Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.07.2011 07:00 - ОТДРЪПВАНЕТО НА БОЖИЯТА БЛАГОДАТ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 1033 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 10.07.2011 07:15

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Отдръпването на Божията благодат
 09.07.11  | Архим. Максим (Карицис)

 

 

Днес ще говорим за нещо, което засяга всички християни. Понякога можете да го видите и в самите себе си - и в последвалото недоумение да нямате никакво обяснение за него. Затова и много пъти прибягваме до противоестествени мисли и действия и се спречкваме с хората и дори с Бога.

Както знаем, като Човеколюбец, Творец и Създател на човека, Бог е създал хората равни помежду си. Той е създал не малки и велики, а равни хора. С други думи, пред Бог хората са равни, няма разлика в тяхната в ценност, така че едните да са много ценни, а други да са лишени от ценност. Те са различни съсъди не по своето устройство, а по отношение на вместимостта, по отношение на харизмите. Един има една харизма, а друг – друга. Това е богатството на благодатта и дарът на сътворението на човека от Бога. Ако Бог беше създал еднотипни хора, тогава всички ние бихме били като пешките в шаха. Нямаше да съществуват разликите, чрез които се проявява Божията мъдрост. Както Бог е създал хората равни, с равни права пред Бога (Бог е дал едни и същи заповеди, които всички хора са длъжни да пазят), така Той дава (на всички) Своята подготвителната благодат.

Преди всичко трябва да ви кажа, че има два начина, по които Бог дарява Своята благодат. При първия това става изцяло даром. Божията благодат идва, обогатява и известява човека, че Бог съществува и че Той може да живее в човека. Вторият е онзи дар, който идва чрез борбата и труда на човека, за да може той да пребъдва в Бога. Когато дойде първата благодат, тя не може да остане постоянно в човека. Защо? Защото човек няма възможността да я понесе. Отците наричат този дар "несправедлив". Бог ни е надарил с човешката ни природата без самите ние да сме положили усилия за това, но Той ни е дал и свободата на волята, за да можем и ние да принесем нашия дял от борбата, за да съдействаме на Бога и да участваме в Неговите блага. Причината, поради която Бог прави това, е за да се наслаждаваме в по-голяма степен на Божиите блага, а и получаването на Божия дар да бъде не пасивно, а активно. Това е велика Божия мъдрост. Човек не може да получава даром благодатта - изцяло даром - без да се бори, и да смята, че тази благодат е постоянна, защото накрая ще бъде огорчен, тъй като няма да може да я възприеме, да я понесе и, бидейки незаслужена, Бог ще се принуди да Си я вземе обратно. Отците наричат това отдръпване на Божията благодат "богооставеност". Има два начина, по които човек може да я види в себе си.

Първият вид богооставеност идва вследствие на нашите собствени падения и небрежност. Св. Диадох Фотикийски казва, че тя идва поради греховете на човека, а не поради Бога, защото в определени случаи Бог напуска човека без причината да е в самия човек. Сякаш Бог отхвърля човека като белязан от греха и не може да живее заедно с него. Само малко да се усети тази греховност и благодатта се отдръпва от човека.

Каква е целта на Бога, Който отнема и отдръпва благодатта от човека? Целта е да събуди човека, за да започне да се замисля, да види, че сам не може да живее, защото, ако остане дори за малко сам, ще стигне до лудост, до отчаяние. Затова чрез отдръпването на благодатта човекът бива воден към покаяние. В него се създава страшна суша и той няма къде да се обърне. Затова той се обръща към благата на света, но вижда, че нищо не го удовлетворява - и рано или късно познава Бога.

Съществува още едно отдръпване на благодатта, при което Бог се скрива, Той не отхвърля човека, а се скрива от него. Днес ще говорим за това отдръпване на благодатта, за да видим как трябва да се трудим, когато благодатта се отдръпне от нас.

И никой да не казва, че няма благодат. Човекът, за пръв път познал Бога, е видял това богатство на благодатта, което е влязло в неговата душа. Тази първа благодат е дар на Божието благоволение, а не дар като награда заради нашата борба. Това е велик дар и човек е длъжен да го задържи, ако иска да има продължение, тоест да го обработи, да бъде в съработничество с Бога. От момента, в който престане да бъде съработник на Бога, той мигновено ще го загуби. Затова много християни, когато в началото познаят Бога, впечатлят се и се въодушевят, започват някакво духовно дело, започват да славословят, започват молитви, четене, поклони, благотворителност - повтарям, това е резултат от впечатлението, създадено от посещението на Бога, Който идва даром. Бог прави това, за да почувстваме сладостта на Неговото присъствие, така че, когато дойде час човекът да бъде лишен от него, той да си спомня за тази сладост на Бога, която след това ще го направи способен да се подвизава, за да я придобие отново.

Отците обикновено дават следният пример, за да покажат как човек трябва да се труди в часа, когато бива изоставен от Бога. Това е примерът с майката и малкото дете. Когато бебето си играе с гръдта на майката и не иска да яде, а повече да си играе, майка започва да се безпокои, защото бебето трябва да яде, за да живее, а вместо да яде, то се заиграва, тогава тя скрива гръдта си и го оставя да я търси. Тогава то разбира, че не трябва да прави това и започва да търси гръдта, започва да плаче, майката го оставя за известно време, така че то да почувства глад, за да може след това отново да му даде гръдта си и то да започне да се храни и да расте. Бог прави това, когато поради някакво свое безумство човек потъпче Божиите заповеди и се отдалечи от Бога.

Както нашето битие и съществуване е дарувано от Бога, така и този талант, тоест благодатта идва даром от Бога. Ние обаче трябва да я умножим. Не е достатъчно едно бонбонче, което Бог ни дава по пътя, а трябва да намерим самия извор на сладостта. Чух тия дни, че е открито растение, което е 300 пъти по–сладко от захарта и едновременно с това няма калории. Бог винаги има алтернативни решения в ония неща, които създават пресищане. Така става и с Божията благодат. Когато някакво обикновено нещо създава пресищане у нас, тозчас Бог явява нещо друго, което е по-сладко и по-безопасно. Това обаче става, ако човек го иска.

След известно време, което зависи от Бога, а не от нас, богатството, което ни се дава като подготвителна благодат, се отдалечава от човека. Причината и целта на това отдръпване са много трудно обясними за здравия разум. Нужно е човек да изследва духовния живот, да влезе в реалността на духовния живот, за да открие причините, поради които Бог изоставя човека.

Старец Софроний Сахаров ни казва кои са причините, като говори за „тези, които са преминали подготвителния стадий, като говорят с въодушевление за това, което са преживели и едновременно го чувстват като благословение”. Със своя опит о. Софроний говори за възпитанието, което Бог прилага спрямо неизпитания и несъвършения човек. Той нарича това възпитание богооставеност. Благодатта се отдръпва от човека и той веднага разбира колко незаслужено е било чувството, което досега е изпитвал. След това отдръпване на благодатта човек за определен период от време може да стигне дори до неверие. До маловерие - непременно. Той чувства, че губи килимчето под краката си и започва да живее своя живот, както казва св. Максим Изповедник, със собствената си природа; не вижда никъде светлината, която преди е усещал и веднага започва да гледа резултатите, а не причините, поради които се е отдръпнала благодатта. Той вече смята за причини онези неща, които не са причини. Какви са последиците от всичко това? Той чувства в себе си болка, скръб, вътрешна празнота, а когато живее заедно с други хора, които и малко да го засегнат, смята, че те са причина за тази празнота. Той ги обвинява и казва:

- Аз нямаше да реагирам така, ако ти не ме беше засегнал, ако ти не ме беше онеправдал!

Така се създава противоборство. Човекът смята, че причината е в другия, защото не знае истинската причина. Понякога халът на вътрешно невежество у хората е такъв, че те упрекват Бога. Колко пъти казваме в живота си:

- Ама все на мене ли ще се случват всички лоши неща? Какво толкова направих, че Бог се отдръпна от мене и ме напусна?

Той не се пита:

- Къде греша? Коя е причината Бог да си тръгне от мене?

Вместо това започва да вижда Бога като несправедлив; смята, че Бог не го обича, че Бог не е Този, Който се открива в Евангелието и Писанията. Това именно е парадоксът: човекът отбягва, скрива или не знае реалната причина и я прехвърля върху другия човек, върху обстоятелствата или дори върху Бога.

О. Софроний продължава: „В началото на живота си мнозина са приели изобилно благодатта и дори в такава мяра, че стигат до съвършената благодат”.

Човек стига дотам да чувства, че е съвършен. И наистина, сещам се, когато познах, така да го кажа, съзнателно Бога. От малък бях в църква, но съзнателно познах Бога на 16-годишна възраст. Смятах, че следващите осем години бяха години на велика благодат. Вътрешно си мислех, без да разбирам (защото, знаете, нужно е човек да има наблизо опитни хора, които да го удостоверяват, че това не е нещото, което Бог дава накрая) - и стигнах до такова радостно усещане, че си казвах „Тук е раят!”, без да зная, клетият аз, какво ме чака в бъдеще. Докато се уволня от казармата, докато служех, чувствах, че съм на небето, въпреки че в казармата имахме толкова изкушения, а аз хабер си нямах от това. Веднага, щом излязох от казармата и влязох в манастира, усетих, че сякаш нещо се отдръпва от мене и стигнах до такова състояние, че казвах в себе си:

- Вече не си струва да вярвам. Къде е Бог, дето казвахме, че е любов, радост, мир и вътрешно ликуване?

Разбира се, оплаквах се на братята, с които живеехме заедно. Казвах:

- Бре, Георги, колко неща преживяхме толкова години и защо сега се чувстваме така? Коя е причината?

Той не знаеше какво да ми каже. Казвах на шега:

- Бих предпочел Бог да ме направи смокиново дърво, отколкото човек!

Разбирате ли докъде стига богооставеността? Когато излизах от света и влизах в манастира, си казвах:

- Как сега ще вляза в този ад?

Когато отварях портите на манастира, се питах: как ще живея тук толкова време? Бях само с духовния си наставник, с когото разговарях и в крайна сметка той ме подкрепи и успях да видя бъдещето в напълно различна светлина. Но тези четири години - от 24 до 28-годишна възраст - бяха много болезнени за мене. Две много тежки години и други две малко по-леки. Тези четири години бяха единствените години в живота ми, които чувствах, че съм загубил. Не е така обаче. Тези години всъщност бяха годините, което ме подготвиха за бъдещето. Когато станах духовник, започнах да служа и попаднах в други ситуации; тези неща преминаха и изпитанията дойдоха отвън, а не отвътре.

И тъй , богооставеността е елемент, който в дълбочина крие нещо важно. Не можем да кажем, че това са видими грехове. Има и тайни грехове и за тях ще ни каже о. Софроний:

„Докато сме стигнали до върха на благодатта, на даруваната благодат, за момент разбираме, че благодатта се смалява, намалява, намалява и накрая чувстваме, че нищо не съществува в нас. Само когато се помолим малко, когато се причастяваме, тогава чувстваме нещо и след това пак започват трудностите”.

„Докато в началото на човека е било дадено да се весели в сладостта на Божието присъствие и да вижда райската градина, да бъде причастник на неописуемото с човешки думи Божие битие и едновременно участник в небесната и нетленна утеха, след това силата на този живот и любовта, вдъхновена от Божия живот, се оттеглят от него. Остава само споменът и съзнанието за чистотата, което свидетелства за опустошението, празнотата, смъртта и загубата на благодатта. Припомняме си само какво сме живели и какво сме загубили и виждаме в себе си празнота, виждаме в себе си пътя към смъртта. Вярващият губи първата и велика благодат, дадена му даром, защото негова природа още не е съ-образна с откритото ни духовното съзерцание”.

„Първата причина, поради която човек губи благодатта е, че неговата природа е без-образна спрямо Божието благообразие. Тези две неща не си подхождат и човек трябва да стане подобен Богу, за да може Бог да влезе в човека. Отдръпването на благодатта и периодът на изкушенията се устройват от Бога; те са по Божието домостроителство (икономия). Защо? За да може човешката природа да се преобрази и съ-образи с волята на неговото възродено ипостасно начало.”

Тук има една много дълбока идея, за която говори о. Софроний. Тя е трудна е за разбиране, но ще я разгледаме, доколкото можем.

Нужно е преобразяване и връщане в началното състояние, в което Бог е създал човека. Това означава състоянието на ипостасното начало.

В началото нямало по-хубаво творение от човека. В падението той загубил тази древна красота, за която говорят отците, но когато дойде първата благодат, красотата непосредствено изплува някъде дълбоко от него. Тя не се задържа задълго на повърхността и затова той трябва да я направи свое трайно състояние; трябва да настъпи преобразяване. Сам човек не може да направи това и затова Бог му се явява напълно даром, без човекът да полага никакъв труд, като му се дава да разбере, че е призван да живее един по-възвишен живот от живота в страстите и в падението, за да може вътрешно да въстане срещу стария човек, да започне да се възражда новият човек, обновения човек в Христос; за да може и Бог да го види, да се влюби в него, да го възлюби и да пребъдва постоянно с него.

Това, което не става веднага, Бог дава за известно време даром, за да ни покани да се трудим заедно с Него. Ако човекът прояви небрежност, Бог остава непознат за човека и Той се скрива от него. Ако човекът осъзнае, че това отдръпване е причината за вътрешната празнина, която чувства в себе си, той трябва да започне да вика, където и да се намира: „Боже, не ме оставяй, мене грешния! Не ме оставяй, Господи Боже мой!”, казваме в Шестопсалмието, „Не се отдалечавай от мене! Не си тръгвай от мене, а се притечи на помощ, дойди да ми помогнеш! Не ме оставяй!”. Това трябва да става по-често; бих казал, че всеки час и всеки миг, когато чувстваме тази богооставеност, трябва да се обръщаме към Бога. „Господи, в гнева Си не ме изобличавай! Не ме оставяй! Дойди и се всели в нас!”. Няма друг начин. Трябва да започнем да се молим така, вървейки по пътя към придобиването на благодатта, като в същото време казваме на Бога: „Прости ми греховете и постави и мене в Твоята кошара, където са Твоите светии и праведници”.

Човек трябва да се преобрази, да се извърши това съ-изобразяване на нашата природа, за да може да постигне целта, за която е сътворен. Това е ипостасното начало. С други думи, когато човек влезе в пътя на обожението, в пътя на съвършенството, за да стане бог - което е и целта, за която Бог изначално го е сътворил. Ипостасното начало е началото на пътя към Бога. В рая човекът не бил съвършен, той бил потенциално съвършен, не бил отпаднал, но не бил и съвършен. Той обаче имал всички елементи и целият удобен и открит път да се труди заедно с Бога и да постигне съвършенството. Богоуподобяването не е нищо друго, освен тази древна красота. Това е ипостасното начало, способността на човека да се труди с Бога и да достигне богоподобието, да определи и приспособи себе си по такъв начин, че да стане достойно чедо на достоен Баща.

О. Софроний продължава:

„Той трябва да понесе това възпитание като законно възпитание (наказание) от Бога и в същото време възпитание, която се дава на автентичните синове, като на Негови деца”.

Какво се казва на едно място в Писанието? Ако бащата жали пръчката, тогава мрази сина си. Ако иска синът му да се уподоби на него, той не трябва да лишава детето си от възпитание, както за съжаление правят много родители и учители. Те не се интересуват дали детето ще успее, стига само то да не се безпокои за нищо. На друго място в Писанието пише, че този, който не наказва децата си, мрази сина си и не го обича.

Можете ли да си го представите? В съвременния свят, в съвременната епоха това е немислимо. Само учителят да реши да накаже по-строго детето… Всички ще викнат: как така ще казваме строги думи на детето? В наше време такъв учител е загубен. Дори и родителят, ако каже нещо строго на детето, законът на беззаконните държавници дава права на защита детето, а държавата има право да се намеси дори във възпитанието, което майката и бащата прилагат спрямо детето.

Разбира се, това е така, не само защото децата са неразумни и не знаят как да се държат, а и поради това, че има много родители, които преминават границата на наказанието. Под наказание нямам предвид малтретирането на другия и унижаването на неговото съществуване, а възпитаването на човека в дух на свобода по начин, по който той да напредне и да преуспее. От момента, в който видим, че детето не възприема наказанието, което има възпитателна цел, тогава ще го оставим, както Бог ни оставя. От момента, в който човек спре да възприема Божието възпитание, Бог го оставя - не временно, а постоянно, поне докато човек се осъзнае и се съвземе.

Възпитанието се дава на децата, за да се предаде тайната на закона на осиновението. По този начин човекът ще се научи какво означава да бъдеш Божий син. Иначе как би го разбрал?

„Преди благодатта на Светия Дух да се смеси с човешката природа, човекът е неспособен да стигне до цялата истина и да понесе богатството на Божията любов”. Понякога смятаме това за нещо мъчително. Става както при човека, чието зрение е болно: пребляскавата слънчева светлина му причинява болка и той я избягва, докато чистото око се радва на тази бистрота; болното око обаче тя не може да зарадва. Какво е нужно? Трябва да се осмелим да навлезем в пътя на Кръста, болката и възпитанието, иначе очите ни ще си останат слепи, винаги ще стоим на тъмно и няма да имаме надежда да влезем в Божията благодат. Затова и хората днес не могат да понесат наказанието. Възлагаш епитимия на някой и той ти казва:

- Леле, колко тежка епитимия!

Тежка епитимия - 15 поклона? 33 поклона? Какво друго? Знам ли? Да не ядеш олио в сряда? Тогава коя е истински тежката епитимия?

В миналото е имало истински епитимии. Сещам се за преподобни Давид. Навпактският епископ го пращал да ходи пеша от Навпактос до Арта. Разстоянието е няколко часа с автомобил. Тогава нямало автомобили и се вървяло пеша. Било е голяма беднотия. Преподобни Давид нямал обувки и веднъж, когато ходил до Арта да изпълни някакво поръчение на митрополията, един християнин го видял, проявил съчувствие и му купил чифт обувки. Той обаче взел обувките без благословението на стареца си и се върнал радостен, че са му направили подарък. Сега щял да има обувки, с които да ходи до Арта. Старецът обаче бил строг. Към кого? Към своя син. Не към робите си, с робите сме строги, не ни интересува дали ще ги заболи, а ни интересува напредването на сина ни. Затова старецът му казал:

- Взел си обувките без благословение? Ще ги вземеш сега, ще ги занесеш обратно бос, ще върнеш обувките и ще си дойдеш!

Епитимия… И той с радост направил това, а не с негодувание! С радост - и краката му летели, сякаш имал криле. Затова и станал преподобен. Светците не са случайни, те не правили нещата, които ние правим, когато с никакви усилия очакваме да станем добри хора. Трябва да принесем себе си на Бога, да принесем стария човек, за да може Божията благодат да влезе в нас, за да ни обнови.

Може ли Бог да ни даде богатството на Своята любов; можем ли ние да понесем това небесно богатство, когато сме немощни?

Старец Софроний казва, че това богатство непременно трябва да разрасне и узрее, като се подлагаме на Божието възпитание и се учим на Неговата съвършена воля. Освен главната причина за богооставеността, която става по Божий промисъл, отнася се към премъдрия Божий замисъл и която не можем да я изследваме, а просто проявяваме послушание, има и други причини, както споменахме по-горе. Внимавайте в тези причини.

Те произлизат от самия човек, крият се в човека. Според старец Софроний най-съществената и най-важната причина за това изоставяне е гордостта като очевидна и погрешна склонност към самообожествяване. В себе си имаме чувството, че сме всичко, че сме над всички и че можем да постигнем всичко, дори и собственото си спасение. Ще се спася. Нямам нужда от никого. Нито от ближния, нито от Спасителя Бога. Затова дяволът краде от нашия ум чувството, че имаме нужда от Бога, за да се спасим и обожим. И без да усещаме в нас постепенно се надига този грабител, но Бог проследява това. Вижте какво казва по-нататък старец Софроний:

„Властният дух на Бога е толкова изкусен, чувствителен и благороден, че не понася нито гордостта и тщеславието, нито самоволното обръщане на ума на човека към самия себе си”.

…Дори вътрешния завой на нашият дух с цел да угодим на себе си. С други думи, когато човек си казва:

- Аз, знаеш ли, съм хубав човек! Аз съм добър човек!

Колко християни си казват:

- Не направих нищо лошо, добър човек съм!

И особено, когато се гледаме в огледалото, ако Бог ни е дал красота, казваме:

- Ето, че съм хубав! Значи и по душа съм такъв!

Лицемерим пред другите - и то като християни, а не като нехристияните, които имат причина да преживяват нещата по този начин, защото нямат нищо в себе си. Ние нямаме право, защото се предполага, че имаме нашия Спасител, Който иска да влезе в нас и да живее заедно с нас постоянно, без да отсъства нито минута. Кога обаче? Когато не принуждаваме благородния Божий Дух да ни напусне. Следователно, Божията мъдрост допуска изоставянето и ние не можем да я изследваме; съществуват и причини вътре в нас, които трябва да проследим, така че, като ги отбегнем, да търсим връщането на Божията благодат.

Това не е лесно. Най-трудното е човек да остави себе си. Без себеоставеността обезателно ще дойде богооставеността. В часа, когато човек се предаде напълно на Бога и е настоятелен в това, в същия час Бог ще го обогати с преизобилието на Своята любов. Тогава той ще разбере каква слава крие в себе си още от момента на своето сътворяване; ще разбере блясъка на човешката природа и съществуване - но само когато Бог влезе в него. Ако Бог не влезе в човека, ще изглежда, че човекът е ценен, но само външно, въображаемо, илюзорно.

От друга страна, Бог напуска човека с наказателна цел, заради неговите грехове или духовна леност. Всички разбираме това. В момента, в който грешим, Бог си тръгва от нас, не иска да има връзка с нас, защото съдействаме на дявола.

Старец Софроний излага систематически учението за богооставеността и го утвърждава богословски въз основа на живота на Господ Иисус Христос. Доколкото богооставеността е част от пътя, който Господ извървял, за да изцели човешката себеоставеност, е естествено и всеки човек да я преживее.

Мисля, че стана ясно, че в човека могат да съществуват две неща: или богатството на Бога, за което човек трябва да се подготви, или нищетата на дявола, която се открива като богатство, но създава огромни празноти в ума и сърцето на човека. Едновременно с това тези празноти създават объркване и в цялото човечество. Ние сме свободни хора, православни християни, нека всеки избере пътя, по който иска да поеме. Ако тръгнем по пътя на Господа, ще трябва да понесем тези неща, за които говорихме. Ако искаме да тръгне по лесния път на дявола, ще трябва да претъпим вътрешните си празноти, които са непоносими и не приличат на външните изпитания, що се касае до болката и затруднението, което създават. Външните изкушения и изпитания в човека, който има здрав вътрешен живот, полагат стъпала, по които той се изкачва. Вътрешните трудности, които идват от небрежността на човека, създават в него голяма болка, празнота, отчаяние и накрая го водят до смъртта - не до телесната смърт, която всички ще претърпим, а до смъртта на душата, най-болезненото, което може да се случи на човека, ако не внимава. Тогава той би живял вечно в този тунел на смъртта, където няма да вижда Христовата светлина, която утешава, освещава, поддържа и увековечава човешката природа, за което Христос се е разпънал и отдал Себе Си. За да можем да живеем не просто тук и сега, а вечно.

Архим. Максим (Карицис) е игумен на манастира “Св. Дионисий Олимпийски”

Превод от гръцки: Константин Константинов


                                     Източник: ПравославиеБг




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11548246
Постинги: 14718
Коментари: 2344
Гласове: 9288
Архив
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930