Критиката е началото на покаянието
Потребителски рейтинг: / 14
Лош материалДобър материал Автор Анна Данилова, превод: Радостина Ангелова
сряда, 14 декември 2011
На 1 декември в културния център „Покровски врата” се състоя премиерата на новата книга на игумен Пьотр (Мещеринов) „Животът в Църквата”, публикувана от издателство „Лепта” и одобрена от Издателския съвет. Тъй като отец Пьотр напоследък рядко се появява в средствата за масова информация, руският сайт „Православие и мир” („Православието и светът”) се възползва от шанса да поговори с него за книгата и църковния живот.
- Отец Пьотр, как бихте определили „живота в Църквата”? Кога човек „живее в Църквата” и кога – не? Какви са критериите?
- За да отговорим на този въпрос, трябва за малко да оставим встрани понятието „Църква”. Веднага бих казал, че Църквата е пространство (или среда) на богообщение, когато за вярващия християнин реалността на живота в Христос – и живот, подчертавам това – всекидневен, постоянен, ежеминутен, става главeн смисъл на неговото съществуване. Намирайки се извън Църквата, човек също може да вярва в Христа, да се старае да живее според Неговите заповеди, да Го обича и, разбира се, тази любов никога не остава без един или друг отговор от Негова страна. Но пълнотата на живота в Христос, в любовта на Бога Отца, в действието на Светия Дух, в общението със светиите, реалността на този живот, превъзхождаща реалността на физическия свят – е възможна единствено в Църквата.
Именно в това се корени същността, целта и задачата на Църквата: да даде на християните истинско богообщение, да ги укрепи и утвърди в него. Средствата за постигане на тази цел са тайнствата, Свещеното писание, молитвата и опитът за живот според Христовите заповеди.
- Днес съществуват множество материали за „грешките на неофитите”. А как бихте формулирали основните грешки на църковните хора?
- Много съм писал по тази тема преди време – на това е посветена моята книжка „Проблемите на въцърковяването”. В кратък разговор вероятно не си заслужава да изброяваме конкретни грешки.
Струва ми се, че е много по-важно да посочим корена на всички тези грешки, а именно: липсата на практическа православна църковна педагогика.
Всичко, което можем днес, е да дадем на хората представа за външното въцърковяване, да ги вградим в обредните рамки: сегашната практика на подготовка за тайнствата, постите, домашната молитва, посещенията на богослужението, едни или други външноаскетични действия и т. н. Това безспорно е необходимо, но с течение на времето православният християнин следва да израства, да се развива; в процеса на това израстване той се сблъсква и с трудности, и с изкушения – и тук някакъв ясен педагогически опит, някаква разработена педагогическа методология у нас, уви, засега липсва.
Християнинът, който преминава през тесните пътища на духовния живот, в голяма част от случаите не получава помощ от съвременното пастирство. „Моли се, пости, смирявай се, чети светите отци” – съвети, които човек и без друго знае от времето на своето въцърковяване – вече не помагат. Как да постъпваме с хората, които са си „изхабили ресурса” на първоначалното въцърковяване, а по-нататъшен опит за истински духовен живот не са получили? Броят на такива православни християни се увеличава. Ето къде е проблемът.
Със съжаление се налага да констатираме, че Църквата ни, проявявайки нарастваща активност в едни или други сфери от живота, които понякога имат твърде косвено отношение към християнската църковност, съвсем не обръща внимание на главното – пастирската педагогика.
- Каква е за Вас равносметката от 20-те години свобода на вярата? Кои са основните проблеми, които трябва да решим през следващото двадесетилетие? И как да ги решим?
- Знаете ли как бих отговорил на този въпрос? Ето, настъпи Рождественският пост. И любимият ми портал „Правмир” за пореден път публикува цяла поредица от статии: „Как да постим?”, „Каква е целта на поста”, „Какво да очакваме от него”, „Как да постят децата” и други подобни. Някои текстове са материали, публикувани по-рано на портала. Вече 20 години хората питат едно и също и им се дават едни и същи отговори...
Да не би с всяка изминала година православната аудитория да се обновява повече от 50 процента? Едва ли.
Какво означава това? А фактът, че няма за какво повече да говорим (с изключение на впускането в политически коментари и изобличаването на „неправославните”)... За живота в Христос ли ще говорим? Ние не го познаваме, а който го познава – мълчи, защото веднага ще го обвинят в прелест. За християнската радост ли ще говорим? Но къде е тя? Погледнете лицата ни...
Ще разкажем за всеобемащото действие, за преобразяващите ни дарове на Светия Дух ли? Някои казват: ние да не сме протестанти?... Ние сме православни – грешни, недостойни, не познаваме тези дарове и не желаем да ги познаваме. Всичко ни е разяснил светител Игнатий (Брянчанинов) – че всяка мисъл за действието на Светия Дух в нашето паднало състояние е тежка заблуда... сякаш не заради нас, падналите, дойде на земята Христос, сякаш не заради нас, грешните, Той основа Църквата Си с нейните духовни дарове...
Ще покажем плодовете от изпълнението на Христовите заповеди ли? На тази тема, особено пречупена през призмата на обществото, по-добре изобщо да не говорим. Свещеното Писание казва: „И знай в сърцето си, че Господ, Бог твой, те учи, както човек учи сина си” (Втор. 8:5). Ще разкажем за плодовете от това обучение ли? Но ние не асоциираме нашето църковно битие с тази Божествена педагогика... Какво тогава: ще размишляваме върху Писанието ден и нощ (Иис. Нав. 1:8) и ще споделяме един с друг тези размишления ли? Да пази Бог. Нали това е пряк път към гордост и своеумие!...
Какво научихме в нашата Църква за тези 20 години? Че всички около нас са лоши, само ние сме добрите ли? Че всички останали ще погинат, само православните ще се спасят ли? Ние, оказва се, дори не сме се научили как да проведем правилно Рождественския пост. Ето, сами направете равносметката за изминалото двадесетилетие.
- Не мога да се съглася. Нашата аудитория действително се увеличи два пъти за година: защо да не запознаем новите читатели с добрите ни статии? И въобще, всичко, което казвате, е твърде мрачно... Нищо добро ли не се случи през тези години?
- Защо? Хубавото не беше и не е никак малко. Но тук мога само да повторя думите на Светейшия патриарх Кирил за това, че предишните 20 години свобода бяха посветени на външното възраждане на нашата Църква след 70 години на страшни гонения. А сега настъпи време да възстановим вътрешния църковен живот. Ако обаче започнем да мислим върху това, няма да избягаме от онези пастирски и педагогически проблеми, за които говорих.
- Вие споменахте „през призмата на обществото”. Въпреки това, какво бихте казали в този контекст за общественото служение на Църквата днес?
- Ох... това е много болезнен за мене въпрос. От една страна, с цялото си сърце одобрявам курса на патриарх Кирил към въцърковяване на хората, към увеличаване на значимостта на православното християнско светоусещане в нашето общество. От друга страна, познавайки се с много журналисти, правозащитници, писатели, музиканти, художници - онези хора, които днес презрително наричаме „интелигенция” – не мога да не забележа, че усилията на нашата Църква в тази насока излизат някак... криви, знам ли?
Разбира се, причина за това са неразчистените „барикади” на родната ни история от ХХ век – и гражданска, и църковна, но това е отделен разговор. „Кривотата” намира израз в следното: тези хора на културата, притежаващи мислене и съвест, които по идея трябва да бъдат наши първи съюзници, не разбират действията на Църквата ни. И тук съществува вътрешноцърковна опасност, която, според мене, се заключава във факта, че въпросното неразбиране и пораждащата се от него критика на едни или други днешни църковни действия ние възприемаме единствено „на нож”.
Неприемането на критиката, отхвърлянето й е твърде опасен симптом. Критиката е начало на покаянието. Смятам, че за църковните хора всяка критика е много важна. Нека да сме 100% прави, но явно сме дали повод, за да ни критикуват. Трябва задължително да търсим причините за всяка критика.
Ако след такъв разбор можем по съвест да кажем, че критиката е несправедлива, тогава „блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене” (вж. Мат. 5:11). А ако в критиката, насочена към Църквата, има дори зрънце истина, ние сме длъжни да отчетем това и да опитаме да се поправим. Друго поведение би било нехристиянско.
- Вие почти отговорихте на следващия ми въпрос: в какво се състои основната трудност за свидетелство пред „външните” днес?
- Точно тук е проблемът – в своеобразната „пропаст” между Църквата и мислещите хора.
Погледнете, нашето общество изпитва остра необходимост от нравствена оценка на съвременността. По своята природа Църквата е онази сила, нещо повече, днес дори единствената сила, която може и е длъжна да говори словото на истината. За това постоянно ни напомня и Светейшият патриарх Кирил: „Какво следва да бъде отношението на Църквата към външния свят, в това число и към властта? Църквата е призвана да пази Божията правда и да я възвестява. Не е работа на Църквата да разделя светската власт, да участва в политическите борби, да насочва гнева на народните маси в една или друга страна. Мисията на Църквата е да възвестява Божията правда”. Забележителни думи!
Какво е това възвестяване на правдата? Християнството е нещо твърде рязко: за него съществува само и изключително един критерий за оценка на всичко, една гледна точка – евангелските заповеди. Следователно, исконният поглед на Църквата е именно критичният поглед: толкова повече критичен, колкото по-голямо е отстъплението от Христовите заповеди за човеколюбие и справедливост.
Разбира се, именно поради това от Църквата се очаква да изрече ясни думи не само по отношение на историята, но и относно съвременността. Не може Църквата да живее така, сякаш се намира на Луната. Не може да не забелязва пълното днешно безправие и незащитеност на хората, произвола, беззаконието, лъжата, кражбата, презрението и да мълчи, да не изобличава отговорните за тези възмутителни от евангелска гледна точка деяния... и това не заради някакви политически, дисидентски и други подобни съображения, а заради християнската милост към хората.
Това засега, уви, не се осъществява. Споделяйки с цялото общество тежкото наследство на съветската, а след това и на постсъветската действителност, не проявявайки смелост да настояват за евангелска историческа оценка на ХХ век, православните руснаци до този момент не са акумулирали в нашата Църква сили, за да може тя да даде нравствена и духовна оценка на съвременността и да се противопостави на духа на лъжата, користта и нечовеколюбието, който изгражда днес основата на руския живот.
- Споменахте лъжата, користта и нечовеколюбието. В днешно време мнозина говорят за такива проблеми сред съвременните православни като цинизъм, лицемерие, пренебрежение към другите... Вие забелязвате ли тези проблеми?
- Да, то е сходно на казаното от мене. На практика това съвсем не са църковни проблеми, а са проблеми на нашия постсъветски манталитет – общ както за църковните, така и за нецърковните хора. Именно в тази посока следва да насочи пастирските си усилия Църквата – тези качества да бъдат заменени от християнско разположение на душата: стремеж да се отстоява правдата, милосърдието, солидарността, честността и т. н. И точно липсата на християнска пастирска педагогика, за което говорих в началото на нашата беседа, не позволява на Църквата ни да стане истинска сол на земята (Мат. 5:13), способна да промени тежкото морално наследство от нашето минало.
- Нека от тези глобални проблеми да преминем към частните въпроси. С какво идват днес при Вас духовните Ви чеда? Кои са според Вас най-наболелите проблеми на съвременния човек, московчанин, жител на Подмосковието? Какво го вълнува? Защо се живее лошо? Какви са хората през Вашите очи?
- Хората всъщност са прекрасни. Всеки човек е Божие чедо, което Господ обича, учи и Сам с огромна грижа води през живота. Но условията на съществуване в нашето богоспасяемо Отечество са далеч от желаното. Затова мнозинството руснаци се чувстват абсолютно незащитени, отхвърлени и доста нещастни.
В последните години забележимо се увеличи броят на енориашите във всички храмове на нашата Църква; в подмосковния храм на подворието на Даниловския манастир, където нося своето послушание – също. От една страна, това е много хубаво. Тук, разбира се, проличават мисионерските усилия на Светейшия патриарх Кирил.
Но, от друга страна, бих се въздържал от естествено възникващото в такива обстоятелства чувство на триумфализъм. Попитах новите си енориаши: „А какво ви доведе в Църквата?” Най-честият отговор беше: „Знаете ли, отче, стана някак много трудно да се живее. И дори не толкова в материален смисъл, колкото душевно. Много агресивно, фалшиво и опасно стана всичко около нас. Затова идваме в Църквата – къде другаде да отидем?”
Прекрасно е, че са дошли в Църквата. И всеки повод за обръщане към Бога – било то тревога или неувереност в утрешния ден – е благо. Но си мисля: а ако всичко беше наред, ако общественият и държавният живот бяха организирани както трябва, тези хора щяха ли така масово да прекрачват прага на храма? Нямам отговор на този въпрос.
- А какви качества най-вече не ни достигат днес? Как се проявява това?
- Смятам, че днес на нас – и това съвсем не се отнася само за принадлежащите към Църквата, но особено на тях – не ни достигат честност и мъжество. Също и разум. Би ми се искало православните християни да различават Христовата истина от лъжата и да имат смелост да я отстояват. Освен изброеното, повече състрадание и милосърдие един към друг, повече солидарност и подкрепа...
- Да се върнем към Вашата книга. Пишете много за йерархията на християнските ценности. Какви могат да бъдат тук грешките?
- В книгата си пиша предимно за това. Най-голямата грешка е да се подменя Живият Христос и животът с Него с каквото и да било друго.
Ако за православния християнин макар и нещо малко е по-важно от Христос – било то едни или други форми на традицията, обредите, правилата, светините, естетиката, историята или държавата, политическата обстановка, конкретна идеология, изобщо каквото и да било (без да се отменя относителната важност на всичко изброено), такъв човек е длъжен покайно да осъзнае, че дори да е три пъти православен, от истинското, в точния смисъл на думата „църковно” християнство, той стои далече.
- Какви правила бихте предложили на човека, който току-що навлиза в църковния живот?
- Недейте. Остава и аз да започна да предлагам някакви „правила”. Съществуват Писанието, опитът на Църквата – овладяването им, необходимостта „да се поучаваме в закона Господен ден и нощ” (Иис. Нав. 1:8), смирената молитва, съзнателното участие в тайнствата и най-важното – животът според Божиите заповеди сам ще научи хората как да станат християни, ако, разбира се, те искат да знаят това.
- А какво ще посъветвате онези, които „вече десет години са в Църквата, но могат и да убият някого, ако им падне” и въпреки това искат да се поправят?
- Да бъдат честни пред самите себе си. Никога да не лъжат себе си. Да не си позволяват да наричат бялото черно, а черното – бяло. Винаги да помнят думите на пророка: „Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина, и светлината – за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото – за горчиво” (Ис. 5:20).
- И последният въпрос. Как да търсим Христос в нашия живот?
- Хубав въпрос... Бих отговорил така – да не Му пречим да ни търси и да ни намира.
