Човешкият фактор
12.08.11 | Прот. Андрей Ткачов
Неотдавна страната ни изтръпна от ужас, щом научи за трагедията с кораба „Булгария”. Между сълзите, скръбта, недоумението и въпроса „защо”, за пореден път прозвуча изразът „човешки фактор”. Зад тази гръмка формулировка стоят разпуснатост, безотговорност, стремеж към печалба на всяка цена, както и вечното руско „и така ще мине”. Но ето че не „минава”. Този път не „мина”; ще има и други подобни случаи, ако не бъдат направени някои изводи. В техническия век е по-лесно да сгрешиш, а резултатите от дребните грешки са по-непоправими.
И ми идват наум думите на св. Николай Сръбски, изречени в отговор на въпроса на млад локомотивен машинист. Той пише на светителя, че работата, която върши, му се струва отегчителна, рутинна, стояща далече от романтиката и творчеството, а също и от служението на Бога. А светецът отговаря, че този млад мъж е подобен на Моисей.
Представи си – казва св. Николай, – колко хора ежедневно ти поверяват живота си, без дори да са те видели в лице! Ти ги возиш, ти си напрегнат. Ти бодърстваш. А те спят безгрижно или си говорят в купето, уверени в твоята надеждност.
Помисли колко хора сядат във вагоните, като вярват, че си знаеш работата, че не си пиян, не си разслабен, а си съсредоточен, умен и компетентен!
Те сядат и излизат даже без да ти благодарят, но ти трябва да знаеш, че си изпълнил задачата си честно и правилно. Велик е твоят труд – велика е и наградата ти. Само помни Бога и върши делото си като Божие дело. То е и служение на хората.
Не цитирам дословно светителя, но в общи линии предавам хода на мисълта в неговото писмо.
Ето ви и косвен отговор на въпроса: нужен ли е свещеник в учебните заведения?
Необходим е, защото някой е длъжен да каже тези думи на бъдещите капитани, машинисти, автобусни шофьори... Ако не ги каже свещеникът, нека да ги каже друг, но тези слова трябва да бъдат чути.
Има призвания, които изискват невъзможното, а именно – любов. Учителят, лекарят и свещеникът са длъжни да обичат. Ако тези тримата нямат любов в себе си – тогава те не обучават, не лекуват и не свещенодействат. Професионалните навици са им необходими не повече, отколкото лопатата – на земеделеца. На всичко останало учат любовта и нейните производни: състрадание, внимание, жертвеност... Но се оказва, че не само учителите, лекарите и свещениците се нуждаят от любовта като фактор за успешна дейност. Пилотите на пътнически самолети точно толкова се нуждаят от чувство за отговорност, от строгост към себе си и преживяване за съдбата на пасажерите, което означава – от действена любов – колкото и представителите на свещените професии.
Професията е начин за служение на Бога и на ближните. Ако си лекар и на следващата сутрин ти предстои операция – не се отдавай на молитви през нощта. Наспи се и се събуди отпочинал. Твоето молитвено служение е само малък процент от работата ти. Главното ти служение е на операционната маса. Там свещенодействай. Ако застанеш недоспал пред отвореното тяло на болния, извършиш лекарска грешка и убиеш този, който ти е поверил живота си – трудно ще измолиш прошка за глупостта си и за престъпното неразбиране на това, кое е най-важно и кое – второстепенно.
Веднъж чух за водач на тролейбус, на когото пишман духовник наложил тежка епитимия. И бедният човек, принуден да става в 4.30 всеки ден, дълго правел поклони, четял канони и катизми, докато веднъж, уморен и недоспал, не разбил тролея... Духовникът е виновен. Неговата жестока безчувственост към живота на обикновения човек, породена от увереността, че служението на Бога е единствено да отправяме молитви. Точка. Но това не е така.
Да служим на Бога – не означава да облечем свещени одежди и умилено да припяваме стихове от акатиста. Да служим на Бога – означава честно и правилно пред Божието лице да вършим своето дело, на което сме поставени по Неговия промисъл. Готвачът в ресторантската кухня също служи на Бога, ако шепне: Иисусе, Сине Божий, помилвай ни”, докато реже лук, чисти риба и забърква сос... Ако готвачът прекръства храната, която сега ще отнесе задъханият сервитьор; ако пожелава здраве на онези, които ще вкусят от неговото ястие, нима той не служи на Бога и на хората точно там – в горещото и опушено помещение? Той служи на Бога! Не се съмнявам в това.
На Теодосий Печорски често обичал да гостува киевският княз. И било вкусно на този човек, „облечен в порфира и висон”, да яде от масата на преподобния консервирани ябълки и задушени зеленчуци. Въпреки че в дома на княза го очаквали изискани блюда, храната от масата на игумена била по-сладка. Той попитал Феодосий каква е тайната. И светият мъж му отговорил, че тайната на вкусната манастирска храна се състои в това, че братята, които я приготвят – не се ругаят, а мълчат и се молят наум; не крадат нищо и вземат благословия преди всяка работа. Затова и храната е семпла, но вкусна. Ето истинско откровение! Това не е примитивна картина от миналото. Това е практичен съвет за поведение в настоящето. И ако повикат свещеник в кулинарно училище, той не би могъл да измисли по-добра проповед от този епизод в Печерския патерик, преведен на съвременен език и разтълкуван на младежката аудитория.
* * *
Трябва да служим на Бога! Заслужава си да кажем тези думи, тъй като в главата на нашия съвременник възниква или объркване – подобно на телевизионните смущения, или изплува представата за бягство от света с торба през рамо и непрестанна молитва на уста.
Но хайде да погледнем на проблема по друг начин. Нека да поставим служението на Бога във водовъртежа на всекидневния живот. За тази цел да се потрудим да осветим чрез Бога вътрешното пространство на душата, както е написано: „Положи ме като печат на сърцето си, като пръстен на ръката си” (Песен на песните 8:6 – бел. прев.). Да привържем към Господа любещото си сърце. А след това да тръгнем към нашата ежедневна работа и да поведем Господ със себе си. Той не може да не тръгне, ако действително сме свързани с Него. И ще влезе чрез нас в офисите и учрежденията, в класовете и аудиториите, в салоните на самолетите и в болничните стаи...
Защо да отдаваме този прекрасен свят в ръцете на врага? Защо Мамон, Бакхус и Венера трябва да властват над всички и навсякъде, а за Христос да оставяме само неделния ден?
Всички велики неща имат свойството да изглеждат прости и банални. Обикновени до наивност ни се струват много от притчите на цар Соломон. Непретенциозни са думите на праведни Йоан Кронщадски в неговия дневник. Но всеки път изпод покривалото на външната простота са готови да блеснат лъчите на Таворската светлина. Затова няма да се уплашим от обвиненията в баналност или наивност. И ако дойде човек при нас, казвайки: „Аз съм шивач. Какво да правя, за да угодя на Бога?”, нека му отвърнем: „Помни Христа ежечасно, и ако шиеш костюм – уший го така, все едно би го носил Сам Христос”.
„А аз съм санитарен техник”. И какво от това? Ти влизаш в жилищата, за да окажеш помощ на хората. Спомняй си за Христос всеки път и се опитвай да Го виждаш в онези, в чиито домове работиш.
Не отговарял ли по подобен начин Йоан Кръстител на воините, митарите и блудниците, като приспособявал отговора си към живота, който водят питащите го?
След тези разсъждения няма да оставим без внимание никого – в това число и ненаситните директори на туристически фирми, и капитаните на неизправни пасажерски съдове, и капитаните на изправни такива, които плават покрай потъващите хора...
Колко пъти още трябва да кажем, че човекът без Бога е смесица между животно и демон? Какви доказателства още е необходимо да приложим към тази убийствена теза, когато самият живот вече не чрез картини ни подхвърля, а презрително плюе в лицето ни доказателства на всяка крачка?
Или служим на Бога, стоейки на работното си място, или не знам дали има смисъл да говорим повече. Между другото, ако паметта за Бога се вкорени в сърцата на съгражданите ни по-здраво от обичайното – то и на летищата, и в речните пристанища, и на железопътните гари най-накрая ще се появят малки храмове и параклиси, за да могат хората, които поверяват себе си на стихията, да се помолят кратко и горещо, преди да се качат на борда на съда – без значение морски или въздушен.
Но това вече е тема за друга беседа. | www.pravoslavie.ru
Превод от руски: Радостина Ангелова
Източник: ПравославиеБГ
