1. Здравейте, семейство! Отче, моля за Вашето благословение! Поводът за въпросите ми към вас е, че съм чела ваши статии и изказвания по теми, които са важни за всички нас, за нашето духовно развитие, за по- добър живот. Каква е рецептата за по- добър живот, отче и сестро в Господа? Кризата е освен икономическа и духовна, нали така? Но как да се справят с трудностите хората?
 1.о. Божидар: Бог да благослови!
 Кризата е първо духовна, а икономическата е само последствие и бледо материално отражение, а за да се справят с трудностите хората, мисля че е най-важно да пренасочат упованието и вярата от самите себе си към Господ. Той е смисъл, съдържание и цел на човешкия живот, Той е Всемогъщият и единствено безкористен помощник в трудности и беди и с Него рецептите стават излишни, защото освен Него нищо друго не ни е необходимо.
 презв. Десислава: С обуздаване на егоизма. Ето, например, ние шофьорите. Ако мнозина от нас не се удържат на пътя и не полагат усилия да спазват правилата, без да чакат това от другите шофоьори, нямаше да остане жив човек на пътя. Така че, поради отговорните шофьори все още има някакъв ред. Същото е и в живота. Да имаш идеята, че ти си най-отговорният там и ако не внимаваш, а гледаш как постъпват другите – може да стане опасно. Все някой трябва да е отговорен и на пътя и в живота и, ако това примерно не съм аз, а чакам да е колегата отсреща – може и да се ударим. Затова се насилвам постоянно да търся компромиса и виждам, че и други го правят и тогава всичко става по-поносимо. Макар че, Бог е свидетел колко трудно е това. В по-общ план търся допирните точки с хората, не нещата, които ни разделят. И мисля, че ако погледнеш на другия като на малко уязвимо човече, ще ти е по-лесно да общуваш с него. Хората са раними, но се правят на силни. Трябва да търсим човека зад маската. Тогава става лесно. И според мен, това е една добра база, на която да се градят лични и обществени взаимоотношения. Уважение, но без усложняване с прекалени условности. Повече симпатия. Такива малки нещица, които вършат големи работи. Тогава трудностите се преодоляват по-лесно. Ала вярата в Бога е истинската спойка, циментът, който може да ни даде устойчивост в доброто. Защото – да, кризата тръгва преди всичко от сърцата ни. От тия наши каменни егоистични сърца, в които няма място за Бога и за ближния, защото ние сме ги заели целите.

 2. Как да живеем по Новия Завет, когато сме заобиколени от толкова зло, отче? Как успявате вие да се съхраните като християни, като семейство, като свещеник и презвитера? Споделете за вашите несгоди, за вашите изпитания, защото всеки ви пита как ние да се справим с проблемите, а сега ние ви каним да споделите вашата болка. И ако можем, да помогнем с нещо или просто нека знаят хората, че и на вас не ви е лесно, защото тежка е задачата на свещенослужителя и съответно на част от едното цяло - неговата съпруга.
 2.
 о. Божидар: Когато човек пристъпва да служи на Бога, трябва да приготви сърцето си за изкушение. Тази светоотеческа мисъл е позната на мнозина, но като че някак си по-скоро теоретично. Друго е, когато започне закаляването на човешката душа в огъня на изкушенията. Логично е, макар съвсем да не е леко, изкушенията да са най-много при Божия служител и близките му. Свещеникът е мост между два свята, направен от пръст, и е истинско чудо, когато този мост стои здрав и не пада, но това е възможно само при действието на Божията благодат, а ние, за съжаление, сме твърде лениви в придобиването й. Затова следват паденията. Ако хората желаят да помогнат на свещенослужителя, добре е да спазват две простички правила. Да не съдействат за неговото падение и според силите си да го подпомагат в изправянето му, защото при всички, без изключение, животът е поредица от падения и изправяния и, дай Боже, в смъртния час Господ да ни завари в момент, когато сме се изправили.
 презв. Десислава: Ооо, трудно! Трудно се живее по Новия Завет! Обаче още по-трудно се живее без него. Как се съхраняваме? Бог ни съхранява. Може би също с идеята, че сме избрали този път и няма връщане назад. Това ни съхранява. Ако човек се остави да бъде тръстика, люлеена на вятъра, лесно ще изпадне от пътя, но нали затова Христос е казал, че сложиш ли ръка на ралото, не бива да се обръщаш назад. Несгоди и изпитания си имаме от всякакъв характер – изкушения от близки, от братя и лъжебратя, изкушения от християни, изкушения от външни. Ние сме немощни хора затова само с Божия помощ се справяме някак с проблемите. Да, трудно е в днешно време за свещеник и презвитера особено в България! Хората често се подиграват с теб, осмиват те навсякъде, на улицата, в храма, по телевизията, образът на един отец Нафърфорий (Шоуто на Слави) например е крайно болезнен за християнските свещеници, защото е несправедлив и откровено подигравателен, а това влияе зле на хората. Трудно ми е също, да речем, когато вървя с отеца по улицата, защото постоянно приковаваме погледите на минувачите и понякога мога да прочета мислите в главите им и често тези мисли не са особено приятни. Но, както казах, това е положението – избрали сме го тоя път и трябва да го запечатаме дори с „кръв”, ако се наложи. Защото не може да проповядваш нещо, ако не застанеш зад него с цялото си същество, с целия си живот!

 3. Десислава, как се намерихте с отец Божидар? Сигурно е голямо щастие да сте съпруга на свещенослужител? Отче, с такава умна, добра и красива жена, сигурно е по- леко да ръководите паството си, защото съм сигурна, че Ви е добър помощник, нали така?
 3.
 презв. Десислава: Ами той тогава не беше отец, а рокзвезда и привличаше погледите. Как да не го забележи човек! Дали е щастие да съм съпруга на свещенослужител? Мисля, че е щастие, но понякога се оказва и голяма трудност, защото това, което е позволено на другите жени, често пъти не е препоръчително за презвитерите. Например, да ядат сладолед на улицата – действие напълно нормално за другите хора, но необичайно за нас. Ако съм с отеца, обикновено почват да ме гледат странно, така че, уви, трябва или да не ям сладолед или да го ям само у дома! Което си е неудобство! Ха-ха! Сега сериозно – наистина е много отговорно, защото си постоянно оценяван, наблюдаван, теглен на кантар и това уморява.
 о. Божидар: В отговор на този въпрос ще кажа само, че усърдната във вярата презвитера е велик и за съжаление много рядък Божи дар за днешния свещенослужител. Благодаря на Бога за този дар и си давам сметка, че от всекиго, комуто много е дадено, много и ще се иска.

 4. Кой от светците ви е пример за подражание?
 4.
 о. Божидар: Как да кажа, кой светец ми е пример за подражание, като и с пръст не съм се докоснал до подвизите им. Би ми се искало всички светии без изключение да са ми пример за подражание, но засега те остават за мен по-скоро обект на благоговейно съзерцание. Иначе, като вдъхновяващ пример за мен е жизнеописанието на иером. Серафим Роуз и макар да не е официално канонизиран за мен той е свят човек. Прекланям се пред подвига на руските новомъченици начело със свети цар Николай II. Много ми се е искало да подражавам в писането на св. ап. Павел и св. Иоан Златоуст. Няма нужда да уточнявам, че това е една съвсем неосъществима мечта.
 презв. Десислава: Мммда! Интересен въпрос! Често при дадена ситуация си мисля как би постъпил светецът, който ми е пример за подражание и това ми помага и ориентира. Почитам св. Илия и св. Николай заради ревността им към Бога, св. Димитър Солунски и светите Архангели, защото са наши храмови светци и много ни помагат. Обичам Оптинските мъченици – Трофим, Терапонт, Василий, Нестор и им завиждам за мъченичеството, обичам също и младичкия мъченик Евгений Воин, убит от чеченците. Още св. Иоан Максимович и нашия Владика Серафим Соболев. Също св. Марк Ефески и 26-те Зографски преподобномъченици. Харесвам подвига на пустиножителите и много обичам да чета за тях. Но е трудно да имаш предпочитания, защото всички светии са като звездите в лятна нощ – ако липсва дори само една звезда – небето няма да е същото, защото всички са по своему красиви.

 5. Коя ви е любимата книга?
 5.
 о. Божидар: Менят се. Обикновено е тази, която чета в момента. Мога да спомена, обаче любими автори: архим. Серафим Алексиев, иеромонах Серафим Роуз, архиеп. Серафим Соболев, игумен Герман Подмошенски, Константин Душенов и др.
 презв. Десислава: Всички книги на св. Николай Велимирович, на иеромонах Серафим Роуз, писмата на игумен Никон Воробьов, книгите за и от старец Паисий заради неподправената му и по детски чиста вяра и простота, въпреки че някои християни го отричат. Все пак е много приятен за четене.

 6. Кой е недостатъкът, който искате да отстраните с Божия помощ?
 6.
 о. Божидар: Много са, но като че най-вече окаменялостта на сърцето и самозаслепяването – невиждането на собствените недостатъци.
 презв. Десислава: О! Срамувам се да кажа! Много са.

 7. Как стоят нещата с вероучението като предмет в училищата във вашата енория? Има ли го като свободно избираем? Какво можем да направим, за да има поне повече неделни училища? Към кого да се обърнем за финансова подкрепа? Дайте съвет как да привлечем младите хора, учениците, децата към Бога, към учението Му. Бихте ли споделили вашето свидетелство за Господа, как стана?
 7.
 о. Божидар: Тук става въпрос за две неща – присъствие на народа в Църквата и присъствие на Църквата в училището и сред народа. По-голяма популярност и обществен отзвук за съжаление придобива второто, но това отново е поставяне на каруцата пред коня. Не че в това има нещо лошо, но на енорийско ниво е налице основен проблем: нежеланието на редовите християни да изпълняват съвестно поне най-основното си задължение – присъствието в Църква в неделните и празнични дни. Можете да преброите присъстващите на св. Литургия и да ги отнесете към общото число афиширащи се като „вярващи”. При това положение за каква просветна, социална и всякаква друга дейност на Църквата можем да говорим?! Та нали за това е необходим човешки ресурс. Що се отнася до привличането на младите хора и въобще на хора в Църквата, струва ми се, че в общественото съзнание започва да се натрапва неправилна представа за властта и задълженията на Църковната иерархия. Както е добре известно от Новия Завет и първите години от историята на Христовата Църква, задължението на християните е да свидетелстват пред света за Истината на Христовото Възкресение с живота, делата и личния си пример. Привличането на хора в Църквата не е човешко задължение а дело Божие, придружаващо човешкото свидетелство по-рядко чрез личби и най-често чрез тайнствена промяна в благоразположението на сърцето. Воденето на сметка за броя на членовете в Църквата и жаждата за тяхното увеличаване е отражение на опита на отпадналите от целостта на Църквата западни деноминации.
 Да бъдем безразлични към духовната ориентация на младите, разбира се, е престъпление, но трябва да сме наясно, че срещу тази грижа на Църквата се изправят образователната система, средствата за масова информация и дори семейството, да не говорим за улицата.
 презв. Десислава: Вероучение в нашите енории няма поради липсата на интерес. Директорите на училищата дори не се сещат да поканят свещеника за водосвет в началото на учебната година. При нас, в нашия край са прекъснати всякакви традиции, свещеника не го търсят дори за опело, интересите и нуждите от пастирско обгрижване са сведени предимно до четене на сол за курбан и „комкане”. Финансовата подкрепа се изразява в ръждясалите стотинки от изтекли емисии оставени по иконите. Наистина има редки жестове на щедрост, проявявани от някой бизнесмен, но общата нагласа на хората дори сред усърдните християни е такава, че те общо взето „сеят скъдно”. Често срещана „болест” сред миряните е, че според тях, техните задължения са единствено в собственото им обгрижване – те идват в храма, за да вземат – било светена вода, било за изповед, било за причастие, било молитва, но и през ум не им минава, че за това причастие е нужна, например, бутилка вино, че някой трябва да остане след служба и да премете храма, че трябва да се изтърка восъка от плочките, че трябва да се нацепят дървата за печката или други такива прозаични нещица. Те идват в храма и искат да има причастие, да е топло, да е чисто, но им е досадно да се погрижат сами за това. Трябва да бъдат подканяни. А това пък е досадно за нас. С други думи липсват енорийски ангажименти. И това е много, много тъжно. И е често срещано явление. А иначе нашето свидетелство е, че сме налични, в храма сме, комуто потрябваме – и свещеника и аз сме на разположение. Ако човекът насреща „има вяра да получи изцеление”, както пише в Деяния Апостолски, може да дойде, да поговорим и да получи отговори на въпросите си. Другото е дело Божие.

 8. Какво ще пожелаете на читателите на вестник "Благовестник" през новата 2010 година?
 8.
 о. Божидар: Още по-благотворно и отговорно благовестие!
 презв. Десислава: Да се трудят за спасението си и да не униват, че понякога това е тежка задача. Да подпомагат своя свещеник в енорийските му дела. И най-вече да бъдат чеда, а не гости в храма. Да дават, а не само да вземат. Защото християнинът е преди всичко такъв, който дава. И не чака непременно награда за това, а дава заради радостта от даването.

 9. Подкрепяте ли ни в нелеката задача благовестието чрез сайта и вестника и бихте ли ни сътрудничили и занапред като спомагате за разпространението на вестника и отговаряне на въпроси, които ни задават читателите? Благодаря ви! Желая ви добър живот на земята, живот за пример! Господи, благослови ги!
 9.
 о. Божидар: Ще опитам да съм полезен с това, което ми е по силите.
 презв. Десислава: Да, с удоволствие. Спаси Господи за добрите думи и пожелания!
 Интервюто взе Атанасия Петрова
 11/12.11.2009 год.