Diana Krusteva, публикува в Църква и общество Diana Krusteva created the doc: "Псалм 1"

„Блажен оня човек, който не ходи по съвета на нечестивите, в пътя на грешните на стои и в събранието на присмивателите не седи, но се наслаждава в закона на Господа и в Неговия закон се поучава ден и нощ. Ще бъде като дърво посадено при потоци води, което дава плода си на времето си и чиито лист не повяхва; Във всичко, което върши ще благоденства. Не е така с нечестивите, но те са като плявата, която вятърът отвява. Затова, нечестивите няма да устоят в съда, нито грешните в събора на праведните; защото Господ наблюдава пътя на праведните, а пътят на нечестивите ще бъде погибел“.

От известно време, както сигурно сте забелязали от последните ми разсъждения, споделям възхищението си от Божия похват в преподаването на най-важните уроци за живота ни. Бог не подхожда по очаквания от днешните хора начин, Той не убеждава по емпиричен и проследим, доказуем и което е по-важното, подражаем по човешки начин — ако А+В=С, то и т.н. Съвсем бегъл поглед върху начина, по който Бог изразява провидението си относно идването на Спасител на света, може да ни убеди, че макар и да съществуват поразителни и предхождащи изпълнението си със стотици години пророчества, те в никой случай не се намират в един и същи пророк от Стария Завет, нито са дадени от Духа едновременно, нито са последователно подредени, нито са еднородни, а напротив на моменти контрастират с други пророчества, пак за Спасителя, и не позволяват Йешуа да бъде доказан встрани от намесата, от дейната и блага намеса на Святия Дух.

Бог е логичен разбира се, Бог е Творец на математиката, Той стои зад физиката във всички нейни форми. В действителност цялата вселена се крепи на Божия инженерен и математически гений, с който е проектирал звездите, всички небесни тела, орбитите им и прочее. Бог е логичен и Бог е математик. Когато обаче става дума за разкриване на най-съкровеното в Него, когато става въпрос за разкриване на това, което Библията нарича „пътищата Му“, Той се превръща в поет. Говори с метафори, служи си със сравнения, хиперболи, „разкрива се“ в притчи, пророкува чрез първообрази и изпълнява пророчествата си, които най-напред е „репетирал“ в живота на отдавна преминали хора (срв. Йосиф). Режисира непоносими и граничещи с нечовешкото изпитания за онези, които обича (срв. Йов). Въобще, всичко касаещо „вечната Му сила и божественост“ е облечено в математическата доказуемост и общодостъпност на творенията Му (срв. Рим. 1:20), когато обаче стане въпрос не за силата Му, а за смирението Му, когато стане дума не за божествеността Му, а за способността Му да се отрече от нея, именно защото е Бог, Той става неочакван, непредвидим, изплъзващ се и въобще добре разбираме Исая и възклицанието му — „наистина Ти си Бог, който се криеш“ (45:15).

През последните дни, една книга1 отново ме наведе на разсъждения върху Божия начин да ни говори. Почти винаги Той го прави чрез контрасти. В Псалм 1 обаче, както и на безброй други места, Бог не просто използва някаква необичайна и неежедневна ситуация (като например призива към Гидеон да победи мадиамците, докато самият той мели шепа жито, за да го скрие от тях), която да ни смае с поставения пред нас контраст, целящ да ни разкрие разликата между нашата немощ и Божията мощ. В този псалм Бог буквално налага шаблон върху цялата действителност с нейните обичайни и необичайни ситуации. Целият ни живот, целият ни делничен опит е буквално вкаран в един наложен свише шаблон, който се старае да обхване и малките детайли, на онова, което хората философски наричат „сложното ни битие“, и да не допусне нищо да се подава извън този, зададен от Бога модел. Тук не става дума за постановление или директива, които да изброяват с канцеларска точност всички житейски детайли, които съставляват Божия шаблон. Напротив, по-общ текст едва ли може да съществува, което е странно предвид претенцията му да е от жизнена важност за нас! Как е възможно един най-общ текст да обхване така сложния човешки живот? Може, ако му позволим да ни разкрие как Бог от своето небе (след като посети Земята, като Човек) продължава да вижда живота ни в… черно-бяло.

Блажен оня човек, който не ходи по съвета на нечестивите, в пътя на грешните на стои и в събранието на присмивателите не седи, но се наслаждава в закона на Господа и в Неговия закон се поучава ден и нощ.

Както на много други места (Притчи, Еклисиаст, книгите на пророците, Йов) и тук изплува вечната двойка на праведния и нечестивия, праведния и грешния, праведния и глупака (присмивателя). Като изключим читателите-пиетисти, които най-често четат Светите текстове без критично взиране отвъд споменатото в прав текст, за всички нас подобни текстове винаги са представлявали известно неудобство. Кога за последно видяхте нечестив човек, у когото няма грам истина? Грешник, у когото няма грам милост? Праведен, у когото няма грам грях? Именно това размесване на качества и духовни категории прави текстове като псалм 1 да звучат като пожелания от картички за сватба или Нова година.Нали се сещате, отваряте картичката и вътре в кавички сложен този текст, четем го с усмивка, браво, амин, много хубаво, и отдолу — Петко, Гинка и децата плюс датата. Това аз наричам християнска култура. Културата е съвкупност от неосъзнати, мисловни и социални рефлекси. Тя няма да ни отведе в Ада, но не е и пътят към Рая; културата в повечето случаи оставя Бог съвършено безучастен. Бог се движи в сферата на сърцето и мотивите. Именно за тази сфера е предназначен този Псалм, десетки други като него и въобще всички малки и големи небесни шаблони, намиращи се в Библията.

Как? Как да приема и приложа съзнателно този псалм към живота си, без да се разделя с желанието да имам проницателен поглед спрямо хората и ежедневието? Как да го имам за ориентир без да стана религиозен аутист? Накратко, как точно да разделя хората на нечестиви и на праведни, без да се побъркам? Нека първо погледнем какво точно вижда Божието око, гледайки света. Текстът говори за някакъв човек, който не е като другите хора, а те са нечестиви, грешни и глупави. Има някаква низходяща градация. Първи са най-ужасните — нечестивите. Само като чуя тази дума и си представям определени политически фигури, но това е друга тема. Тази дума описва безсъвестните, онези които целенасочено планират и извършват или говорят зло, за да постигнат целите си или просто така — безцелно. След тях идват грешните, т.е. онези, които вършат грях (просто нали?). А това, че идват на втора позиция, не бива да ги прави по-приемливи в очите ни, но нека всеки от нас счита греха за „много грешен“. Трети са глупаците, които се смеят на щяло и нещяло, а най-вече на всеки намек, че има Бог и че той не мълчи. Професорът може да е глупак без да е задължително нечестив, както и грешникът може да е отвратителен безумец, без да е обезателно глупак. Така или иначе, „оня човек“ не се вписва в нито едно от тези описания, той е Различен и Друг. „Оня човек“ е някакъв „блажен човек“, който не може да бъде описан с действията, думите, кроежите и мечтите на нечестивите, грешните и глупавите. Какво прави той? Не знаем. Знаем, че се „наслаждава в закона на Бога и в него се поучава ден и нощ“, а какво прави след това не знаем. Но дори това може да послужи на мнозина, за да сверят часовниците, компаса, термометрите или каквото там имат за сверяване в душата и навиците си — не ни се казва какво прави този човек, а какъв е.

Наслаждаваш ли се в Библията? Наслаждаването е едно стъпало след възхищението. Възхищението не предполага консумация и взаимно проникване. Насладата говори за съединение с обекта на възхищението ни. Какво не прави „оня човек“? Тук отново имаме низходяща градация — той „не ходи по съвета на нечестивите, в пътя на грешните не стои и в събранието на присмивателите не седи“. Какво е „съветът на нечестивите“? На мен ми прилича на концепция, на виждане, на разбиране, на светоусещане, на подход към хората, към живота и към света. „Оня човек“ не ходи, казва еврейският глагол, а ние бихме казали може би, че не действа, животът му и постъпките не отразяват светоусещането на нечестивите, дори несъзнателните му навици не са оцапани от мирогледа и етоса на нечестивите. Той наистина е Друг. Какво е „пътят на грешните“? „Път” звучи по-неангажиращо от „съвет”. Изглежда грешните просто се носят по течението, просто си ходят в пътя, в който всички хора ходят, без да отделят специално внимание на това, какво точно означават постъпките им и без да разсъждават и да обличат своите постъпки в някаква концептуална форма. Просто „всички го правят“, това е пътят. Широкият. Къде е „оня човек“ спрямо това, което еврейският текст нарича „път”, а ние бихме нарекли може би „живот”? „Оня човек“ не просто не ходи по него, той дори не стои на него. Той (вече) не е там (можеш да видиш следите му и той е бил там, но вече не е.)

Какво е „събранието на присмивателите“? Всичко непоучително, хлъзгаво, повърхностно, двусмислено, подвеждащо и въобще несвято в своето безгрижие и нехайство, в своето средностатистическо, еснафско принизяване на вечните залози в живота ни е достойно за най-искреното ни презрение. Праведният, не просто не ходи, не просто не стои, той дори не седи на масата на Глупостта. Ако нечестието и грехът заслужават да страним от тях със свята загриженост, то глупостта не заслужава дори най-пасивното ни съучастие!!! Глупостта ходи по хората, тя коварно и неумолимо размества неусетно ценностната система в душата ни. Тя заличава всяко ударение върху нещата, на които Духът иска да ни обърне внимание и го замества с бозавия цвят на равнодушието и присмеха над всичко свято. Праведният дори не седи в такава обстановка, той се отдръпва инстинктивно. Не е възможно да участваш в повърхностен разговор и да не станеш повърхностен, не е възможно да си „в събранието“ на глупаците и да не станеш подобен на онези, с които си се събрал. И тъй, праведният съвестно спазва заповедта „Излезте от света люде мои“. Как обаче да приемем този псалм с цялото си сърце, когато знаем, че „няма праведен човек, който да не греши“? Как да си присвоим и да се покорим на Божия черно-бял поглед към света на хората? Защото нека бъдем наясно: ако приемем, че в псалми като този, в Йов, Еклисиаст, пророците и въобще в призиви като „Ето днес поставям пред теб пътя на живота и пътя на смъртта“, Бог не е съвсем сериозен, а си служи просто с хиперболи, за да ни сплаши и да подчертае колко е важен; ако възприемем всичко това като древноеврейски литературни похвати, струва ми се не е далеч деня, в който шутове като Джеймс Фрейзър или плеяда други присмехулници ще ни станат братя, а единствената ни утеха ще е, че сме били оригинални в собствените си очи.

И тъй, ако знаем, че светът около нас е по-скоро, както с удоволствие обичат да ни напомнят — „шарен“, а не черно-бял, както Бог го вижда, как да помирим този факт със също толкова безспорния факт на монохромното Божие светоусещане? Мисля, че отговорът се крие в ежедневния избор, който правим. „Затова избери пътя на живота, за да живееш“. Няма да разисквам предопределението и човешкия, съответно Божия избор, желая да останем здраво стъпили в практиката, подобно на апостол Павел, който бегло споменава предопределението, но обширно пледира за правилния избор на доброто и святото в живота на първите християни. Твоят избор, тайният уклон на сърцето ти, когато никой не те вижда, е онова, което те прави праведен или нечестив, „оня човек“ или грешен, „блажен“ или глупак. Какво избираш? Какво избираш всеки ден? Какво си избрал да избираш? Когато станеш праведен, няма да станеш глух за съвета на нечестивите, все още ще го чуваш, всеки ден — но няма да го следваш. Не е вярно, че Пътят ти няма никога повече да се пресича с тези на грешните, но ти няма никога да тръгваш по тях. Не е вярно, че глупаците ще изчезнат от твоя свят, но ти никога няма да се присъединяваш към безумието им. Никога, защото си праведен. Всичко това предполага и следното — всеки път, когато не се държиш като праведен, ти не си праведен. Паднал си. Трябва да се изправиш.View Doc