Peter Penev, публикува в Църква и общество Peter Penev created the doc: "СВЕТАТА НОЩ "

 Когато бях петгодишна, преживях много голяма мъка. Не помня да съм преживявала други път по-голяма. То беше, когато умря баба ми. Дотогава тя седеше всеки ден на дивана, в ъгъла на своята стая, и ни разказваше приказки. Тя седеше от сутрин до вечер и разказваше, а ние — децата, слушахме. Това беше чуден и хубав живот, какъвто не познаваха другите- деца.

Спомням си, че баба ми имаше хубава, бяла като сняг коса, че ходеше много прегърбена и че винаги седеше и плетеше чорап. Спомням си добре, че тя имаше обичай, когато свършваше една приказка, да слага ръката си на главата ми и да казва: „И всичко това е тъй вярно, както е истина, че аз те виждам и ти ме виждаш."

Помня също, че тя пееше стари песни. Но това не правеше всеки ден. Една от тези песни разказваше за смел рицар и хубава русалка. Припевът й беше: „Полъхва вятър над морето."

Спомням си и една малка молитва, която научих от баба, както и един псалм. Имам само слаб и смътен спомен от всички приказки, които тя ми е разказвала. Има само една, едничка, която помня тъй добре, че бих могла да я разкажа. В нея се разправя за рождението на Исуса Христа.Това е току-речи всичко, което си спомням за моята баба. Но най-добре помня голямата тъга, която ме обхвана, когато тя завинаги си отиде от тоя свят. Помня утрото, в което диванът в ъгъла стоеше празен.. Тогава ни беше невъзможно да разберем, че часовете на деня могат да имат край. Това помня. Това няма никога да забравя.

Никога няма да забравя оня час, когато ни заведоха да целунем ръка на мъртвата. Ние се страхувахме да направим това, защото нещо ни казваше, че сега за последен път можем да благодарим на баба за всички радости,  с които тя обайваше душите ни.Помня, как приказките и песните си отидоха ,с дългия и черен ковчег, в който отнесоха баба, и никога не се върнаха вече. Помня, че нещо- се изгуби от живота ми, сякаш се затвори вратата на някакъв хубав и чуден свят, през която ние можехме да влизаме и излизаме. А сега никой вече незнаеше как се отваря тази врата..Спомням си, че ние малко по малко се научихме да играем с кукли и играчки, и да. живеем както другиге деца. Можеше да си помисли човек, че, не тъгувахме повече за нашата баба и не си спомняхме за нея.

Но ето сега, след 40 години, когато седя и събирамъ легендите за Христа, които чух на Изток, аз си спомням малката легенда за рождението на. Христа, която баба ми разказваше. И в мене се явява, желание да започна с нея моята сбирка .

Беше Коледа. Всички отидоха в черква. Само баба и аз останахме вкъщи. Не отидохме с другите, защото баба беше твърде стара, пък аз много малка. И двете бяхме тъжни, защото не можехме да отидем на ранната служба и да видим коледните огньове. И когато ние седяхме самички, баба ми почна да разказва:

Имало едно време един човек, — каза тя, — който тръгнал през тъмна нощ да търси огън. Той ходел и тропал от къща на къща.

— Помогнете ми, мили хора! — думал той. — Жена ми току-що роди. трябва да намеря огън, за да стопля майката и детето.

Нощта била тъмна и всички хора спели. Никой не му отворил.

Човекът ходил, ходил, най-после съгледал малък огън, който светел в далечината. Той тръгнал в тази посока и видял, че огънят гори в полето. Овце лежали около огъня, и овчар ги пазел.

Когато човекът, който искал да вземе огън, приближил овцете, видял, че в краката на овчаря спят три големи кучета. Щом човекът се приближил, те се събудили и разтворили широко уста, сякаш лаели, но не се чувал никакъв звук. Човекът видял, как настръхнала козината им, видял, че острите им зъби блестели при светлината на огъня. Кучетата се хвърлили срещу него. Той чувствувал, как едно от тях го хапело за крака, друго — за ръката, трето — за гърлото. Но зъбите им оставали безвредни и човекът не получилъ никаква рана.

Тогава той поискал да отиде по-близко до огъня. Но:овцете лежали тъй близко една до друга, гръб до гръб, че не можел да мине. Той се качил на гърбовете на животните и тръгнал по тях. Нито една от овцете не се пробудила, нито помръднала.Баба разказваше до тук, без прекъсване. Но на това място аз не можах да се сдържа и попитах:

—       Бабо,  ами   защо   овцете не се пробудили, нито помръднали ?

—       Ще узнаеш след малко, мое момче, — каза баба и продължи:

Когато човекът наближил огъня, овчарят си повдигнал главата. Той бил стар човек, неприветлив и суров към другите хора. Когато видял, че идва непознат човек, той грабнал дълга, заострена тояга и я хвърлил върху него. Тоягата полетяла срещу човека, но той се отклонил, преди да го удари, и тя паднала далеч в полето.

Когато баба стигна до това място, аз пак я прекъснах:

—       Бабо, защо тоягата не ударила човека? Но баба не ми отговори, а продължи по нататък: човекът стигнал до овчаря и му казал:

—       Драги овчарко, помогни ми, дай ми малко огън!

Жена ми роди преди малко. Трябва да запаля огън, за да стопля майката и детето.Овчарят искал да каже „не", но като помислил, че кучетата не могли да ухапят човека, че овцете не се събудили, когато той стъпал върху гърбовете- им, че тоягата не искала да го удари, — уплашил се и не се решил да му откаже.

—       Вземи колкото ти е нужно, — казал овчарят.

Но огънят бил съвсем изгорял. Нямало никакви главни. Имало само голяма купчина жар, а човекът нямал ни лопата, ни мангал, в който би могъл да носи горящи въглища.

Овчарят видял това и казал:

—       Вземи си колкото ти трябва, — и се зарадвал,че човекът не   ще може да вземе с себе си дори малко огън.

Но човекът се навел, събрал въглените и ги турил върху наметката си. И въглените не опарили ръцете му, нито изгорили дрехата му.  Човекът ги понесъл,каточе те били орехи или ябълки.

Но тук разказът се прекъсна трети път. Аз -попитах:

—       Бабо, защо въглените не изгорили човека?

—       Ще чуеш и това, — отговори баба и продължи:

Овчарят, който бил злобен и навъсен човек,се зачудил,  като видял това.  Каква може да е тази нощ в която кучетата не хапят, овцете не се плашат, тоягите не убиват и огънят не изгаря! Той повикал човека и го попитал:

—       Каква е тази нощ и защо всички неща показват милосърдие ?

Човекът отговорил:

—       Не мога да ти кажа, щом сам го не виждаш.И тръгнал, за да може по-бърже да запали огън,та да стопли майката и детето.

Но овчарят си помислил, че не требва да изгубва човека из очи, докато не узнае, какво означава всичко онова, що видял тая нощ. И тръгнал след него.Овчарите видял, че жената и детето на човека лежели в скалиста пещера, където нямало нищо друго, освен голи каменни стени. Овчарят разбрал, че това бедно, невинно дете може би ще замръзне в пещерата. Макар че бил зъл човек, помислил си, че може да помогне на детето. Той снел торбата си и извадил оттам бяла, овча кожа, която дал на човека, за да турне върху нея детето. Но в същия миг, когато показал, че може да бъде милостив, очите му се отворили и той видял това, което по-рано не можел да види, и чул каквото преди не можел да чуе.

Той видял, че навсякъде около него стояли малки, среброкрили ангели, които държали в ръце лютни и високо   пеели. И песента им възвестявала че в тази нощ се родил Спасителят, който ще освободи света от прегрешенията му.

Тогава овчарят разбрал, че всичките неща не искали да вършат зло, защото били много радостни.Ангели имало не само около овчаря. Той ги виждал навсякъде. Те седели вътре в пещерата и вън, по планината, а някои летели под небето.Те идвали по пътя на големи тълпи и, когато минавали, спирали се и гледали детето. Имало много веселие и радост в техните игри и пъхни, и овчарят виждал всичко това в тъмна нощ, в която по-рано не можел нищо да съзре. Радостта му, че прогледал била голяма. Той паднал на колене и благодарил Богу,. че отворил очите му.

Когато баба стигна до тук, въздъхна и рече:

—       И ние бихме видели туй, което видял овчарят,ако можем да забележим ангелите, които всяка коледна нощ летят под небето.

Баба турна ръката си върху главата и добави:

—       Ти трябва да помниш това, защото то е истина,както е истина, че аз те виждам и ти ме виждаш.Важно е да,имаме очи, които да виждат величието на Бога.View Doc