Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.11.2011 22:17 - АКО НЯМАШ БЛИЖЕН, НЯМАШ И БОГ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 476 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 15.11.2011 22:19


Автор Тони Николов, сп. Християнство и култура бр. 62    
 вторник, 26 юли 2011
С православния богослов д-р Жан-Клод Ларше разговаря Тони Николов

Една от вашите книги е озаглавена Бог не желае страданието на хората. Проблемът е, че светът е изпълнен със страдания, човешкият живот не е никак лесен, а болестта е тази, която налага своя отпечатък над по-голямата част от живота. Какво е обяснението?

- Вярно е, че в рамките на този свят ние сме принудени да изживеем последиците от греха на нашия прародител; грях, който продължаваме в собствените си грехове. И едва в свършека на времената, когато Христос ще донесе обновлението на света, смъртта ще изчезне заедно с развалата и всички форми на страдание. Което означава, че в очакване на свършека на времената трябва да продължим по пътя си. Дори и да сме християни, ще продължим да понасяме ефекта от греха, болестта и страданията, ще продължим да сме подвластни на смъртта. Но Христос изцяло променя смисъла на тези реалности и ни е дал средството да ги преодолеем духовно. Ако живеем в Христа, то болестта, страданието и смъртта загубват способността си да ни вредят и да ни разрушават.

Сиреч в Христа можем да преобразим онова, което преди това е било източник на разрушение, за да постигнем единение в Бога. Христос на Кръста е победил властта на страданието, властта на изкушението, свързано със страданието, властта на дявола, който ни изкушава чрез страданието. Чрез своята смърт и възкресение Той окончателно е победил властта на смъртта. Ето защо ако живеем в Него, ние вече няма защо да се боим от страданието, няма защо да се боим и от смъртта. Дяволът повече няма власт да ни изкушава чрез страданието и смъртта. Вече сме в състояние да превърнем онова, което преди ни е разрушавало, в нещо градивно. Искам да кажа, че ако изживяваме в Бога изпитанията на нашия живот, те се превръщат за нас в привилегия, а не в нещо разрушително, свеждащо ни до нищото. Това е голямата власт, която Христос извоюва за хората – власт, която получаваме чрез единението си с Него и със Светия Дух в Църквата. Така можем да съпреживеем изпитанията в живота по градивен начин, а не както преди, като нещо, водещо ни до разрушение.

Какво все пак означава „да не скърбим, както другите, които нямат надежда” (1 Сол. 4:13)? Нима християните са толкова по-различни от другите пред лицето на смъртта?

- Да, смятам, че е така. За нас смъртта не е край. Като християни, ние знаем, че Христос е победил смъртта и следователно смъртта е само преход към един друг живот. Ето защо надеждата, дошла при нас чрез Христа, ни помага да избегнем обичайните страхове, свързани със смъртта. Тъкмо нашата вяра ни помага кротко да понесем смъртта. Както вече подчертах, самият факт, че Христос ни освобождава от властта на страданието, ни позволява да превъзмогнем всичко, дори да се наложи да понесем страданията на някое тежко заболяване – като рака или друга тежка болест. Ние знаем, че в Христа няма от какво да се боим и можем духовно да надмогнем страданията, които са за нас само физически тегоби. Вече сме свободни. Христос е победил смъртта и дяволът наистина няма власт над нас чрез нашите слабости.

Днешният свят е буквално залят от терапии, психотерапии и психоанализи. Може ли християнската традиция, и в частност православието, да предложи нещо повече като терапия на заболяванията?

- В повечето от моите книги аз се стремя да направя отчетлива разлика между телесните, психическите и духовните заболявания. Тези три вида болести поддържат между себе си интересни връзки. Причините за телесните заболявания са чисто физически, но те могат да имат причини и в психични, и в духовни заболявания. Менталните болести също могат да имат причини от физическо естество, както и да се дължат на духовни болести. Интересното е да се проследи връзката между някои физически и психически заболявания с духовните болести. Дали лекувайки някои духовни заболявания, ние сме в състояние да отстраним физически и психически проблеми? Когато болестите на тялото са чисто физически – това Отците на Църквата са отбелязали още в първите векове след Христа – ние можем да прибегнем до медицината. Ала трябва да се знае, че Отците винаги са препоръчвали да се търси духовен смисъл дори в профанната медицина. Тоест винаги са възприемали медицината като дар, даден от Бога на хората, и всяко лечение – като идващо от Бога чрез средствата, които медицината притежава, включително и медикаментите.

Онова, от което следва да се въздържаме при менталните болести, е прилагането на антропология, чужда на християнската антропология. В една от моите книги – Духовното подсъзнание, аз подлагам на критика някои психотерапии, например психоанализата на Фройд и тази на Юнг, почиващи върху една нехристиянска антропология. В случая с Фройд тази антропология е откровено атеистична, а при Юнг има сериозни отклонения от християнската традиция. И обратното, убеден съм във възможността от прилагане на терапии, вдъхновяващи се от християнската традиция, които отчитат връзката между физически, психически и духовни заболявания. Според мен става дума за нещо изключително важно, което модерният свят е забравил и което се опитвам да реабилитирам в повечето от книгите си. Отците на Църквата предлагат много сериозен размисъл върху причините за болестта, начините на нейното лечение и различните терапии, които могат да се прилагат в тази връзка. Тяхната концепция е много по-богата от това, с което разполагаме понастоящем. Днешната терапия е чисто материалистическа, твърде натуралистична, докато Отците, без да отричат онова, което може да се направи на нивото на природата, го допълват с духовна визия, съдържаща в себе си значителен принос.

Казвате, че православната традиция има своите отговори, ала не смятате ли, че над нея продължават да тегнат някои големи недоразумения? Например схващането, че тя следва да е чисто съзерцателна, че трябва да страни от благотворителната или мисионерска дейност. Какво е вашето мнение?

- Мисля, че едно подобно схващане е напълно погрешно. Смятам, че дори не е християнско да се мисли и отстоява такава позиция, защото е очевидно, че любовта към Бога изисква любов към ближния. Всички Отци на Църквата казват: ако нямаш ближен, нямаш и Бог. Следователно любовта към ближния няма начин да бъде нещо безплътно. Разбира се, тя първо минава през молитвата за ближния, но и през конкретната помощ, която трябва да му се окаже в духовен, психологически, но и физически смисъл. Християнинът винаги е длъжен да окаже материална помощ на нуждаещите се. Църквата изключително много е допринесла за развитието на благотворителността. И това се вижда във всички епохи, когато християнството е могло да разгърне дейността си. Вярно е също така, че в страните от бившия комунистически блок благотворителната дейност на Църквата е била преустановена, но и обяснението е ясно от само себе си. Държавата не е позволявала на Църквата да развива тази своя дейност. Свободата на Църквите е била ограничена, ето защо те са били по-малко видими. Ала щом Църквата е свободна, тя, естествено, е длъжна да провежда благотворителната си дейност към личностите, озовали се в тежка ситуация. И то не само към хората в трудна физическа ситуация, но и към хората, срещащи трудности от психическо или духовно естество – това е част от нейната основна задача.

Написах цяла книга върху благотворителността, в която развивам тъкмо православната гледна точка. Ние никога не гледаме на благотворителната дейност към ближния като чисто материална задача. Всяка подкрепа към другия минава през Христа и Бога. Иисус казва: „Каквото и да поискате от Отца в Мое име, ще ви даде.” (Иоан. 15:16). Всяка благотворителна дейност към ближния има своят източник в Христос и е духовно обоснована.

Има ли ясно формулирана православна гледна точка по съвременните въпроси на биоетиката, или има само позиции, които се отстояват от поместните Църкви?

- Православната църква има много интересна гледна точка по въпросите на биоетиката – както по отношение на произхода на живота, така и по отношение на неговия край. Имам цяла книга, посветена на тази проблематика. Очевидно въпросите, свързани с произхода на живота, днес са от съществено значение. И Църквата носи голяма отговорност за това, тъй като констатираме, че в много страни нараства броят на абортите, има разрушение на семейните ценности. Понякога някои семейни двойки от егоизъм дори отказват да имат деца, други пък прибягват до методи, които Църквата винаги е отричала. Като християни, ние трябва да заемем позиция срещу абортите, трябва да имаме ясна визия по отношение на методи като контрацепцията, а също и по отношение на различни техники за оплождане „ин витро”.

Що се отнася до евтаназията и края на живота, то християнската позиция е много важна, както е важно и нашето послание към света. Защото живеем в свят, който се опитва да наложи евтаназията, който възприема самоубийството като право на индивидуалната воля. Живеем в свят, където тялото също не бива зачитано по начина, който заслужава, и понякога бива подлагано на манипулации, които не отчитат достойнството на човешкото същество. Очевидно, изхождайки от фундаменталните ценности на християнството, ние имаме възможността да кажем много интересни и важни неща на днешния свят, да преосмислим неговия размисъл, показвайки, че става дума не само за човешки, но и за божествени неща, основавайки се върху онова, което Христос ни е разкрил за човека, както и върху антропологията на Отците на Църквата.

В един глобален, виртуален и все по-сложен свят, какъв би следвало да е подходът на православието към новите реалности, към отношението знание и вяра днес?

- Отношението между знанието и вярата днес е едновременно проблематично и непроблематично. Тоест имало е конфликти между вярата и знанието всеки път, когато науката е претендирала, че изразява тоталността на знанието и цялата истина за света. Естествено, науката се е мамила: тя е ограничена в изучаването на природата. И в мига, в който науката заяви, че съществува само природа – тоест само обектът на нейните занимания, тя отрича цяло едно измерение на нещата, което е свръхприродно. По този начин впрочем тя отрича и цяло едно измерение на природата, защото ние, като християни, знаем, че природата е в отношение със своя Творец, с Бога, и тук имаме цяло едно духовно измерение на реалността. Понякога е имало конфликти, когато религията е смятала, че трябва да се произнася по въпроси, по които науката е напълно в правото си да се произнася – „делото Галилей” например. Църквата не е длъжна да се произнася по структурата на атома или структурата на света, а пък науката не е необходимо да налага мнението си по произхода на живота или неговия край. Църквата има мисия да се произнася по духовното значение на действителността, а науката няма защо да има позиция по това. Смятам, че и двете имат ясно отчетливи сфери и по принцип не би трябвало да има конфликт.

Проблемът е, че днес науката заявява една почти тоталитарна претенция и иска да наложи своята рационалистическа гледна точка. Тя смята, че единствената реалност е рационално мислимата реалност, че единствената област е сферата на явленията, с които тя се занимава. И тук е редно да напомним на науката: много добре е, че тя изучава тези явления, но тя трябва да се ограничи в тази сфера, без да претендира, че друга реалност не съществува. А пък Църквата, основавайки се на християнската вяра, трябва да покаже, че отвъд феноменалния свят и природата съществува друг свят и че този свят не е откъснат от света на природата, а напротив, придава му дълбок смисъл. Тя трябва да напомня на науката, че нейните знания са напълно легитимни, но че това са знания, откъснати от духовното значение на света, и че теориите, базиращи се само върху света на явленията, са всъщност повърхностни.

______________________________________

 Д-р Жан-Клод Ларше (род. 1949) е един от изтъкнатите съвременни православни богослови. Има докторати по философия (1987) и теология (1994). Смятан е за един от най-добрите познавачи в света на духовното наследство на св. Максим Изповедник, на което той е посветил три монографии: Обожението на човека според св. Максим Изповедник (1996), Максим Изповедник, посредник между Изтока и Запада (1998) и Св. Максим Изповедник (2003). С голяма популярност се ползват книгите му, в които той, в светлината на патристическата традиция, разглежда днешни биоетични теми: Богословие на болестта (бълг. превод 2011), Терапевтика на менталните болести(1992), Терапевтика на духовните болести (1997), Християнинът пред лицето на болестта, страданието и смъртта (2002), Богословие на тялото (2009) и др.

Д-р Ларше беше един от участниците в международната научна конференция на тема „Православното богословие и науките”, която  се проведе в България в периода 26–30 април т.г. Целта на форума беше да предложи интердисциплинарна гледна точка към проблеми, попадащи едновременно във фокуса на богословието, природните и обществените науки: взаимоотношенията между Бог, човек и свят. Конференцията е съвместен академичен проект на представители на Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, Южнодатския университет, град Одензее, Дания, Гръцкото православно училище „Св. Кръст”, Бруклайн, САЩ, и фондацията „Миню Балкански”. Форумът, на който взеха участие и световноизвестни православни богослови като митрополит Йеротей Влахос, отец д-р Георги Драгас и д-р Жан-Клод Ларше, стана възможен чрез подкрепата на фондациите „Темпълтън” (САЩ) и „Комунитас” (България).


                                   Източник: ДвериБГ



Тагове:   Бог,   ближен,


Гласувай:
1


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13712822
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031