Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.06.2011 14:21 - КОЕ Е ПЪРВОТО - НОВИЯТ ЗАВЕТ ИЛИ ЦЪРКВАТА
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 1306 Коментари: 1 Гласове:
2



Кое е първото - Новият завет или Църквата?
15.06.11 | Отец Джеймс Бърнстейн

 


Преди да приеме християнството, отец Джеймс Бърнстейн е бил юдеин, шампион по шахмат, а драматичното му преминаване към християнската вяра става на шестнайсетгодишна възраст. Той е един от инициаторите на движението „Юдеи за Иисус”. В стремежа си към истината достига до Православната вяра и в книгата си „Моята удивителна среща с Христос” споделя преживяното по този път – разказ на човек, решен да търси истината и продължил своето търсене докрай. Понастоящем отец Бърнстейн е свещеник в храма „Св. Павел” в Брайър, щата Вашингтон.
 
Произхождах от еврейска среда и бях достигнал до Христовата истина чрез протестантския евангелизъм, но несъмнено бях изпълнен с желание да напредвам в познанията си за Бога посредством Свещеното Писание. Когато бях на шестнайсет, повярвах, че Иисус Христос е Синът Божи и нашият обещан Месия - именно чрез четене на Евангелията в „забранената книга”, наречена „Нов Завет”. През първите години от християнския ми живот личният прочит на текстовете от Библията беше в основата на моето духовно просвещение.
 
При постъпването в колежа вече си имах в джобен формат цялата Библия и я носех навсякъде с мен. В паметта си трупах любими цитати от Свещеното Писание и често се изкушавах да си ги повтарям, или пък да ги цитирам на другите, когато ми се искаше да ги убедя в истината за Христос. До ден днешен Библията си остава за мен най-великата книга на всички времена. Мога с цялата си душа да кажа в един глас със св. ап. Павел: „Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата” (2Тим.3:16).
 
Дотук - добре!
 
Лошото беше, че сам решавах какво ми казва Свещеното Писание. Например, бях изключително въодушевен от желанието да виждам в Иисус мой най-скъп приятел и смятах, че за целта не ми е необходимо друго, освен мисълта за Него да изпълва моето съзнание. Не преставах да маркирам в ярко жълто стиховете, свързани с Иисус, подминавайки пасажите за Бог Отец, Църквата, кръщението. Приемах Библията като един вид небесен наръчник за живот. Не виждах потребност от Църквата, защото за мен тя беше просто приятно място за нови запознанства или за натрупване на още знания за Библията, които впоследствие да използвам в своето самостоятелно напредване в християнството. Бях взел да си въобразявам, че с Книгата ще мога не само да изградя собствения си живот, но и да заместя Църквата. С други думи, изцяло се бях отдал на правилото „sola scriptura” („само и единствено Библията”)! За мен Божият план за спасението изглеждаше съвършено ясен: Бог изпратил Своя Син, Двамата заедно изпратили Светия Дух, после ни е бил даден Новият завет, за да обясни спасението, и накрая била създадена Църквата.
 
Така е, но само донякъде.
 
Нека веднага да уточня, че Библията наистина е съвършеното Божие послание. Не в Библията беше проблемът. Проблемът идваше от това, че я индивидуализирах, влагах в нея моите съвършено лични, субективни тълкувания: някои от тях - сравнително сполучливи, други – не съвсем.
 
Битката да си наясно с верния смисъл
 
Непосредствено след преминаването ми към християнската вяра се почувствах пометен във водовъртеж от религиозни секти, членовете на които стоят на противоположни позиции по най-различни въпроси. Да вземем примерно Второто пришествие – позициите по тази тема бяха едва ли не толкова, колкото бяхме и самите участници в дискусиите. И всички се позовавахме все на Свещеното Писание. „Истината е казана в Библията. Щом го няма в Библията, не мога да вярвам на това ”, беше моят девиз.
 
Само дето не се замислях, че всички други твърдят същото! Наш върховен източник на доказателства беше всъщност не Библията, а личното ни тълкувание на нейното послание. И тъй като живеех в епоха на превъзнасяне на човешката дързост и самоувереност, бях започнал да приемам своите схващания за върховна истина. В тълкованието на Свещеното Писание си имах едно наглед просто и издържано правило: уловиш ли логичния смисъл в неподправената простота на библейското послание, не търси други обяснения. Бях убеден, че всички, които следват безкомпромисно и чистосърдечно този принцип, ще постигнат християнско единение.
 
За огромна моя изненада подходът на „логичния смисъл” водеше не към християнска чистота и единение, а към шумни духовни препирни.
 
Най-верните на принципа „само и единствено Библията” обикновено се изпълваха с крайно фракционни настроения и се превръщаха в най-свадливите и фанатизирани представители на християнските среди – при това едва ли го правеха преднамерено. Всъщност у мен се формира впечатлението, че колкото повече се аргументираш с Библията като единствено духовно ръководство, толкова повече се фанатизираш и изпълваш със сектантски настроения. Ние водехме разгорещени спорове дори върху библейските стихове за любовта! Бях в обкръжението на вдъхновени от Библията приятели и наблюдавах сред тях неудържимо умножаване на сектантски и схизматични движения: всяко от тях с претенцията, че „твърдо следва Библията”, и всички - в сурова вражда помежду си. Остри спорове се водеха за какво ли не: за благодатните дарове, тълкуванията на пророчествата, правилната форма на богослужение, причастяването, управлението на църквата, послушанието, очистването на плътта, духовните ценности, проповедта, социалната дейност, връзката между вяра и дела, ролята на жената, икуменизма. Безкраен списък. Фактически всичко можеше – и обикновено така се получаваше – да стане предмет на спор и да разедини християните.
 
Тези сектантски настроения довеждаха до създаването на буквално хиляди самостоятелни църкви и деноминации. Изпълвайки се с подобен сектантски дух, усещах в себе си натрупването на все по-голям радикализъм, докато накрая всички църкви взеха да ми изглеждат като нещо несъвместимо с Библията: да станеш член на църква беше в моите очи някакво унижение на Вярата. За мен целият смисъл на понятието „църква” се изчерпваше с „Бог, Библията и аз”. Тази враждебност спрямо църковните общности прилягаше някак естествено на еврейския ми произход.
 
Нямаше нищо чудно в моето пълно недоверие към църквите, защото поради тяхното участие или безучастно отношение към гоненията на евреите в световната история, аз ги виждах като предателки на Христовото учение. Но колкото по-сектантски дух ме изпълваше – до степен на пълна враждебност и отчужденост - толкова по-ясно взех да осъзнавам, че в моя подход към християнството имаше нещо ужасно сбъркано. Духовният ми живот не вървеше в добра посока. По всичко личеше, че крайно личните ми убеждения относно посланието на Библията ме отклоняваха от любовта и общението с моите братя в Христа, а това на свой ред ме отдалечаваше и от Христос. Или, както е написал св. ап. ев. Йоан: „Който каже: "любя Бога", а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?” (1 Йоан 4:20).
 
Христовото учение притежаваше нещо друго, което се бе оказало с притегателна сила за мен, и това съвсем не беше разделение и враждебност. Знаех обаче, че няма да постигна решение, ако се откажа от вярата или обърна гръб на Свещеното Писание. И все пак нещо трябваше да се промени. Може би трябваше да променя нещо в себе си. Реших да се запозная подробно с историята на Църквата и Новия Завет - с надеждата, че така ще добия по-ясна представа какво да бъде отношението ми към тях. И в крайна сметка стигнах до абсолютно непредвидени резултати.
 
Апостолската Библия
 
Дотогава се водех от мисълта, че щом апостолите са приемали нещо за полезно, значи то ще бъде от полза и за мен. Оттук именно дойде първата ми изненада. Както вече отбелязах, аз знаех казаното от св. ап. Павел, че всичкото Писание е боговдъхновено (срв. 2 Тим. 3:16). И винаги си бях представял, че под думите „всичкото Писание”, споменати в този стих, апостолът визира цялата Библия – както Стар, така и Нов завет. Само че, когато са били изречени тези слова, на практика още не е съществувал „Нов завет”. Все още в процес на съставяне е бил даже и Старият завет, защото евреите едва след появата на християнството са направили окончателен подбор на каноничните старозаветни книги. С постепенното обогатяване на моите познания научих, че първите християни са ползвали гръцки превод на Стария завет, наричан „Септуагинта”.
 
Този превод, началото на който било положено през ІІІ в. пр. Хр. в Александрия, Египет, съдържал доста широк списък от книги, в числото на които влизали и така-наречените „второзаконни” (или „апокрифни”) книги. Макар че първоначално те възбуждали противоречия, християните в крайна сметка ги включили в списъка на каноничните книги на Стария завет. При появата на християнството евреите сметнали за потребно да ограничат броя на своите канонични книги и в резултат на това изключили от списъка апокрифните книги, при все че продължавали да ги приемат за свещени. Числото на познатите в наши дни еврейски канонични книги е получило своето окончателно утвърждаване едва през ІІІ в. сл. Хр.
 
Любопитен е фактът, че повечето съвременни протестанти използват именно този по-късен еврейски набор от канонични книги, а не раннохристиянския. През годините, когато са живели и писали апостолите, все още не е имало Нов завет, нито финализиран вариант на Стар завет. 
 
Понятието „Писание” се оказа доста по-неопределено, отколкото си бях представял.
 
Раннохристиянски текстове
 
Следващата ми голяма изненада дойде, когато разбрах, че новозаветните книги за първи път се появили в пълния си набор – този, който познаваме днес – едва триста години след Смъртта и Възкресението на Христос. (Известният понастоящем пълен набор от книги е посочен за първи път от св. Атанасий в неговото Пасхално послание от 367 г. сл. Хр.) Само си представете! Ако написването на Новия завет беше започнало в една и съща година с написването на Американската конституция, значи финалната му версия щеше да бъде налице едва през 2076 година! Четирите Евангелия са писани някъде между тридесетата и шестдесетата година след Смъртта и Възкресението на Иисус. В предходния период Църквата залагала не само на разпръснатите пред-евангелски писания (от рода на цитираните в 1 Тим. 3:16 и 2 Тим. 2:11-13) и на писменото предание, но също и на устното предание – разказите на свидетели.
 
Църквите през онези времена разполагали само с отделни части от това, което впоследствие станало известно като Нов завет. 
 
Когато свидетелите на живота и проповедите Христови започнали да си отиват от този свят, апостолите записали всичко под наставничеството на Светия Дух, за да укрепят преданието и да съхранят разпръснатото писмено и устно наследство. Апостолите виждали връщането на Христос като нещо, което няма да се чака дълго, и поради това едва ли са ни оставили тези евангелски текстове и апостолски послания с идеята те да бъдат събрани и превърнати в нова Библия. През първите четири века след Христа съществували сериозни разногласия относно избора на книгите, които да бъдат включени в каноничния списък на Писанието. Еретикът Маркион, живял през втори век, е първият, за когото има запазени сведения, че е правил опити да създаде списък на канонични книги на Новия завет. Той смятал старозаветните книги за ненужни, тъй като имал за цел Църквата да се отрече от своето еврейско наследство. Маркион включил в своя списък от канонични книги десет послания на св. ап. Павел и само едно от евангелията, на което лично направил редакция.
 
Печално, но факт: първият опит за съставителство на Нов завет е направен от еретик. Според заключенията на редица учени, древната Църква решила да въведе свой собствен, точно определен списък от канонични книги именно в отговор на този опорочен набор, направен от Маркион. Разрушаването на Йерусалим през 70 г. сл. Хр., разпадането на юдео-християнската община и застрашените устои на устното предание също допринесли Църквата да съзре наложителна потребност от създаването на точно определен списък от книги, на които да се опират християните. През целия този процес на утвърждаване на каноничния списък повечето църкви, както вече споменахме, разполагали с не повече от няколко апостолски послания. Осигуряването на книги от Библията ставало чрез старателното им преписване на ръка, с цената на много време и труд. Освен това, привилегията да ги четат била запазена за малцина, тъй като повечето хора били неграмотни. Съприкосновението на християните с Писанието се свеждало предимно до онези неща, които те имали възможност да чуят в църквите: Законът и Пророците, Псалтира и някои записки на апостолите.
 
Всичко това се усложнявало допълнително и от преследванията, на които Римската империя подлагала християните, а също и от наличието на множество разпръснати писмени текстове, автори на които не били апостолите.
 
Тук дойде третият изненадващ за мен момент. Доста наивно си бях представял, че едва ли не във всички енории и във всеки дом още от раждането на Църквата са разполагали с пълния текст на Стария и Новия Завет! Трудно ми беше да си представя как една църква е могла да се съхранява и развива без пълния текст на Новия завет. Фактите обаче свидетелстваха за обратното. Това се оказа най-важният за мен сигнал, че като цяло животът на Църквата не се е изчерпвал единствено с писменото Слово.
 
Евангелие според кого?
 
Следващата ми изненада дойде, когато научих, че през първи и втори век се разпространявали ред други „евангелия” освен канонично утвърдените в Новия Завет. Като пример ще посоча само няколко от тях: Евангелие според евреите, Евангелие според египтяните, Евангелие според Петър. В Новия завет се споменава за съществуването на подобни творения. Св. ап. Лука започва с думите: „Понеже мнозина предприеха да съчинят разказ за напълно известните между нас събития…  то намерих за добре и аз… наред да ти опиша” (Лук. 1:1,3).
 
В периода, когато Лука споделя това, са били написани само две от каноничните евангелия – на Матей и на Марк. С течение на времето в списъка от канонични книги на Новия Завет били утвърдени само четири евангелия. В ранните години на християнството обаче съществували противоречия дори относно избора на евангелията. Християните в Мала Азия предпочитали най-вече Евангелие от Йоан, и не толкова евангелските текстове от Матей, Марк и Лука. Базирайки се на описанието на Христовите страсти, представено в Евангелие от Йоан, малоазийските християни празнували Великден на различна дата от тази в Рим. Римските християни отдавали предпочитание на другите евангелски текстове, не на Евангелие от Йоан. Известно време Западната Църква дори се въздържала да признае за канонично Евангелието от Йоан, защото еретиците-гностици приемали този текст редом със своите „тайни евангелия”. Съществувал също така и дебат дали евангелията да бъдат включени като отделни самостоятелни текстове или да има само един текст, представящ обобщено съдържанието на всички тях. През втори век Тациан, ученик на св. Юстин Мъченик, издал самостоятелен, „синтезиран” като повествование евангелски синопсис, наречен „Диатесарон”. Сирийската Църква използвала този евангелски синопсис през втори, трети и четвърти век; тя приела четирите свещени Евангелия едва през пети век. Освен това дълго време не признавала за канонични посланията на Йоан, Второто послание на Петър и Откровението (на св. Иоан Богослов). В допълнение към цялата тази объркана картина, Египетската Църква, както се вижда от съставения през втори век от Климент Александрийски списък на каноничните новозаветни книги, приемала текстове на „евангелия” от евреите, от египтяните и от Мататия. Редом с това приемала за апостолски текстовете на Първо послание на Климент (Епископ Римски), Послание на Варнава, Проповеди на Петър, Откровение на Петър, Дидахия, Първоевангелие на Йаков, Деяния на Йоан, Деяния на Павел и Пастир на Ерм (изключително боговдъхновени по тяхна преценка творения). Ириней (втори век) - епископ Лионски, загинал мъченически в Галия – включил в своя списък от канонични книги и Откровение на Петър.
 
Други спорни книги
 
Правеше ми впечатление, че в многобройните си канонични списъци от втори, трети и четвърти век Западната Църква не беше включила моята любима книга от Новия Завет, Послание до Евреите. Западът приел Послание до Евреите едва към края на четвърти век, и то благодарение на Августин, който оказал особено силно влияние на някои поместни събори в Северна Африка. В същото време Източната Църква близо няколко века не признавала Книга Откровение, известна още като Апокалипсис и написана от апостол Йоан. Сред имената на източните църковници, отхвърляли тази книга, са Дионисий Александрийски (трети век), Евсевий (трети век), Кирил Йерусалимски (четвърти век), участниците в поместния Лаодикийски събор (четвърти век), Йоан Златоуст (четвърти век), Теодор Антиохийски (четвърти век) и Теодорит (пети век). А и първите текстове на сирийския и на арменския Нов Завет също не включвали тази книга.
 
Редица гръцки ръкописи на Новия Завет отпреди девети век не съдържали текста на Апокалипсиса, а и до ден днешен той не е в числото на богослужебните текстове в Източната Църква. За включването на Апокалипсиса настоятелно се произнесъл Атанасий и така благодарение най-вече на неговия престиж този текст бил приет на Изток като канонична новозаветна книга. В древната Църква съществувало сякаш някакво негласно споразумение относно Апокалипсиса и Евреи. Изтокът бил решен да изключва от каноничните книги Апокалипсиса, а Западът – Послание до Евреи.
 
Другояче казано, спорната за едната страна книга била с готовност приемана от другата. Любопитно е, че през 16 в. родоначалникът на протестантската Реформация, Мартин Лутър, настоявал книгите от Новия Завет да бъдат класифицирани „по степен”, тъй като се различавали по своята степен на боговдъхновение (т.е. канонът на списъка да включва в себе си канон на градацията вътре в този списък). Лутер поставял на втори план Евреи, Иаков, Юда и Откровение и те застанали на последно място в преведения от него Нов Завет. Само си представете: човекът, който ни завеща принципа „Sola Scriptura” (Единствено и само Писанието – Б. пр.), си приписвал правомощия да се разпорежда с начина, по който да бъде представяно писаното Слово Божие!
 
Новият Завет постепенно добил завършен вид
 
С голям интерес се заех да открия кой е бил най-древният утвърден списък на канонични новозаветни книги. Според редица специалисти това е Мураторийският канон от края на втори век. Този списък не включвал текстовете на Евреи, Иаков и двете послания на Петър, но включвал Апокалипсис на Петър и Премъдрост Соломонова. Понятието „Нов Завет”, използвано от Тертулиан, станало известно едва през 200 г. сл. Хр. – това са цели 170 години след смъртта и Възкресението на Христос. Ориген, живял през трети век, е традиционно сочен като първия специалист по систематично богословие (макар че систематично допускал и грешки).
 
Той поставял под съмнение автентичността на Второ послание от Петър и Второ от Йоан. Освен това споделял, тъй като пътувал много, че имало църкви, където отказвали да ползват текста на Второ послание до Тимотея, защото в него се споменавало за някакво „тайно” писание: Книга на Ианий и Иамврий, произхождаща от юдейското устно предание (срв. 2 Тим. 3:8). Съборното послание на Иуда също било посрещано с резерви, защото включвало цитат от една апокрифна книга, „Успение на Мойсей”, която също произхождала от юдейското устно предание (срв. Иуда 9).
 
Когато започнах да се запознавам с материалите от четвърти век, открих, че Евсевий Кесарийски, наричан още „Отец на църковната историография”, споменавал сред числото на книгите, които били обект на полемика, текстовете от посланията на Иаков и Иуда, Второто на Петър и Второто и Третото на Йоан. Освен това напълно отхвърлял Откровението на Йоан. Синайският кодекс (Codex Sinaiticus), най-древният запазен ръкопис на цялостния текст на Новия Завет, бил открит в Синайския манастир „Св. Екатерина”. Той датира от четвърти век и съдържа всички книги от съвременния формат на Новия Завет, но заедно с тях и Послание на Варнава и Пастир на Ерм.
 
През четвърти век споровете между християни и ариани относно божествената природа на Христос станали причина император Константин да се почувства разколебан и обезверен. Тъй като текстовете на Новия Завет все още не били окончателно утвърдени, той настоял да бъде изготвен точен и окончателен списък на канононичните новозаветни книги, чрез което имал желание да допринесе за разрешаването на конфликта и за постигане на духовно единство в разединената империя. При все това дори през пети век Александрийският кодекс (Codex Alexandrinus) съдържал и две послания на Климент Римски, което показва, че полемиките относно каноничния списък все още не били напълно приключени.
 
Чия била окончателната дума?
 
С течение на времето Църквата успяла да отсее текстовете, автори на които безспорно били апостолите. Това се оказало крайно мъчително изпитание, продължило няколко века. В процеса на отсяване Църквата неколкократно провеждала събори. На тези църковни събори се водила полемика по много въпроси, в това число и относно каноничните новозаветни книги. Работата на тези събори включвала не радикално законотворчество, а по-скоро утвърждаване на вече безспорни истини и общоприети практики в Божиите църкви.
 
Съборите имали за цел да прогласяват общите нагласи в Църквата и били отражеине на единството във вярата, опита и традицията на съществуващите поместни църкви. Съборите са ни оставили конкретни писмени документи, в които Църквата е изложила своята ясна и твърдо установена позиция относно съдържанието на Свещеното Писание. В контекста на моето настоящо изложение ще посоча два събора като заемащи особено важно място сред общия брой събори, проведени през първите четири века:
Лаодикийският събор, проведен в Мала Азия през 363 г. сл. Хр. Това е първият събор, който включил в списъка на каноничните книги от Стария и Новия Завет всички тези, които познаваме и днес, с изключение на Апокалипсиса на св. ап. Йоан. На този събор било постановено, че в храмовете могат да бъдат четени единствено книгите от утвърдения тогава каноничен списък. Решенията на събора били широко приети в Източна Църква.
Третият Картагенски събор, проведен в Северна Африка през 397 г. сл. Хр. Този събор, в който взел участие Августин, изготвил пълния списък на каноничните книги както в Новия, така и в Стария Завет. В този списък били включени всичките двадесет и седем книги, които познаваме от днешния формат на Новия Завет. Съборът постановил също, че това единствено са книгите, които могат да бъдат определяни като „Свещено Писание” и които трябва да бъдат четени в храмовете.
Решенията на този събор били приети и от Западната Църква.
 
Илюзии и наивни идеи
 
Колкото повече и по-подробно се запознавах с историята на Новия Завет, толкова по-ясно виждах как предишните ми заблуди се разпадаха една по една. И си дадох сметка за нещо, което е трябвало да осъзная в самото начало: Новият Завет се състои от двадесет и седем отделни писмени текстове, които безспорно са плод на боговдъхновение – никой и нищо не може да ме разколебае в това - но тяхното написване и подбор са били плод на човешки труд. Стана ми ясно също така, че всичко това се е осъществило не чрез индивидуалната прилежност на отделни хора, а благодарение на колективните усилия на всички християни по света, или на Тялото Христово, т. е. Църквата. Осъзнаването на този факт ми помогна да се вгледам по-реалистично в други две неща, които дотогава бях склонен да пренебрегвам поради предишните си предубеждения:
Естествената потребност от човешко участие в написването на Свещеното Писание и
Важната роля на Църквата
 
Човешкото и Божественото
 
И аз, както повечето евангелисти, безкрайно отдаден на убеждението за боговдъхновеността на Свещеното Писание, си бях представял Новия Завет само и единствено като Слово Божие, не като нещо човешко. Бях живял с представата, че Бог едва ли не е продиктувал на апостолите какво да запишат, а те, с почти секретарска прилежност записали продиктуваното, без да внасят нищо свое. В крайна сметка схващането ми за боговдъхновеността на Свещеното Писание доби нужната яснота, след като се запознах с учението на Църквата за Личността на Христос. Въплътеното Слово Божие, нашият Господ Иисус Христос, е както Бог, така и човек.
 
Христос е едно Лице с две природи: божествена и човешка. Омаловажаването на човешкото у Христос е ерес. Древната Църква проповядвала, че Въплътеното Слово е в пълния смисъл човек – носител на всичко, което е дадено на човешкото същество - но човек без грях, съвършен. Въплътеното Слово се родило, живяло и достигнало зрялост именно в Своя човешки образ. Постепенно започнах да осъзнавам, че тази концепция за Въплътеното Слово Божие, Логоса, Иисуса Христа, съответства на древната християнска представа за писаното Слово Божие, Библията. Писаното Слово Божие ни явява не само божествена мисъл, но и човешки труд.
 
Словото Божие ни предава истината така, както е написана от човеци, и отразява мислите, индивидуалностите и несъмнено дори немощите и несъвършенствата на боговдъхновените автори. Това ще рече, че в Библията човешкият елемент не се е стопил без остатък в безбрежните дълбини на божественото. И все по-ясно започнах да схващам, че както Христос, така и писаното Слово Божие, Библията, е имало на земята своето раждане, развитие и процес на узряване. То не е нещо „паднало от небето”, а продукт, който има не само божествена, но и човешка природа. Апостолите не са записвали текстовете на Писанието в някакво състояние на упоение, нито пък с автоматизираната прилежност на роботи – те са били в свободно общение с волята Божия чрез даруваната им от Светия Дух боговдъхновеност.
 
Основа за власт и престиж
 
Имаше и още нещо, което трябваше да проумея, и то с още по-голям труд: важната роля на Църквата. Всичко онова, което научих, ясно показваше, че на практика именно Църквата е определила точно кои книги да съставят Свещеното Писание, но при все това все още упорито отказвах да приема, че тя е имала реални пълномощия за подобен акт. В крайна сметка взе да ме измъчва само едно. У мен нямаше нито капка съмнение, че чрез писаното Слово Бог е явил на човеците Своето всемогъщество.
 
Писаното Слово Божие е видимо и предметно. Библията е нещо, което мога да докосна, да прочета. Но кой знае защо, упорито се противях на мисълта, че същото се отнася и за Тялото Христово, Църквата – че тя също е нещо видимо и предметно, със свое конкретно място място в историята и пространството на света. За мен Църквата по своята същност беше нещо „мистично” и невеществено, което по никакъв начин не свързвах с конкретен събор от хора на земята. С тази моя представа не ми беше трудно да приемам, че всеки отделен християнин е сам по себе си църква. Едно безкрайно удобно схващане, особено когато нещата опират до проблеми, свързани с учението на Църквата, или до лични противоречия.
 
Само че тази представа не съответстваше на образа, който Църквата реално е имала още в епохата на апостолите. В Новия Завет се говори не за невеществени, а за реални църкви. Оставаше ми да разбера дали ще мога да приема факта, че Бог е показал всемогъществото Си не само чрез Библията, но също и чрез Своята Църква – същата тази Църква, която беше разпространявала, опазвала и активно защитавала така скъпото на душата ми Свещено Писание.
 
Новозаветната църква
 
Първите християни приемали, че Бог отправял Своето Слово не просто към Църквата, но и чрез Църквата, Неговото Тяло. Именно в това Тяло, в Църквата, Словото получило Своето трайно утвърждаване. Повече от ясно е, че древните християни виждали в Свещеното Писание живото откровение на Бога пред света. Едновременно с това те приемали Църквата като дом Божий: „…като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа” (Еф. 2:20-21).
 
Бог ни е дал Своето Слово, но ни е дал и Своето Тяло. Новият Завет ни казва:
„Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове” (1Кор. 12:27; срв. Рим 12:5).
„И Той е Глава на тялото, сиреч на църквата” (Кол. 1:18).
„И (Отец) покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Еф. 1:22-23).
В древни времена не е съществувало това органическо разделение между Библия и Църква, което наблюдаваме днес. Тялото без Слово е лишено от послание, а Словото без Тяло е лишено от основа. Или, както пише св. ап. Павел, Тялото е „църква на живия Бог, стълб и крепило на истината” (срв. 1 Тим. 3:15).
 
Църквата е живото Тяло на въплътения Господ. Апостолът не ни казва, че стълб и крепило на истината е Новият Завет. Стълб и основа на истината е Църквата, а зданието на Новият Завет е стройно сглобено благодарение на нейния живот в Бога.
 
С други думи, Новият Завет е написан от Църквата! Тя се явява неделима част от евангелското послание и именно в лоното на Църквата Новият Завет получава своето написване и съхранение.
 
Словото Божие в устното Предание
 
Апостол Павел ни наставлява така: „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (2 Сол. 2:15). Това е стих, който не беше сред маркираните от мен, защото имаше два израза, които не ми допадаха: „дръжте преданията” и „чрез наше слово”. Тези две неща бяха в противоречие с моите представи за върховенството на Библията. Впоследствие обаче взех да проумявам: Един Бог ни е говорил както чрез Своето писано Слово, Библията, така и чрез Христовите апостоли, когато те лично са поучавали и проповядвали на хората. В тези стихове (и в много други) самото Свещено Писание ни учи, че от нас се иска да пазим това устно предание! Писменото и устното предание не са две несъвместими неща; те са част от едно цяло. Това помага да разберем защо Отците казват, че за когото Църквата не е Майка, за него и Бог не е Отец. С осъзнаването на този факт си дадох сметка колко груба грешка съм допускал, отричайки устното Свещено Предание. Моето враждебно отношение към юдейското устно предание, което отрича Христос, ме беше накарало да загърбя и устното Свещено предание на християните, в което се говори за живота на Светия Дух в Църквата. Бях приел за абсурдна идеята, че това Предание ни дава възможност да вникнем точно и в пълнота в смисъла на Библията.
 
За да илюстрирам по-ясно мисълта си, ще опиша нещо, което ми се случи неотдавна. Бях намислил да си построя навес зад къщата. И за да се подготвя по-добре, взех да чета един наръчник по дърводелство, в който имаше „всичко”. Беше пълен с толкова скици и изображения, че и „малко дете да може да се оправи” с инструкциите. Бяха ми казали, че там ще намеря отговор на всичко. И всичко изглеждаше толкова просто, само че колкото повече четях, толкова повече въпроси се трупаха в ума ми и толкова повече растеше моята обърканост. Почувствах се отвратително, че не успявам да схвана нещо наглед безкрайно просто, и така дойдох до заключението, че на тази книга й липсват някои допълнителни разяснения. Нямаше как да приложа напътствията в нея, ако не получа помощ от някого. Просто ми беше нужен някой компетентен човек, който да ми разясни описаното в наръчника. За щастие един мой приятел успя да ми покаже как точно да се справя. Той самият беше добил своите знания чрез "устно предание". Получил наставленията от опитен дърводелец, той после пък ги предаде на мен. И по такъв начин обединеното прилагане на писменото и устното предание даде прекрасни резултати.
 
Кое е първото?
 
Накрая стигнах до основния въпрос: кое ни е било дадено първо, Църквата или Новият Завет? И така, знаех, че Иисус Христос, Въплътеното Слово Божие, свикал апостолите, които на свой ред формирали ядрото на християнската Църква. Знаех, следователно, че вечното Слово Божие предхожда Църквата и е положило нейното начало. Като претворила в писание думите, които й били предадени от Въплътеното Слово Божие, Църквата участвала на практика заедно с Бога в създаването на писаното Слово, Новия Завет. Това ще рече, че Църквата е предхождала Новия Завет и е в дала начало на неговия живот. Отговорът на този въпрос: кое ни е дадено първо, Църквата или Новият Завет?, е кристално ясен и от библейска, и от историческа гледна точка.
 
Някой може да възрази: „Има ли значение кое ни е дадено първо? В крайна сметка нали Библията съдържа всичко, което ни е потребно за спасението?”
 
Библията е достатъчна за спасението, доколкото тя съдържа базисния материал, който да ни изведе на верния път. Неправилно е обаче да приемаме Библията като нещо самостойно и понятно само по себе си. Вникването в смисъла на Библията става чрез божественото просветление, което ни се дава от Светия Дух, действащ в живота на Църквата. Нима непосредствено преди да бъде разпънат на кръста, Сам Господ не е казал на Своите ученици:
 
„А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина; защото от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе, и ще ви възвести бъдещето” (Йоан 16:13)?
 
Казал е също така: „Ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят” (срв. Мат. 16:18). Нашият Господ не ни е оставил да ни води само една книга. Той ни е дал Своята Църква. Светият Дух вътре в Църквата ни наставлява и силата на Свещеното Писание получава своята пълнота при наличието на Неговото водачество (ръководство, учение). Крайно наивно е да се мисли, че след написването на новозаветните книги благодатното просветление, дарявано от Бога, е било отнето от човеците и е върнало силата си чак през ХVІ в. при протестантската Реформация, или – за да бъде примерът ми според настоящия контекст - чак когато аз самият започнах да чета Библията. Трябва да приемем, че след появата на Новия Завет Светият Дух или е пребивавал в Църквата през всички следващи векове, за да я води, упътва и просветлява в тълкуванието на евангелското послание, или е занемарил Църквата в пълна духовна самота, оставяйки на отделни християни да внасят своите крайно противоположни тълкувания – и често пъти да налагат „върховенството” на своя прочит – на текстовете в Свещеното Писание. Невъзможно е подобен безпорядък да стане по воля Божия, „защото Бог не е Бог на безредие, а на мир” (1 Кор. 14:33).
 
Окончателното решение
 
След като научих всичко това, почувствах, че беше дошъл моментът да взема своето решение. Щом като вече знаех, че Църквата не е била някаква притурка или допълнителен атрибут към Свещеното Писание, а е била активен участник в неговото създаване и опазване, значи трябваше да залича дистанцията помежду ни и да се откажа от всички свои предразсъдъци. Най-добре щеше да бъде не да вадя заключения за Църквата от позицията на своите съвременни предубеждения, а да се смиря и да се помиря с онази, която беше създала Новия Завет, и да я оставя да ме води към верния прочит на Свещеното Писание.
 
След като се запознах добре с организацията и делото на няколко съществуващи църкви, в крайна сметка стигнах до извода – противно на представите на немалко днешни християни - че Църквата, дала живот на Библията, не е мъртва. Пряка и исторически утвърдена приемница на Апостолската Църква е съвременната Православна Църква, защото тя съхранява недокосната чистотата на Свещеното Писание и на Свещеното Предание, което ни дава верния поглед към библейското послание. Осъзнавайки всичко това, приех Православието и едва тогава християнството стана мой живот в пълнота, каквато не съм познавал никога преди.
 
Лутер добре е изфабрикувал девиза sola scriptura, но истината е, че той самият съвсем не е бил верен на този принцип. Ако беше останал верен, той щеше да изостави своите Тезиси и да не се посвещава на безкрайни коментари. Девизът му се е родил вследствие на реформаторските борби срещу наложените от Римокатолицизма църковни практики. Съвсем естествено е, че реформаторите са имали желание да осигурят гаранции за точното придържане към новозаветните норми. Но нито деятелите на Реформацията - Лутер, Калвин, а впоследствие Джон Уесли, нито принципа sola scriptura някога са имали за цел да отделят Свещоното Писание от Църквата, да зачеркнат от историята цели 1500 години.
 
На всички онези, които се придържат догматично към sola scriptura и в хода на тази своя практика отхвърлят Църквата, която не само е дала живот на Новия Завет, но също така – под наставничеството на Светия Дух – е подбрала точно кои книги да бъдат в неговото съдържание, ще кажа следното: запознайте се добре с древната история на Църквата и с канона на Новия Завет. Потърсете запазени образци от документалното наследство. (Поразително е как някои от подчертано „консервативните” библеисти от евангелистките среди проявяват циничен либерализъм и се превръщат в крайни рационалисти, стигне ли се до обсъждане на древната история на Църквата!)
 
Прочете внимателно текстовете след глава 28 от книга „Деяния на светите Апостоли” и проследете какво се случва с Божия народ. Ще откриете ред полезни упътвания в края на тази книга. Сигурен съм, че ако се вгледате задълбочено в съществуващите сведения и подходите обективно към всички събития от онези древни времена, ще откриете същото, което открих и аз. След края на първи век животът и делото на Църквата не са пресекнали, нито са се родили отново през ХVІ век. Защото, ако беше станало това, днес нямаше да имаме на разположение книгите на Новия Завет, толкова скъпи за всяка християнска душа.
 
Разделението между Църква и Библия, което се прави от много хора в днешните християнски среди, е съвременно явление. Древните християни не са поставяли подобни неестествени разграничения. Когато се запознете подробно със съществуващата информация, бих ви помолил непременно да научите повече неща за историческата Църква, която е дала живот на Новия Завет, съхранила го е и е подбрала книгите, които са влезли в неговия канон. Всеки християнин има моралното задължение да открие за себе си Православната Църква и да осъзнае нейната ключова роля в проповядването на Словото Божие, която тя оправдава и в днешния свят. | www.protomartyr.org
 
Превод: Анжела Петрова


                                            Източник: ПравославиеБГ




Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. borjanmljakov - анжелче, повече четене майна, че иначе голям резил -
16.06.2011 14:31
само глупости излизат.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10767922
Постинги: 14686
Коментари: 2326
Гласове: 9002
Архив
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031