Интервю за вярата или как едно младо момиче открива правилния път
Версия за печат
Автор:   Свещ. Васил Василев 
 

- Христос воскресе! Бях впечатлен от историята ти за това, как едно младо момиче като теб е повярвало. Би ли разказала как започна всичко и каква беше ти преди да повярваш?

- Воистину воскресе! Първо да се представя - аз съм Симона и съм на 15 години. В момента уча в София в една от елитните гимназии. Всичко започна преди около 2 години. Аз все още учех в Самоков. Като всеки тийнейджър исках да подражавам на някого – дали на известна певица, или манекенка - няма значение. Проблемът обаче е, че реших да следвам “ЕМО” стилът, който е много познат на връстниците ми и следването, му в повечето случаи не води до добър край.

Но нека разясня какво е “ЕМО” стилът. Това е различен начин на обличане и на държание от общоприетия. „Емотата” се обличат в черни дрехи обикновено с черепи, гримират се с черен молив и най-отличителната черта е, че правят косите си с огромен обем и с бретон пред очите, който почти скрива погледа. Също така „емотата” се делят от другите си приятели, остават самотни и слушат, така да се каже, “сдухваща музика”. Добре, някой може да каже: “Няма нищо лошо в този стил, това ще се надрасне”, но грешат. Грешат, защото едни такива подобни „емота” посягат на живота си след известен период от време, като най-разпространено е рязането на вените.
 

Слава Богу, аз не стигнах до там, защото се осъзнах навреме. Аз просто се обличах странно и се делях от колектива или ако бях с него - се държах грубо. Относно църквата – ходех по големите празници с родителите си (като всички миряни), запалвах свещичка, кръстех се и нищо повече. Някак беше празно в душата ми и ми беше все едно дали ще отида или не.

- А кое те насочи към вярата?

- След половин година аз вече се бях преместила в София и учех там. Тогава имаше период, в който много се говореше за „2012 година - края на света”, Второто пришествие и т. н. В мен се породи интерес към тези неща и най-редовно посещавах един сайт за 2012 г. и следях коментарите. Веднъж попаднах на един коментар, който оспорваше твърдението, че Ванга е православна и че е обладана от „чисти сили”. Човекът, който го беше написал имаше имейл. Реших да го намеря, защото исках да ми докаже, че Ванга е била обладана от нечисти сили. До този момент аз бях прочела много книги относно дарбата й, но все си мислех, че е била свят човек. И така... Започнахме да си разменяме мейли с този човек. Оказа се, че е мъж, който ще наричам “Х” на около 30 години и е пастор на протестантска “църква” в Русе. На мен ми стана интересно каква ще да е тази църква и го попитах какво правят, какви са ритуалите им и всичко останало. “Х” ми разказваше много хубави неща, говореше ми за Бога и.... с една дума ме привличаше. Когато видя, че ми е станал симпатичен, ми каза, че може да ме насочи към такава “църква” в София. Аз, естествено, нищо не подозираща каква е “църквата” им в действителност, се съгласих. Запознах се с едно момиче на 19 години, което се оказа, че живее в моя квартал. Не знам дали беше случайност или не, но нещата излязоха сякаш: “Бог иска най-доброто за мен и ме праща в тази църква”.

Веднага след Коледа - 2009 година - аз отидох в тази “църква”. Бях 3 часа там, защото денят им беше за младежко събрание. Запознах се с 20 човека почти на моята възраст. Запознах се с пастора им и с жена му, и с целия им колектив. Разведоха ме из “църквата”, която беше най-обикновена сграда и освен по табелката отпред, по друго не личеше, че е “църква”. Три часа прекарах при тях, пеейки песни за Бог и споделяйки случки от живота ми. Пасторите и другите ме слушаха най-внимателно, съветваха ме и ми казваха: “Това и това е от Бога, не се притеснявай”. След всичко си тръгнахме с момичето. Аз бях много радостна, защото си мислех: “Ето. Най-сетне намерих място с много приятели, близо до Бога”. Хареса ми също, че пееха на нормален български, а не на някакъв неразбираем за мен език, какъвто беше в Православната църква. Впечатлена бях и как всички са задружни и си помагат, споделят проблемите си и т. н.

Радостта ми обаче бързо изчезна. След като се прибрах вкъщи, разказах на майка ми къде съм била. Тя започна да ми се кара и ми казваше: “Как може да ходиш в такива секти? Това не е истината. Ако искаш да ходиш на църква, ходи на православна. Само в Православната църква е истината”. Заплаши ме, че ако отида още веднъж в сектата, ще ме върне да си уча в Самоков. Аз естествено не исках да се връщам там, защото с много усилия дойдох тук, в София. Мислех си, че родителите ми не ме разбират и реших да го споделя с приятелка. Да, но и приятелката не ме подкрепи. Вече се примирих, че няма да видя отново “братята и сестрите ми от църквата”.

Но... интересът ми и това какво всъщност е Бог не спря до там. Започнах да чета хиляди статии в Интернет, купувах си книги и какво ли още не. Не след дълго осъзнах къде съм била попаднала, каква е била Ванга, какъв е смисълът на живота, коя е правилната Църква и каква трябва да бъда като човек. След четенето на многото неща наистина осъзнах, че Православната църква е правилната, че там не говорят на неразбираем език, а че това е един от най-хубавите езици. Разбрах също какви тайнства има, кои са били едни от най-великите и жертвоготовни хора, защо Христос е умрял на кръста и къде съм аз в цялата тази работа.

Стана така сякаш очите ми се отвориха, но не външните очи, а очите вътре в душата ми. Отвориха се и осъзнах какви неща съм вършила. Покаях се... Миналите Великденски пости ги изкарах целите. Хората ме гледаха и ми се чудеха. Една жена дори навръх Великден ме попита: “Наистина ли си постила 40 дни?! О-о-о, ние възрастните трябва да вземем пример от теб!” И тази година постих и взех отново свето Причастие. Открих и дарбата си, а тя е в рисуването.

До този момент рисувах, но не мисля, че беше каквото трябва. След промяната аз започнах да рисувам икони - една доста трудна и нелека задача. Наскоро разбрах, че има и специални методи за иконопис и сега ги разучавам. Искам само да спомена, че за тези 2 години, откакто повярвах със сърцето си, коренно промених мисленето си и вижданията за живота.

- Наистина доста впечатляващо! Някой подкрепяше ли те през цялото време?

- Вкъщи родителите ми го приеха отначало скептично, че толкова съм започнала да се интересувам от религия, но нищо друго не казваха. Брат ми пък, който е по-голям, изобщо не ме подкрепяше, а само се подиграваше. Аз обаче напук на всичко не им обръщах внимание и се правех, че не ги чувам. Просто защото не исках да се откажа от пътя, по който съм тръгнала. Единствено приятелката ми ме подкрепяше и с нея си говорехме разни работи и рисувахме заедно.

Не се сърдя на родителите си, защото все пак са израснали във време, когато е било забранено да се ходи на църква и, когато вярата в хората е била жестоко потъпквана. Аз дори благодаря на родителите си за това, че са ме възпитали да имам поне и малко вяра в Бога и са ме научили на основните морални ценности.

От началото на тази година започнах да ходя на църква и в неделя. Отново родителите ми не ме подкрепиха, но не след дълго майка ми започна да идва с мен в неделя – през седмица-две. Просто сега никой не може да ме убеди, че децата не могат да повлияят на родителите си.

- Какво мислиш за своите връстници и за ценностната им система като цяло?

- Скоро беше повдигната темата за вероучението в училищата, но отново притихна... Аз подкрепям хората, които искат да въведат този предмет. Не знам защо не се стигна до споразумение. Нека един от тези, които не подкрепят идеята да погледат някак си незабелязано отстрани какво всъщност става в училищата. А дори и да не гледат отстрани, поне да включат телевизора и да чуят новините. Там често се споменава: “Момче наръга приятеля си с нож след почерпка в някоя столична дискотека” или пък: “В районното РПУ бяха задържани деца, които носели в себе си трева за пушене (или някой и друг грам хероин)”. Не разбирам защо всичко това вече се приема за нормално? И въобще докъде ще стигнат тези действия. Често казват: “Възпитавайте децата. Те са бъдещето на България!”, но за възпитанието не са отговорни само родителите, а имат отговорност и учителите, и свещениците. Аз съм “ЗА” изучаване на вероучение, защото семето на нравствените и моралните ценности се засява в детската душа и по-точно в училище.

Училището, където е събрано всичко крехко, девствено и лесно възприемчиво, невкусило от житейските горчивини, не нагазило още в тинята на световния кипеж, е мястото, от където ученикът гледа към бъдещето с най-красноцветни очила е и мястото, което като в наковалня се кове душата на един бъдещ представител на обществото.

- Имаш ли някакви препоръки към читателите?

- Искам да кажа на младежите, а дори и на не чак толкова младите хора, че единствено Православната църква е истинската, в която може да се получи спасение и уединение с Бога. Колкото и неразбираеми да са песните или текстовете, просто трябва да се вникне със сърцето във всичко.

Искам да кажа на всички, които са родители или ще бъдат - моля ви, възпитавайте децата си още от малки в християнските ценности, защото е много по-лесно да се научи едно 5-годишно дете, отколкото 15-годишен тийнейджър, който вече е тръгнал по лош път. Родители, вече няма оправдания от рода на това: “Ама аз не знам нищо за Православието”. Живеем в 21-ви век, където технологиите са напреднали до такава степен, че за няколко секунди се намира нужната информация. Също така Христос е казал: “Чукайте и ще ви се отвори. Търсете и ще намерите....” Наистина няма оправдание.

Относно свещениците – напоследък гледам, че социалната мрежа facebook е залята от профили на свещеници, епископи и други. Радвам се, защото наистина е подходящ начин за привличане на младите към вярата, като имаме предвид, че те прекарват най-много време в Интернет. БПЦ трябва да се “уголеми” в социалното пространство, защото има хиляди сайтове, които повличат младежи като мен в гибелните си секти и няма кой да ги спре. Засега има не повече от 10 православни сайта, които наистина мисля, че са малко.

Добре ще е БПЦ да се включи повече и в медийните програми, за да стигне знанието и до всички, които не ползват Интернет. Да, има няколко православни предавания, но на фона на другите безсмислени неща, които дават по телевизията, са малко. И не на последно място, у сърцето на българина трябва да се възроди отново вярата (нямам предвид само религиозната), а вярата като цяло. Аз все се надявам, че това ще стане някой ден, но да не забравяме – всичко това не е едностранен процес.


                               Източник: Православна младеж