Стоян Костов, публикува в Църква и общество Стоян Костов created the doc: "Църковният език"
Църковният език
Църковният език е по-близо до вътрешния логос – до езика на духа, езика на религиозната интуиция и на молитвените съзерцания, отколкото съвременните езици. това е език не на разсъдъка, а на сърцето, език на непосредствени проникновения, език на напрегната духовна енергия и особена динамика. Древните езици пораждат в човешката душа нещо подобно на "припомняне" за изгубената от човека способ...ност за непосредствено вътрешно предаване на своите мисли, за възприемане на съдържанието на друга душа и на озарение от Бога.
Това е език на логоса, който е по-дълбок от външния език, нуждаещ се от материална форма – слово.
Външните профористични езици все повече се отдалечават от своя център – духовния логос, все повече се диференцират и материализират.
Новите езици са обърнати предимно към разсъдъка на човека – към аналитичната способност на неговия разум, по-нисша в сравнение с духовната интуиция. Те също са способни да изразят емоционално-чувствените, страстните състояния на човека, но в изразяването на проявите на областта на духа, която разкрива себе си в молитвения порив, новите езици се оказват вяли, безсилни като мускулите на грохнал старец.
Привържениците на езиковата реформа на богослужението твърдят, че на нов, съвременен език литургиката ще стане по-понятна, по-разбираема. Но литургиката сама по себе си е тайна. Тя не може да бъде разбрана на вербалносемантично ниво, иначе човек би могъл да я разбере и усвои, седейки в кресло с книга в ръце зад бюрото.
Литургиката не е разказ, който може да бъде подробно разяснен, не е ребус, който може да се разгадае или разреши. Литургиката е включеност на човека в духовната реалност, а средството за това е въздействието върху човека на цялото духовно поле на Църквата: на храмовата архитектура и украса, на богослужебните напеви, и главно – на силата на молитвите на свещенослужителя и народа, намиращ се в Църквата. За свети Йоан Кронщадски разказвали, че когато той извършвал литургия или се молел мълчаливо на проскомидията, хората чувствали силата на неговите молитви и Божествената благодат явно, почти физически.
Древният език е по-близо до вътрешния логос, за това той има по-силно въздействие върху човешкото сърце. Странно явление: понякога изречение на славянски език, минавайки покрай аналитичния разсъдък на човека, като поток горяща светлина озарява, сякаш отваря сърцето му и то трепти като душата на странник, който след дълъг път е видял огньовете на бащиния дом. Тук става това, което вече нарекохме – може би не съвсем точно – "припомняне". Човек си спомня за изгубения рай и за онзи език, на който се покорявали всички живи същества, за езика, на който той беседвал с Ангелите. Тук има мистика на езика. Древният свещен език трогва сърцето на човека, заставя да звучат съкровени струни на душата. Модернистите не знаят и не чувстват това, те искат да заменят древните езици с нови, за да бъде по-разбираем смисълът и значението на словото, което не прави по-разбираема тайната на богослужението.
Освен това, в литургиката съществува паралелен език на образите и ритуалите, не по-малко важен от словесния език. Този символичен знак е още по-малко разбираем, но той служи за включеността на човека в живота реално на случващите се събития. Ако искаме да направим богослужението достъпно за нашия плътски разсъдък, то трябва да направим разбираеми обредите: или да ги заменим със словесна интерпретация, или да ги преведем на езика на театралната пантомима, тоест да превърнем обреда от многостранен свещен символ в мимически жест. Но какво ще остане тогава от литургията? Назидателно представление? Когато казваме, че литургията е припомняне на земния живот на Христа Спасителя, съвсем нямаме предвид, че литургията е инсценировка на Евангелието. Литургията – това е възможност за човека посредством свещени символи сам да стане участник в библейските събития, вътрешно да преживее Голготската Жертва като Жертва, извършена лично от него, а Възкресението на Христа – като възкресение на своята душа.
Казахме, че древният език е напомняне на сърцето на човека за неговото древно отечество – за изгубения рай. А съвременният език – това е езикът на училището и университета, езикът на улицата и пазара, на фабриката и гарата. Той не помага на човека да се изтръгне от плена на делничните всекидневни дела, грижи и интереси. Свещеният език сякаш свидетелства, че в храма имаме работа с друг свят, с друга, необичайна за нас реалност.
Не само между съдържанието на речта и чувството, но и между чувството и самата форма на езика съществуват асоциативни връзки. Въобще, формата не може да бъде напълно откъсната от съдържанието.
Новият език, независимо дали искаме това, или не го искаме, ще носи в себе си ново съдържание, нова информация, нов емоционален подтекст, които нашият следващ логиката разсъдък е невъзможно да установи и определи.
Богослужението не бива да се смесва с проповедта или с богословието. Проповедта ни разказва за духовния свят, а молитвата ни включва в този свят; богословието посочва пътя, а молитвата води по този път.
Говорим за красотата на древните езици. Какво подразбираме под това? Ние мислим, че това е някакво съзвучие на ритмите на сърцето с ритмите на древния език и тази хармония се възприема от нас като особена красота на езика. Да прочетем внимателно на глас псалмите на новия и на древния; каква разлика ще видим във вътрешното си състояние? Новият език е подобен на вода, която може да утоли жаждата, но ще остави душата хладна, а древният език е вино, веселящо и радващо сърцето на човека (Пс. 103:15).
Архимандрит Рафаил (Карелин)View Doc
