Стоян Костов, публикува в Православие и съвременност Стоян Костов created the doc: "барнаулското чудо"

Барнаулското чудо

Истинска история, станала в гр. Барнаул, Алтайския край

Аз бях безбожница, силно и страшно хулех Бога, гонех светата Църква, водех греховен живот и на земята бях съвсем мъртва духом. Но милостивият Бог не остави Своето създание да погине и ме призова към покаяние.

През 1962 г. заболях от рак и боледувах 3 години. Не лежах, а работех и се лекувах при земните лекари, надявайки се с тяхна помощ да оздравея. Похарчих голяма част от своето имущество за земните лекари, но както някога кръвоточивата жена от Евангелието, изцеление от тях не получих. Изцели ме небесният Лекар, нашият Господ Иисус Христос. През последните 6 месеца от болестта си съвсем отслабнах, не можех даже да пия вода: щом изпиех малко, започвах веднага да повръщам. Постъпих в болница и тъй като бях видна атеистка, заради мен повикаха от Москва професор (Израил Исаевич Нейман) и решиха да ми направят операция. Това стана в 11 ч. през деня на 19 февруари 1965 г. Когато ме разрязаха, аз умрях. Самият процес на отделяне на душата от тялото не почувствах, само изведнъж видях тялото си отстрани, така както виждаме някоя вещ до нас. Душата ми стоеше между двамата лекари и аз с ужас гледах болното си тяло. Целият ми стомах беше в ракови разсейки, тънките черва също. Стоях и си мислех: „Как така сме две? Аз едновременно стоя и лежа.“

После извадиха всички мои вътрешности на масата и започнаха да търсят дванадесетопръстника, но от него беше останала само някаква течност — гнила слуз. Лекарите казаха: „Не е имало повече с какво да живее, всичко е разложено, изгнило, не е останало нищо здраво.“ А аз продължавах да гледам с ужас и все си мислех: „Защо сме две? Защо аз и стоя, и лежа?“

После лекарите небрежно проснаха моето тяло и затвориха корема ми със скобки. Казаха, че то трябва да се даде на младите лекари за упражнения и го откараха в моргата, а аз вървях след него и не преставах да се чудя защо сме две.

В моргата лежах покрита с чаршаф до гърдите. После дойде брат ми с моя малък син. Той беше на 6 години, казваше се Андрюша. Моето момче дотича до мен и започна да ме целува по челото, като непрекъснато плачеше и говореше: „Мамо, защо умря? Аз съм още малък, как ще живея без тебе, нямам татко, а сега и ти умря?!“

Аз го прегръщах и го целувах, но той не ме забелязваше. А аз виждах всичко, виждах как плачеше и брат ми. После изведнъж се намерих вкъщи. Там дойде свекърва ми, майката на моя първи, законен мъж, с когото се бяхме разделили, защото той беше вярващ. И започнаха да делят моите вещи (аз живеех богато, но богатството си бях натрупала с нечист живот). Сестра ми избираше най-хубавите неща, а свекърва ми я молеше да остави нещо за детето. Но сестра ми не щ даде нищо, а започна да се кара със свекърва ми и щ каза: „Момчето не е от твоя син и ти не си му роднина.“ Когато се караше със свекърва ми, видях наоколо бесове, които скачаха и се радваха. После излязоха и заключиха къщата. Сестра ми понесе към дома си огромен вързоп.

В миг аз се намерих във въздуха. Учудих се, че летя като на самолет, чувствам, че някой ме държи, летя и никого не виждам, но се издигам все по-високо и по-високо. Озовах се над Барнаул. След това и градът изчезна и стана тъмно, сетне около мен започна да просветлява и стана съвсем светло. Светлината беше неизказана, така ярка, че не можех да гледам. Поставиха ме на една малка площадка, голяма около метър и половина. Видях и дървета, те бяха дебели и имаха много красиви листа, различни на цвят. Между тях имаше малки нови къщички, но аз не знаех кой живее в тях. После на същата тази ливада видях красива и пищна зелена трева и си помислих: „Къде ли се намирам — в село или в град? Не се виждат нито заводи, нито фабрики и дори пътища. Какво ли е това място, мислех си аз, и кой живее тук? Няма никакви хора...“

На запад видях врати, които по формата си напомняха царски двери в храм. Сиянието, което излъчваха, беше толкова силно, че ако можеше да се сравни със сиянието на злато или някакакъв друг скъпоценен метал, то той би изглеждал като черен въглен.

Изведнъж от изток към мен се приближи Жена, много красива, висока на ръст, в дълга дреха от брокат. Тя пристъпваше толкова леко, че дори тревата не се мачкаше под нозете щ. Заедно с Нея вървеше юноша, който стигаше до раменете щ. Той закриваше лицето си с ръце и много плачеше — искаше нещо от нея, но аз не чувах какво щ говореше. Помислих си, че е Неин син и Я осъдих за това, че е така безсърдечна към него. Той толкова плаче, а Тя не изпълнява молбата му. След това си рекох: „Ще попитам тази жена къде се намирам“. Когато Тя се приближи до мен, юношата се хвърли в нозете щ и силно заплака — молеше Я за нещо. Тя му отговори, но аз не можах да разбера какво. Поисках да Я попитам къде съм. В това време Тя сложи кръстообразно ръце на гърдите си, издигна очи към небето и каза: „Господи, къде да пратя тази душа, след като е такава?“

Тогава аз силно се разтреперих: разбрах, че съм умряла, че душата ми е на небето, а тялото ми е останало на земята — значи имам душа! Помислих си също, че имам много грехове и сега ще трябва да отговарям за тях, и започнах горчиво да плача. Тогава чух глас: „Върни я обратно на земята заради нейния баща. Неговите добри дела достигнаха до Мен и непрестанните му молитви Ме склониха към милост.“ Едва тогава разбрах, че жената е Света Богородица, а юношата, който Я умоляваше — моят ангел пазител. А Господ продължаваше да говори: „Не можех повече да гледам нейния страшен, богохулен живот. Поисках да я изтрия от лицето на земята без покаяние, но баща щ измоли от Мене милост.“ След това Той каза на Жената: „Покажете щ какво е заслужила.“

За миг аз се намерих в ада. По мен запълзяха страшни змии с огнени езици и други ужасни гадини. Наоколо се носеше нетърпим смрад. Змиите се впиваха в мен, а червеи — по-дебели от човешки пръст, започнаха да влизат в устата, ноздрите и ушите ми, като при това ми причиняваха такава нетърпима болка, че аз започнах да крещя с неестествен глас. Но помощ и милост там нямаше откъде да получа. Изведнъж се появи жена, умряла при аборт, която молеше за пощада. Но Господ щ отговори: “Спомни си как живееше на земята. Не искаше да знаеш за Мен, убиваше децата си в утробата и на другите говореше, че не трябва да се увеличава бедността, че децата са излишни. Сега и Аз не те познавам. И знай, че за Мен няма излишни същества, Аз давам всичко на всички, и имам всичко достатъчно за Моите създания.“ След това Господ ми каза: „Аз ти изпратих болест, за да се покаеш и да се обърнеш към Мене, а ти до края на живота си Ме хулеше. Сега и Аз не те познавам.“

После всичко се завъртя и аз отново полетях. Видях как земята се приближава, видях нашата църква, над която по-рано се подигравах. Вратите на църквата се отвориха и от нея излезе свещеник в бели одежди. Господ ме попита: „Кой е това?“ Аз отговорих: „Нашият свещеник, о. Николай Вайтович.“ Гласът продължаваше: „Ти казваше, че той е тунеядец. Но той не е тунеядец, а труженик, истински пастир, а не наемник. И знай, че колкото и малък да е неговият сан, той служи на Мен, на Господа, и ако свещеник не прочете над теб разрешителна молитва, Аз няма да ти простя.“ След това аз започнах да моля: „Господи, върни ме на земята, аз имам малко дете.“ Господ отговори: „Зная, че имаш малко момче. Жал ли ти е за него?“ Аз потвърдих: „Жал ми е.“

„На теб ти е жал само за него, а Аз имам толкова чеда, че не могат да се изброят. И на Мен Ми е хиляди пъти повече жал за вас, колкото и да е неправеден вашият път... Аз все чакам кога ще се събудите от греховния сън, кога ще се покаете. Спасявайте се, спасявайте душите си. Молете се, остава малко време. Скоро ще дойда, молете се.“

“Господи, аз не зная как да се моля.“

„Ценна е тази молитва, която се казва от чисто сърце, от дъното на душата. Кажете: „Господи, прости ми!“ Молете се чистосърдечно, със сълзи, и такава молитва ще Ми бъде приятна.“

Тогава се появи Небесната Царица, Която аз наричах Жена. Двете с Нея се озовахме на същото равно място, където стоях в началото и аз се осмелих да Я попитам: „Има ли при вас рай?“

Господ каза: „Покажете щ рая.“

Небесната Царица прокара над мен ръка и ми каза: „За вас „раят“ е на земята, а тук ето какъв е „раят“ за грешниците.“ Тя повдигна нещо като покривало или завеса и аз видях отляво да стоят черни обгорели хора, подобни на скелети. Те бяха безброй и от тях се носеше смрад. Дори сега, когато си спомням, усещам тази нетърпима смрад и се боя да не попадна пак там. Те всички стенеха, гърлата им бяха пресъхнали, молеха за вода, поне капка да им подаде някой. Стана ми страшно, когато казваха: „Тази душа идва от земята, от нея се носи приятна миризма.“

На земята на човека е дадена свобода и време, за да получи рая и ако той не се потруди там заради Господа и за спасението на душата си, негова неизбежна участ ще бъде това място.

Небесната Царица посочи злосмрадните и черни хора и каза: „И при вас, в земния „рай“ е ценна милостинята, даже тази вода, с която тук могат да се напият. Затова давайте милостиня, както сам Господ е казал в Евангелието: „Ако някой даде даже чаша студена вода в Мое име, няма да загуби наградата си...“

След това аз отново попаднах в ада. Там мъките бяха още по-страшни от тези, които изпитвах първия път. Намерих се сред мрак и огън. Към мен се спускаха бесове с листове хартия, на които бяха написани всички мои грехове. Те ми ги показваха и викаха: „Ние сме тези, на които ти служеше на земята.“ Аз четях моите лоши дела, написани с едри букви, и се ужасявах. От устата на бесовете излизаше огън, те ме биеха и ме мъчеха, а аз виках от непоносима болка. Когато огънят ги осветяваше, виждах всички около себе си. Душите на грешниците бяха страшни — мършави, с опънати шии, с изпъкнали очи. Те ми казваха: „Ето, и ти дойде при нас, ти си наша другарка, ще живееш с нас. Както ти живя на земята, така живеехме и ние — никого не обичахме, блудствахме, гордеехме се, хулехме Бога и никога не се каехме. А тези, които грешаха като нас, но се каеха чистосърдечно, даваха милостиня, помагаха на бедните и ходеха на църква са там, горе.“ Аз треперех от страх, струваше ми се, че цяла вечност съм на това място, беше ми страшно тежко, а те продължаваха: „Ти ще живееш с нас и ще се мъчиш навеки, както и ние.“

Тогава се появи Божията Майка и стана светло. Лукавите духове изчезнаха, а душите на грешниците започнаха да молят Небесната Царица: „Не ни оставяй тук, така се мъчим, вода няма ни капка, а горещината е непоносима.“ Те проливаха горчиви сълзи. Божията Майка също плачеше и им казваше: “Вие живеехте на земята и не Ме призовавахте, не търсехте помощта Ми и не се каехте, не се молехте на Моя Син и Бог. Сега и Аз не мога да ви помогна, не мога да престъпя волята на Моя Син, а Той не може да престъпи волята на Своя Небесен Отец. Не мога да се моля за вас. Ще помогна само на тези страдалци, за които се моли Църквата или техните близки, и на тези, които са извършили някои добри дела.“

Когато бях в ада, ми даваха да ям червеи, живи и умрели, отвратителни, вонящи. Даваха ми ги, а аз виках: „Как ще ям такова нещо?“

Тогава ми казаха: „Нали не спазваше постите, когато живееше на земята? Не ядеше ли месо? Но това не беше месо, а червеи.“ После ние започнахме да се издигаме нагоре, а тези, които бяха в ада силно завикаха: „Майко Божия, не ни оставяй!“

Отново стана тъмно и отново се намерихме на онова равно място. Небесната Царица сложи ръце на гърдите Си и запита: „Как да постъпя с нея, къде да я пратя?“ Отговорът беше: „Пусни я на земята“.

И аз полетях към земята. Видях автомобилите на Барнаул, хората, които вървяха по улиците. Ето го и площада с новия пазар. Стигнах земята. Беше един часа и половина на обяд. Тръгнах към моргата. Тя беше затворена, но аз влязох и видях моето мъртво тяло. Главата ми висеше, ръката ми — също. От едната страна ме притискаше тялото на друг мъртвец. Не зная как душата ми влезе в тялото, само почувствах студ, обърнах се настрана, свих силно коленете си и ги притиснах към лактите. В това време внесоха мъртвец с отрязани от влака крака. Аз отворих очи и всички избягаха от страх. След това дойдоха двама лекари и двама санитари. Лекарите наредиха веднага да ме закарат в болницата. Там се събраха много лекари и започнаха да загряват тялото ми. Беше 23 февруари 1965 г., 4 часа следобед. На тялото ми имаше 8 шева — 3 на гърдите, останалите на ръцете и краката, защото младите лекари се бяха упражнявали върху мен. Когато ме стоплиха, отворих очи, а след 2 часа заговорих. Постепенно започнах да идвам на себе си. Поставиха ме на система, а на 12-тия ден ми донесоха закуска — палачинки със сметана и кафе. Аз отказах да ям. Санитарката уплашена избяга, аз привлякох вниманието на всички в отделението. Скоро дойдоха лекари и започнаха да ме разпитват защо не искам да ям. Аз отговорих: „Днес е петък, няма да ям блажно.“

И започнах да разказвам къде съм била и какво съм видяла. Казах, че тези, които не спазват постите и постните дни — сряда и петък, ядат червеи и всякакви нечистотии, а всички грешници, които не са се покаяли пред свещеник, ги очаква адът със змии. Лекарите ту бледнееха, ту се изчервяваха, а всички болни слушаха с внимание. След това дойдоха още много лекари и други хора и аз на всички разказвах какво съм видяла и чула. Казах също, че сега нищо не ме боли. След това милицията пропъди народа, а мен ме преместиха в друга болница. На следващия ден ме сложиха на операционната маса. Главната лекарка Валентина Василиевна Алябиева махна скобите, отвори раната и каза: „Защо са рязали човека? Тя е съвсем здрава.“ Аз попитах какво ми е, каква е моята болест, а тя отговори: „Всичките ви вътрешни органи са здрави и чисти като на дете.“ Скоро дойдоха и лекарите, които ми бяха направили първата операция. Те казаха: „Всичко в нея беше изгнило, а сега е съвсем здраво!“ Аз отговорих: „Господ яви над мен Своята милост, за да живея и да разказвам на другите. Той махна в мен гнилото, а ми даде всичко добро и здраво. Сега ще разказвам на всички, докато съм жива.“ После запитах главния лекар д-р Нейман: „Как можахте така да сбъркате?“ А той ми отговори: „В теб нямаше здраво място... Всевишният те е преродил“. Аз казах: „Ако вярвате, че е така, то кръстете се и се венчайте“. Лекарят, който беше евреин, почервеня. Аз добавих: „И живейте така, както е угодно на Бога.“

Когато излязох от болницата, повиках свещеника, над когото се подигравах, разказах му всичко и се причастих със св. Христови Тайни. Свещеникът направи водосвет и освети моя дом... И сега аз, грешната Клавдия, с помощта на Небесната Царица се старая да водя християнски живот. От цялата страна при мен идват хора и на всички разказвам какво се случи с мен... Слава на Господа Бога! Съветвам всички да живеят по християнски, според Божиите заповеди. Амин.

гр. Барнаул, Алтайския край, ул. „Н. Крупская“, № 96.

Клавдия Никитична Устюжина.