Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.06.2011 14:29 - ДЯДОТО
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 847 Коментари: 0 Гласове:
2



Дядото
15.06.11 | Пламен Сивов

 

 

In memoriam: Архимандрит Назарий

Първия път се качих до манастира така: с автобус до Кокаляне, оттам пеша покрай някакви огромни хидросъоръжения (да го кажем по-просто - тръби), през едни меки хълмове, после - Дяволското мостче и половин час пъшкане нагоре.

Беше някъде в началото на 90-те. Мои тогавашни познати (сега вече - приятели до живот, брат и сестра в Христа) често ми разказваха за стария монах, при когото "ходела половин София" за духовни разговори и изповед. Манастирчето (тогава още не бяха построени новите сгради) ми се видя глухо и неугледно. Гледах го с нещо като недоверие: "Тук ли точно", питах се, "на има-няма десетина километра от града, ще намеря нещо истинско и духовно?!".

С моите приятели намерихме монаха в градината - с престилка върху расото, приведен над пръстта; плевеше ли, садеше ли… Поздрави ни ("Добре дошъл" - за мен; "О-о-о!" - за хората, които ме доведоха и които познаваше). После седнахме. Той - с още калните си от пръстта ръце. Моите приятели - с предварително обмислените си въпроси, аз - с нито една мисъл и с нито едно очакване в главата.

Като изключим нас тримата и монаха, манастирът ми се видя празен. Беше май делничен ден и "половин София" не беше се изсипала при стареца. Беше ни тихо и отвътре, и отвън.

За какво ли сме говорили тогава? Мисля, най-вече за разочарованието, нашето неофитско разочарование от начина, по който ни беше посрещнало това, което тогава смятахме за Църквата и което в последствие нарекохме "човешкия елемент"… Бяхме новоповярвали и новообикнали. Искахме възраждане - нищо по-малко. Искахме да го видим и вкусим по начина, по който си го представяхме. Бяхме открили съкровищата на Църквата и недоумявахме и се възмущавахме как е възможно тези съкровища да се крият под дебели прашасали парцали и да се вардят от такива странни хора…

Дядото ни слушаше. Какъв ти дядо, тогава сигурно е бил тъкмо прехвърлил шейсетте. Беше зрял, здрав и силен мъж, с едно особено пламъче в очите - някакъв стаен смях, но не присмех, някаква закачлива радост в погледа под ниско нахлупената над очите монашеска капа.

Не помня вече какво ни каза. Сигурно е било нещо просто - от онези прости неща, дето после се чудиш защо сам не си се сетил, от онези неща - толкова близките до ума. Помня само, че на връщане слизахме по пътечката към Дяволското мостче като деца - тичешком, окрилени, готови да се хвърлим в градския пейзаж като надишали се хубаво с кислород водолази. Беше ни хубаво и светло - заради дядото.

После дойдоха изпитания, разколи; виждах сред нас и в себе си озъбеното лице на лукавия много пъти. Да си християнин се оказа много трудно, а не знаехме още онова велико изкуство да носиш бремето си заедно с Христос. И днес едва ли съм го научил това изкуство, но поне се опитвам. И през всичките тези години, независимо дали намирах в себе си сили и вдъхновение да се "кача при дядото", мисълта, че той е там - с милия си поглед и грубите си ръце - някак ме е крепяла. "Каквото и да стане с нашата църква", казвал съм си, "имаме все пак дядо Назарий".

Имахме го стареца - имахме го както се има баща; дори да не го виждаш дълго време, знаеш - той е някъде там, не си сам, той се моли за нас, няма да осиротеем, заедно сме, имаме семейство, има Църква в България.

После се качвах в манастира още няколко пъти - и сам, и с други хора. По пътечката срещаш непознати, разминавате се; знаеш, че или отиват, или се връщат от манастира. Казвате си онова класическо планинарско "добър ден" (който ходи по планини, знае колко топло може да е това "добър ден" в планината), а после някой те пита: "Там ли е дядото?". "Там е", казваш, и този, който вече се е задъхал по нанагорнището, забързва крачките, бърза, защото и него, както и тебе, старецът е спечелил завинаги с онази усмивка и с онези думи.

Витаеше нещо около него, а мълвата хващаше това нещо и плетеше от него причудливи и понякога забавни легенди и истории. Веднъж се качили в манастира две дами, от онези, дето търсят духовни преживявания под дърво и камък, отблизо и далеч. Не познавали дядото, ама били чували за него. Влезли в манастирския двор и видели дядо Назарий в обичайната си прегърбена поза в градината. Бил по подрасник, неугледен и обикновен. "Извинете", казала едната, "чухме за един монах, дето живеел тука и дето имал много силна енергия". Дядото ги погледнал (предполагам, че е бутнал капата си назад, за да ги огледа по-добре), а после изсумтял: "А, няма го вече него тука, той умря".

***
При него съм ходил със свито сърце - най-вече от притеснение дали ще успея да му кажа всичко докрай. Не знам дали съм успявал. Но знам едно със сигурност - със свито сърце никога не съм си тръгвал от манастира. Две думи съм запомнил завинаги от него: едната е "спокойно". Другата е "милите".

"Спокойно", казваше дядото, когато негодувах, когато се възмущавах, когато му казвах, че съм отчаян. Неговото "Спокойно!" ми действаше като балсам и очистително едновременно. Нямах какво да му възразя, нямах думи на съпротива срещу това негово "Спокойно!". Той не ми даваше съвет, той просто ми заповядваше (на мен или на нещо в мен) да се омири и да притихне, за да чуе и разбере Божията воля. Който познаваше стареца, сигурно ще разбере какво имам предвид.

Думата "милите" дядото използваше често. И - виж ти! - използваше я най-вече за хората, за които знаех (или по-късно узнавах), че го бяха наранявали. Оплакваме се ние от някой си, който (смятаме ние) че руши устоите на църквата и който силно ни притеснява и за когото знаем, че плете интриги срещу самия дядо, а дядото казва само: "Ох, милият!". Нещо средно между "горкия" и "Господи, помилуй!". За него всички бяха "мили". Всички грешници, всъщност. Защото (и това е един неизказан от него на глас, но добре показан на дело урок) грехът е болест. Никога не го чух да реагира на информация за грях (мой или чужд) с нещо друго освен с тази странна и разтапяща всички прегради съпричастност и съчувствие. Неговото "Ох, милият!" беше всъщност молитва. Но това го разбирам сега; тогава просто си казвах: виж ти, каква незлобливост! А той наистина беше незлоблив, като дете.

Колко ли народ се е извървял при него, колко ли хора са получили духовни съкровища от този човек, колко ли души е вдигнал и колко ли сърца е запалил за Христос - само Бог знае. В последните години не приемаше, знам, че беше уморен и немощен. Знам също за хора, които са оставали да спят около манастирските стени, след като дядото е отказвал да ги приеме. (На сутринта дядото все пак приел този човек с думите: "Ох, какво да те правя сега…" - някаква вариация на тема "милият…").

Дядо Назарий беше живото доказателство, че Църквата в България все пак съществува. Поне на моите слепи духовни очи по-силно доказателство не беше дадено да видят през всичките тези години.

Не отидох на погребението. Какво ти погребение! Молитвата му беше силна приживе; мисля, че смъртта само я усили. Дядото е по-жив и от нас и сега стои пред Престола и се моли за всички ни, неговите "мили". Знам всичко това, чувствам го, радвам му се. Христос воскресе, смъртта е победена, нашият дядо е там, където трябва и молитвата му продължава - а докато такива като него се молят, и за нас има надежда.


                                        Източник: ПравославиеБГ




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10814468
Постинги: 14686
Коментари: 2327
Гласове: 9032
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930