И св. Ефрем Сирин, и св. Йоан Касиан, и св. Нил Синайски, и св. Теофан Затворник описват това състояние като тъга, която с особена сила връхлита по средата на де­ня, помисли, които гонят отшелниците от килиите им, тласкат ги да се ски­тат от място на място, да посещават чужди килии, монасите да сменят ма­настирите си. Внушават на подвизаващите се, че трудовете им са напразни, че няма да постигнат спасение, угасят молитвата им, убиват желанието им да изпълняват правилото си и послушанието си.

Същите помисли карат нас, хората в света, да се отегчаваме от обичайния си начин на живот и обичайните си задължения. Духът на унинието ни гони от нашето място на послушание: от семейните и професионалните ни задъл­жения. Чувстваме се отвратени от всичко, което ни заобикаля и всичко, кое­то изпълва дните ни. В състояние на униние човек губи радостта от живота и чувството за удовлетворение от трудовете си. “Този мрак навежда ту тъга, ту страх, ту безнадеждност” (св. Теофан Затворник). Всичко, което правим, започва да ни се струва празно, безсмислено. Иска ни се да се захванем с нещо друго, нещо по-интересно, грабващо ни, доходоносно, а за по-идеалис­тично настроените изкушението е да се захванат с нещо по-полезно за други­те, по-смислено, по-обогатяващо ги духовно... Мислим за жалкия си живот и той ни се струва пропилян, сив, безрадостен, низ от пропилени дни, пропиле­ни възможности, напразни усилия, безплодни трудове, провали...

“От унинието човек отслабва и телом и духом. Не му се иска да работи, нито да се моли, в църквата ходи небрежно и целият отслабва” (св. Амвросий Оп­тински)

Унинието ни прави и физически немощни, уморени, сънливи. Умът ни помрък­ва, душата ни губи своята крепкост, добродетелност, покой, ставаме мало­душни, уязвими, неспособни за никакви усилия. Ставаме нервни, неспокой­ни, нищо не може да ангажира вниманието ни, захващаме се ту с едно, ту с друго, но лесно се отегчаваме, разсейваме се. Чувстваме се сякаш не сме на мястото, където трябва да бъдем и не правим нещото, което трябва да правим.

Унинието ни внушава, че ежедневието ни е сиво, еднообразно, лишено от възможности за творческо лично развитие, подтиква ни да сменим работата си, града, страната... Внушава ни, че самите ние сме самотни, захвърлени в хаоса на света никому ненужни, забравени, нищожни, кара ни да въздишаме и да се оплакваме, а това ни прави досадни и кара другите още повече да странят от нас... Унилият не понася уединението: “Погледът на унилия посто­янно се отправя към вратата и мисълта му мечтае за посетители, чуе се глас и той поглежда от прозореца, хлопне врата и той скача, чуе се глас и той гледа от прозореца и не се маха от него, докато не му омръзне” (св. Нил Си­найски).

Същото чувство за самота и изоставеност, което води монасите на разгово­ри със събратя, нас ни кара да седим с часове да клюкарстваме с приятели в кафенетата, да си бъбрим по телефона с някого, да търсим шумни компа­нии, забавления, да си чатим с непознати. И да констатираме, че от това уни­нието не ни напуска, а ни връхлита с удвоена сила.

“Така се вълнува бедната душа, оплетена от вражеските козни, докато умо­реният от духа на униние монах реши или да се хвърли в леглото, или да на­пусне килията и да потърси избавление от тази напаст, като посети някой брат”. Това казва св. Йоан Касиан и допълва, че това моментно лекарство ни подхвърля на още по-големи страдания, защото бягството само повече нас­тървява врага.

Забележително е, че ако психолозите в случаи на депресивни състояния съ­ветват: отпочини си, отпусни се, разсей се, препоръчват развлечения, почив­ка и смяна на обстановката, то светите отци са категорични: не оставяй за­дълженията си! Да “се бориш” с унинието, като търсиш развлечения, е като да притъпяваме болката си с обезболяващи, вместо да лекуваме раната си. Да се отдадеш на съня, да се отдадеш на мъката си или да търсиш развлече­ния за тях означава позорно бягство, а избягаш ли като слабак и страхли­вец, вместо да влезеш в битка със страстта и да я победиш, демонът ще те напада още по-ожесточено. Да влезеш мъжествено в битката ще рече да упорстваш в трудовото си занимание, в молитвата си, да останеш на място­то, където си призван от Господа въпреки нежеланието, въпреки отвращение­то, защото самопринудата, противоборството, упорството сами по себе си са спасителни срещу унинието. Добро средство в борбата с унинието е разкри­ването на тази страст в тайнството изповед, четенето на св. Евангелие и Псалтира, помненето на смъртта.

“Търпението лекува унинието, и то, когато продължаваш да вършиш своята работа (въпреки неохотата си), като всячески се принуждаваш към това по­ради страх Божий”, казва св. Нил Синайски и съветва да си определим мярка за работа и за молитва и да не отстъпваме преди да я изпълним, така “духът на унинието ще избяга от тебе”. Египетските отци не позволявали никога мо­насите да стоят без работа и имали следната поговорка: “Работещият монах бива изкушаван от един демон, а върху празния нападат безброй множест­во”.

Рецептата срещу униние, според св. Йоан Касиан, трябва да търсим в думите на св. ап. Павел: “Усърдно да се стараете да живеете тихо, да си гледате ра­ботата” (1Сол. 4:10-11). “Та да не би от разни приказки...  казва св. Йоан Ка­сиан  да загубите своя вътрешен покой и да почнете после да причинявате та­кова безпокойствие и на другите”. “Да не се увличате в любопитство и да не се стараете да узнавате световните работи и да разузнавате за поведението на братята”.

Желанието на човека да говори за себе си, да обяснява себе си, за да бъде разбран и оценен от другите е естествено. Но бъбривостта е признак на неве­жеството, врата към злословието (осъждането), предвестник на сънливостта и унинието, отхвърляне на предпазливостта, охлаждане на сърдечната топло­та, отслабване на молитвата”.

В дълги разговори човек неволно допуска празнословие, хвалби, самоизтък­ване, клюкарстване, изкривяване на истината, осъждане. “На Господа е неп­риятно това и Той ви го показва с тъга”  казва св. Теофан Затворник. Освен суетно четене и беседи, преп. Исаак Сирин посочва като причина за униние­то и пресищането на стомаха. До униние може да доведат и насладите (св. Йоан Лествичник) и приятните развлечения, които макар и да не са нещо грешно, не са това, което може да задоволи сърцето (вж. св. Теофан). Всич­ко това отдалечава от Господа, човек греши и малко по малко губи благодат­та, наляга го тъга. Унинието, тази вражеска напаст, според св. Теофан “на­пада когато се помрачат Божиите пътища в устройването на нашите житейс­ки обстоятелства”, когато забравим Божиите заповеди и любовта неусетно охладнее в нас. Това обяснява защо често изпадаме в дълбоко униние дори при видимо благополучие, защо въпреки, че външно всичко е наред в живота ни, ни налягат мъка и чувство за празнота и безнадеждност. Защото в сърце­то си и в мислите си сме се отдалечили от Бога и сме дали място за лукави­те помисли. Помислите тогава намират добра почва в душата, “когато я зава­рят изпразнена от мислите за Бога” (св. Нил Синайски).

Според св. Амвросий Оптински причина за унинието е това, че “още не сме презрели напразната слава и ценим човешкото мнение или поне още не сме го отхвърлили”. Унинието идва и от многото житейски грижи и от изпускане­то на правилото, но униние идва и от прекомерната духовна ревност, усър­дие и трудове, затова св. Амвросий препоръчва умереност във всичко. Към това преподобният добавя и унинието поради тщеславие, което ни връхлита, когато нещо не става според нашето желание или когато другите говорят за нас не така, както би ни се искало.

Изпаднем ли в униние, търсим причините вън от себе си. Оглеждаме се и уж всичко е същото: ежедневието ни, обкръжението ни, а го виждаме по нов на­чин, в различни тонове. Потиснатото ни настроение ни кара да премислим жи­вота си, да преценим внимателно делата си, общенията, да преценим отново неуспехите, загубите и да видим какво можем да научим от това. Освобожда­ването от някои илюзии за нас самите, за хората и нещата, които ни занима­ват винаги е болезнено, но то може да бъде и положително и градивно.

Проявлението на страстите е признак за греховност, но при съзнанието за на­шето паднало естество, наличието на дремещи в нас страсти едва ли би трябвало да ни изненадва на какъвто и етап от духовното си развитие да се намираме. Унинието е “един от кръстовете, които неизбежно трябва да но­сим през целия си живот”. Но ако въставаме срещу него и го побеждаваме, “винаги след победата ще последва радост. Както под небето е ту мрачно, ту бурно, ту слънчево, така и в душата ни е ту тъга, ту изкушение като през бу­ря, ту утешение и радост, като при слънчево време; и както след лошо вре­ме идват слънчеви дни, така и след изкушение и мъка идва сладко утешени­е” (св. Тихон Задонски). От нас се очаква благодушно да понасяме такива състояния с мисълта, че променливостта на чувствата ни е присъща и тряб­ва да я понасяме, като оставаме неизменни в главното: целта на живота, ко­ято сме си избрали. Когато понасяме с търпение и вяра унинието, можем да обърнем тази тъга в съкрушение за греховете и в оръдие на доброто душевно настроение (вж. св. Теофан Затворник). Макар тези състояния да са мъчи­телни за нас, те могат да имат своята положителна роля в делото на спасени­ето ни. Терзанията, душевната мъка са ясен знак, че в нас има нещо, което се нуждае от изправяне. Унинието е като гмуркане в най-скритите дълбини на душата ни, където не всичко е прекрасно, но е част от нас. Може би е по-лесно да не поглеждаме там, но едва ли е и по-разумно и по-спасително. Преп. Антоний Велики разсъждава така: “Ако някой се намира в нещо по не­воля, с нежелание, то ще бъде за него тъмница и наказание” и съветва: “бъ­ди доволен от състоянието си, защото ако го понасяш без благодарение (с недоволство, неохотно), без да осъзнаваш ще бъдеш тиранин сам на себе си”.

Можем и от унинието да придобием духовна полза, ако вместо да се оставя­ме на скръбта, отчаянието и самосъжалението, се въоръжаваме с търпение и молитва. Ако се утешаваме с надеждата, че всичко, което ни се случва е част от благия Божий Промисъл, че всичко ни е за спасение.

Източник:   книгата "През очите на вярата"