изповядват християните, които се причастяват редовно? С искрена изповед, с дълбоко, обновяващо покаяние. За мен е разтърсващо, когато изслушвам изповедите на тези момчета и момичета. И често плача заедно с тях. Разликата между едната “изповед” и другата изповед е от земята до небето.

 Наскоро на един млад човек от нашата Църква, който беше в друг град, не му разрешили да се причасти, защото се изповядвал преди една седмица (?!). А той се изповядва най-редовно, но само тогава, когато има какво да изповяда, а не формално (предпричастно).

 По същия начин стои и въпросът с поста. Преди да вземем причастие следва да спазваме строг евхаристиен пост, т. е. да не вкусваме нищо, пълно въздържание, от предната вечер до приемането на Светите Дарове. Според здравословното си състояние, според силите си и според още редица условия следва да спазваме установените пости – четирите годишни, сряда и петък и пр. Православен християнин, който спазва постите може да се причастява на всяка Литургия – както през постен, така и през не-постен период. Православната църква не счита блажната храна за нечиста. Православната църква не познава специален извънреден пост за допуск до причастие. Никой няма право да измисля такъв пост. Ако някой без основателна причина не спазва установените пости, такъв може да пости преди причастие. Но пак казвам, това не е истинска православна практика. Такава практика прилагат инцидентно причастяващите се, а такъв подход към причастяването е по-скоро потребителски, индивидуалистичен, т. е. бездуховен.

 Пред евхаристийната чаша духовниците нямат никаква привилегия или предимство пред т. нар. миряни. По този повод св. Иоан Златоуст пише: “Има случаи, при които свещеникът (презвитерът) не се отличава от подчинения, например, когато трябва да се причастят със страшните тайни. Ние всички се еднакво удостояваме с тях... на всички се предлага едно тяло и една чаша... Когато също настъпи времето за даване и взаимно приемане на мир, всички еднакво един другиго целуваме. Също, при самото извършване на страшните тайни свещеникът се моли за народа, а народът се моли за свещеника. (Тълкувание на Второто послание на св. ап. Павла до Коринтяните, Беседа 18, С., 1940 г.)

 Озадачава ме, че като се говори за условия за причастие се говори все за поста и изповедта, а рядко се споменава за другото важното условие в подготовката – молитвата. А смисълът на предпричастните молитви е покаянието. Нима Бог чува само покаянието под епитрахила, а покаянието в “скришната стая” (Мат. 6:6) е без стойност? Нима е без стойност, ако си изповядваме “един другиму греховете” (Иак. 5:16)?

 По тази тема в сайта има и отговори, от о. Стоян и о. Добромир, които са в същия смисъл: Трябва ли да се примирим със забраните и високомерието на някои клирици? Какво е светоотеческото учение за Евхаристията? От каква възраст децата трябва да постят и трябва ли да се изповядват преди причастие? Какво е отношението на Българската православна църква по въпроса за честото причастяване? Кога и защо се чете разрешителна молитва? Как човек да изпитва себе си? Причастяването в извънпостно време? Защо не може да се причащава човек 4-5 пъти на ден или да си държим запасни Св. Дарове в къщи? Задължителна ли е изповедта преди причастие? …

 Убедителни богословски аргументи по въпроса ще намерите в книгите на архимандрит Даниил Аеракис “Кога и как да се изповядваш” и “Кога и как да се причастяваш”, във “Великият пост” от протоиерей Александър Шмеман и в много други.

Желая ви спасителни пости и радостно посрещане на Пасха,
презвитер Стефан