ГАТАНКАТА НА ЖИВОТА
от архим. Серафим /Алексиев/
Стихнете, стихнете, че иде Смъртта!
Под взора щ всяка твар мре,
таинствено шествува тя по света
и може при вас да се спре!
Царе се отдръпват, професори бягат
и гении тръпнат от страх.
Душите треперят, сърцата се стягат
и всеки стъписва се плах.
„Сал мен да не види! Сал мен да не чуе!“
се носи шептеж спотаен.
Отчаяни вопли и писъци — всуе!
Захожда последният ден…
Тук вехне цветенце, там гасне лампада
и чезнат и сили, и мощ.
Сърцата напразно се молят: „Пощада!“ —
последната спуща се нощ.
И мрат, беззащитно главите навели,
безбройни човеци в света —
живота невкусили, лъч невидели, —
привиква ги властно смъртта.
И царствено шествува тя по земята, —
загадка за всеки живот.
Целува безмълвно на всички челата
и следва пак своя обход...
А бедният род человешки се пита:
„Защо се родихме в света?“
И чува се реч със насмешка пропита:
„Тук всичко е сън, суета!“...
А Бог, от небето надникнал, се чуди:
земята е черна кат гроб;
животът — без смисъл и хората — луди,
и всеки на себе си роб!
И Той се замисля, от горест обзет е,
загледан далеч във нощта,
че вижда как хората мрат и живеят,
забравили своя Баща!
Въпроси ги мъчат, томят ги проблеми,
а нийде не блесва ответ,
мълчат мъдреците, устата са неми:
загадка е целият свет.
А тамо, във Книгата свята заключен,
е отговор скъп спотаен,
но бедний човек е отдавна отучен
да слуша гласа щ свещен.
И никой не вижда, и никой не знае
каква е човешката цел,
и никой не вярва, че тайна врата е
смъртта, а не краен предел.
И Бог гледа с поглед горчив към земята,
как хората раждат се, мрат...
И тъжно-самотни стоят небесата,
безлюден е райският път!...
жжжжжжжжжжжж