БОГ Е ЛЮБОВ, НО И ПРАВЕДЕН СЪДИЯ
Съблазънта на “Розовото християнство”
Четвъртък, 01 Юли 2010 01:00 | Написано от Вячеслав Малцев | | |
Широкият по значение термин «розово християнство» не е нов. Той е въведен още в края на XIX век от Константин Леонтиев. Този дълбок мислител охарактеризирал предреволюционното настроение на интилигентските умове по следния начин: «Страх Божий? Какъв ти там страх?! Та нали Бог е любов и само любов.»
Някои представители на духовенството неоснователно съзряли в защитата на страха Божий мракобесие, апология на «ужаса». Само че Господ решил друго. Оптинските преподобни старци благославяли К. Леонтиев за неговата литературна дейност в указаното направление, което предизвикало възмущението на Бердяев.
В статия посветена на паметта на Константин Леонтиев, архимандрит Константин Зайцев нарича „розовото християнство” „най-страшната съблазън, която може да бъде поставена пред християнската съвест от самия сатана”. Това е „съблазън на подмяната на истинската християнска любов във всичките й проявления, дори най-висшите – с нейния сатанински сурогат”.
По времето на Леонтиев „розовото християнство” се проявявало преимуществено в „околоцърковната” интелигентска среда. Днес то е проникнало и в Църквата. Сладникавата душевна концепция: „Бог е САМО Любов и в никакъв случай Съдия”, днес победно шества по земното кълбо.
В основата на „розовото християнство” лежи секуларизацията на най-същественото свойство на Бога – ЛЮБОВТА. Дълбоко проникновение по отношение на това свойство се явява афористическата формулировка на светител Филарет Московски:
„Любовта на Разпъващия Отец,
Любовта на Разпнатия Син,
Любовта на Светия Дух – тържествуваща чрез силата на Кръста”.
„Розовото християнство” желае само тържествуващата любов, но тържествуваща само чрез символа на кръста. Без самопожертвование, без разпъване на страстите, без самоотречение, без лична съпричастност към Господния Кръст. Такава леснодостъпна, сантиментална, хуманистична любов в известен смисъл също е духовна, но бива „животворена” не от Светия Дух, а от противоположен Нему дух.
Жаждата за „розово християнство” се обяснява с нашето паднало състояние. Ние сме възлюбили земята, света, душата си в рамките на този свят, своята земна активност, своята култура, създадена в това паднало състояние. Оттук възниква желание за такава религия, която още днес би могла да даде на хората любов, мир, щастие, общуване, смях и радост от земния живот.
Старец Паисий Светогорец е прозрял скритата причина на „розовото християнство” по следния начин:
„Хората искат да си грешат и да си имат един добричък Бог. Такъв Бог, Който да ни прощава, а ние да си грешим. Тоест ние да си правим, каквото си щем, а Той да ни прощава и да не престава да ни прощава, а всеки да си надува своята свирка.”
И търсенето поражда предлагане! Незабелязано се ражда такова „християнство”, в което основните положения на Православната вяра се премълчават или скриват, а цялото Православие се натиква в профанизираната и извратена до неузнаваемост дума „любов”.
Характерните признаци на съвременното „розово християнство” са следните:
1. Апология на любовта при умълчаване на Божия Съд.
2. Адогматизъм или абстрактно догматизиране. Прекъсване на връзката между догматите и Божиите заповеди. Релативизъм и плурализъм. Разбирането за абсолютна истина в догматите се размива – и това, казват, било истина и онова. Истината се разбира само като плуралистичен „синтез” на различни относителни и частни словесни формулировки.
3. Непознаване и неразбиране на законите на духовния живот. Подмяна на личния подвиг с интензивна суетна активност във външната сфера.
4. Отказ от всякакъв аскетически и монашески църковен опит, постепенно възвеждащ човека от земята към небето. И в замяна на това – харизматични пориви веднага да се стигне до върховите стадии.
В резултат истинската святост и истинката църковно-християнска любов, кощунствено се принизяват до нивото на хуманистична гама от „красиви” човешки чувства, където няма място нито за Страхът Божий, нито за смирение и послушание.
Авторът на тази забележка не преувеличава: неведнъж ми се е налагало със собствените си уши да чувам, с какъв жар мнозина православни въцърковени (!) вярващи отстояват псевдобогословския тезис: «Бог не е Съдия, а само и единствено Любов»! И днес все повече хора се съблазняват именно от този привлекателен за нашата «душевност» тезис, и идват в Църквата не заради подвижничество в името на Христа, а да се къпят в Извора на Любовта и непрестанно да вкусват сладките ястия от «пира на вярата».
Би било интересно на темата „Бог е Любов и никого не наказва” да подискутират с обитателите на Содом и Гомор, но къде ли са те сега? От Сътворението на човека до Страшния Съд – Бог е съдия. При това Неговият Съд неслучайно е наречен Страшен. Първото действие на Божия Съд било изгонването на Адам от Рая. А после по времето на Стария Завет: потопът, Содом и Гомор.
Някои предполагат, че макар и да има известна неправилност в отношението Божествената любов-Божественото правосъдие, това не е опасно. Дали е така, обаче? Всички догмати имат преки нравствени последствия. А страхът Божий, според Писанието, е начало на всяка Премъдрост. И по-нататък – какво логическо нравствено последствие произтича от определението „Бог не е съдия, а само и единствено Любов”? Че Любещият приема любимия такъв, какъвто е. Защо да се променяме? Бог няма да съди моите греховни страсти. Той не е съдия. Защо да изпълнявам Божиите заповеди? За един мой химн, възпяващ Бога като Любов и само Любов, Той ще ме въведе в царството на славата.
Проблемът „розово християнство” има и мисиологичен аспект. Някои проповедници-модернисти се придържат към мнението, че за целите на оглашението и мисионерството всички средства са позволени, но без „розовата” апология на любовта (при умълчаване за Божия Съд) не може. Откъде е това убеждение? Вярно, че апостолът е писал: С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, (1 Кор. 3:2). Но явява ли се „розовото християнство” доброкачествена „млечна” храна, с която хранейки се християнският „младенец” може да израстне и да се приучи към твърда храна? Трудно е да повярваме на това! Ще приведем някои актуални и днес мисли на Константин Николаевич Леонтиев за „розовото християнство”:
„Хуманистичното лъжехристиянство със своето безмислено всеопрощение и със своя космополитизъм, без ясни догмати, проповядващо любов без Страх Божий и вяра, без обряди, които живо описват самата същност на правилното учение – такова християнство, какъвто и мед да източва си е все същата революция. При такова християнство няма смисъл да се воюва, нито да се управлява държавата, а и на Бог да се молиш няма защо... Такова християнство може само да ускори общото разрушение. То е престъпно и в кротостта си...
Доброволното самосъкрушение пред Господа е по-добро и по-полезно за спасението от тази горда и невъзможна защита на Отеческото незлобие и ежеминутна елейност... И в монашеските общини опитните старци не позволяват увлечение по разгорещена любов, а преди всичко учат на послушание, самопринуждение, прощаване на обиди...
Доброта, прощение, милосърдие, любов... Те виждат само едната страна. Евангелското учение я нарича съществена страна. Но аскетизма и суровостта забравили ли са? Не са ли попадали на гневни и строги Божествени слова?”
Архимандрит Константин Зайцев пише: „Да, когато приключи световната история и остане само Бог и в Него онези, които Висшата Правда и Безконечното Милосърдие допусне в Лоното Божие, тогава ще остане само Любовта, а всичко останало ще отпадне: ще отпаднат даже и нашите висши християнски добродетели Вяра и Надежда, защото ще останат без предмет в условията на реализиралото се Царство Божие... Става дума за съблазънта на подмяната на благоговейното, трепетно, бодро и трезво очакване на Страшния Съд, като предверие на Царството на Славата, приготвено за човека от века от Промисъла Божий... — подмяна на това постоянно очакване, което трябва да е неизменен фон на всяко човешко дръзновение, напомняйки на човека за непреодолимата пропаст, лежаща между небето и земята – с нещо съвсем различно... Истинската, неподправена, църковно-християнска, (а не „розова” сантиментална, хуманистична) любов е цяла стълбица на духовния възход.”
В заключение ми се ще да приведа размишленията по тази тема на съвременния тверски свещеник о. Георги Белодуров:
„В това, че Бог обича човека, няма никакво съмнение, защото Бог така ни възлюби, че предаде на разпятие Своя Единствен Син. Но как тогава да тълкуваме всеизвестните слова: „Които Аз обичам, тях изобличавам и наказвам. (Откр. 3:19), които също изразяват Божествената Любов към човека? А нима Промисълът Божий не е Съд? Всекидневно изпращаните нам болести и радости, не са ли форма, проявление на определен Съд, когато ту за възпитание в търпение ни се праща скръб, ту за изпитание на паметта ни за Бога и способността да благодарим ни се дава радост?
Няма съмнение и в това, че всички хора подлежат и на друг Негов Съд – строгия! И това не е просто „полезен психологически автотренинг” като някой да каже „ходи така, като че ходиш под строгия поглед на Създателя и това ще е много полезно за твоята душа”. Че е полезно, полезно е, но Църквата не учи на лъжи, и това, че ще бъдем съдени, и че житото ще бъде отделено от плявата, и че едни ще влязат в радостта на своя Господ, а за други е приготвен плач и скърцане със зъби – всичко това е истина, а не част от авто тренинга.
Но нима Божият Съд ще бъде без Любов? Не вярвам. Но както лекарите отделят болните от здравите, за да не се заразят всички, така ще бъде и на Божия Съд. А ако всички влязат в Царството Божие, и добрите и злите, щедрите и алчните, милостивите и жестоките? Там, в Царството Божие не можеш да пребиваваш без любов. Там без това е като тук без въздух. И който не се научи да обича без завист към ближния си, за такъв ще бъде мъчително и болно, че не се е облякъл в слава. Той би изпитвал физическо страдание от това, че се намира в светлината на Божествената Любов.
Не помня, кой от светиите беше казал, че адът, това е невъзможност да обичаш. Аз съм съгласен с това, при все, че адските мъки ще имат и други форми, в това число и описаните в митарствата на блажена Теодора. Да, нужно е да констатираме, че в съвременното съзнание съществуват някои психологически препятствия пред разбирането и приемането на тези благотворни и спасителни представи – Съдът Божий и Страхът Божий (тук можем да прибавим и Смирението). Твърде често мнимото добродушие не позволява на човека да разбере, как такова чувство като Страха може да бъде достойнство на неговата душа. Непонятно се оказва и това, как Изворът на Милосърдието може да произвежда строг Съд. Но точно с това се отличава благодатният живот в Църквата, че той постепенно въздига ума към разбирането на тези необичайни за светското съзнание понятия”.
„Православный Санкт-Петербург”, 2004, №1/144
Превод: Свещ. Божидар Главев
