Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.05.2011 14:26 - НЕДЕЛЯ НА САМАРЯНКАТА
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 917 Коментари: 1 Гласове:
2



Неделя на Самарянката
25.05.11 | Архим. Варнава Янку

 

 

В този ден чухме за срещата на Христос със самарянката, която била и грешница, и еретичка за разбиранията от онова време. И виждаме как Господ се опитва да й отвори пътя за светлината, защото като сърцеведец Той знае, че зад греха й се крие сърце, което търси истината, търси светлината и е готово да пожертва всичко за тази истина.

Първото нещо, което нашият Господ прави, е да поиска от жената да Му даде вода да пие, за да я накара в срещата и в разговора да почувства се почувства зачетена; да се почувства комфортно и да чуе словото на Господа.

Когато в една връзка правим така, че другият да се чувства длъжен спрямо нас, ние даваме израз на егоизма си. Но когато правим така, че ние да се почувстваме задължени спрямо другия – не защото в действителност имаме някаква нужда, а за да му дадем възможност да се почувства добре и комфортно, да се почувства голям, значим – това показва нашето смирение. Колко пъти в контактите си с други хора чувстваме нуждата да ги почетем, да се заинтересуваме от тях, да ги утешим и да им дадем необходимото, за да потърсят съществените, истинските неща? Това е истинската връзка. Срещата на нашия Господ със самарянката е образец за истинска, същностна връзка.

След това, понеже жената била грешна – а първото нещо, което изпитва грешният човек, като плод на греха си, е загубването на чувството за собственото достойнство – Господ опитва да възстанови достойнството на самарянката, като я моли да извърши дело на любов към Него. Защото човек, който се чувства зле поради греха, си казва: „Нищо добро не мога да направя”. Ала Христос казва: „Направи това; искам го, имам нужда, ще Ми доставиш радост с него”. И другият си казва: „Охо! Мога ли да направя нещо добро? Де да знаеше коя съм!” Господ обаче, знаейки това и искайки да засвидетелства не само любовта Си към нея, но и истинско признаване на достойнството, което притежава, постепенно в разговора разкрива нейния живот.

Преди това обаче проличава и причината за греха на самарянката. Коя е била тя? Господ започва да говори за водата, от която, като пие човек, няма повече да ожаднява, т.е. духовната вода, водата на Светия Дух – това, от което се нуждае всяка душа. Ние бихме казали: „Жено, ти си имала петима мъже, наслаждавала си се на живота - а сега се интересуваш от духовни неща?! Той ти говори за вода, от която човек се нуждае, за да не ожаднява повече, а ти я търсиш и питаш за нея?!” – „Да, би отвърнала жената, защото причината за греха ми беше това – търсех тази вода и не я намирах; търсех тази любов и тази вода, от които моето същество има нужда, за да живее и щом чух за тази вода, започнах да се пробуждам!”

Грехът се определя като несполука – неуспешният опит на човек да намери това, което ще запълни празнотата му. Самарянката не знаела за живата вода, никой не й бил казал за нея, никой не се бил доближил до нея, понеже за евреите тя била еретичка. Господ обаче знаел копнежа и душевното й разположение и й разкрил една друга реалност.

Но защо Господ разговаря с едни, а с други – не? Защо избрал именно нея, а не някой друг? Защото тя вече била избрала Господа. Защото петимата мъже, които била “избрала” преди, всъщност били заместители на тази реална истина, на тази истинска връзка, за която тя не знаела, но била готова да намери и да върне всичко – и мъжете, и целия свят – за да я съхрани.

Какво означава това? За да се доближим до Господа, нямаме нужда от рационализъм, нито от сантиментализъм, а от жив опит (емпирия) – опитно познание на болката и празнотата ни – да спрем и да застанем на мястото на нашето мъченичество, да установим празнотата си и да не търсим фалшиви „води”, за да запълним липсата и празнотата си. Това, от което човек има нужда, със сигурност е ум и сърце, но преобразени в Христа, т.е. помагащи ни да излезем от собственото си „аз” и помагащи ни да намерим истината – не тази, която удовлетворява нашите воля и разум, а онази, която ни изважда извън „аз”-а ни.

Има два начина на мислене – плътски и душевен, и духовен. Бог не принуждава човека да събуди духовното в себе си. Предпоставка за това е болката, чувството, търсенето на тази жива вода, на това, от което се нуждае нашето същество, за да получи утеха. Колкото повече мамим себе си, толкова повече не му се вижда краят.

Нека вземем примера с блудния син, който се върнал при баща си. Съществуват няколко начина да се върнем при Отца: истински и фалшив. Истинският е да призная падението си, защото съм установил немощта си, познал съм и съм приел падението и състоянието си и си казвам: не мога повече да живея, няма никъде надежда, и се завръщам „гол и открит”* (срв. Евр. 4:13) при Господ Иисус Христос и при Неговата милост.

Другият начин е да започнем пазарлъци с връщането си. Да кажем: „Ела, татко, да ми обясниш – как си се държал с мен, какво съм сгрешил, та да стигна до това положение, защото, ако не го разбера, как ще се покая?” Това е диалог с нашия егоизъм. Няма такъв вид покаяние, няма такъв вид среща с Бога, с Източника на истината – „ела да ми обясниш” и „ела да поговорим”.

Това, от което се нуждаем преди обяснението и преди разговора, е контактът със себе си – осъзнаването на тази болка – отсъствието на Бога. И тогава да се запитаме: искаме ли Бога или не? Искаме ли тази жива вода, от която няма да ожаднеем повече или, понеже нямаме този мъжествен дух да потърсим непостижимото и несигурното, в маловерието си избираме други „води”? Това може да е нашата религиозност, нашата социалност, самозалъгването, че имаме отношения с хората и Бога. Това, от което се нуждаем преди всичко, е да установим връзка със своята голота, с положението си, да установим, че целият театър, който играем в живота си, е за да заглушим вика на сърцето си, което се нуждае от Бога, от истината - и да го излъжем, създавайки други богове в живота си.

Всеки от нас, в своята несигурност, търси да съгради други устои в живота и, за да ги приеме, започва да говори за рационализъм и сантименталност. Необходимо е човек да реши да застане на своята Голгота, на мястото на своето мъченичество, да приеме състоянието си, да не иска да осмее положението си с лъжа, а да търси светлината.

Само това прави човека способен да встъпи в контакт със себе си, с Бога и с другите човеци. Нивото на нашите отношения с тези три фактора – Бог, ние самите и другите, се изгражда според характера и логоса (онтологическата причина), които сме развили у себе си. Това може да бъде душевен и телесен логос, проява на нашия ум и сърце - и тогава връзката ни ще бъде на ниво повърхностност, смърт, разпад и край. Доказателство за това е, че човек няма спокойствие, иска непрекъснато да създава неща, защото непрекъснато се проваля и изпитва празнота. Не може да остане в празнотата си и иска да прави едно или друго, намира се в непрекъснато безпокойство.

Какво ми говори това? Че съм празен. Какво ще избера – разговора, за да разсея празнотата си, или колениченето на мястото на мъченичеството си, където да кажа: „Къде си, Боже мой? Отричам се от всички останали богове, които пречат на връзката ми с Теб!”?

Това е осъзнаването на греха. Човек, който остава с тази вътрешна болка, придобива опитност, опитност за Бога. Търсенето на Единия Бог, Когото не сме намерили, поражда болка в нас – а това е именно опитността, която иска от нас Бог, за да ни се открие. Да го кажем по-просто: нямаме Бога. Желаем ли Го? Стъпили ли сме на този път? За да стъпим на този път, трябва да освободим сетивата си от нещата, които обожествяваме и които не ни позволяват да продължим напред.

Затова е нужно да дойда на себе си, да бъда честен и да си кажа: зле съм, не съм добре, къде е Бог? - и да потърся този Бог. И това да бъде моята дълбока, скрита болка, скритата болка на сърцето ми, за удовлетворяването на която съм готов да продам и кожата си. Когато обаче имаме религиозност и християнство, годни само за самозалъгване, как да се открие Бог? Бог не се открива на тези добри хора, които се чувстват удобно в този начин на мислене и живот. Открива се на блудниците и прелюбодейците, на които обаче блудството и прелюбодейството са били нуждата им от Бога и от истинска любов, която не са намирали и сега са готови да дадат всичко за Този Бог.

Някой казва: но как да се покая, как да дойда до съкрушение? Ами не е необходимо да видиш всичките си празни дела, за да се съкрушиш и да се покаеш. Виждаш отсъствието (на Бога в себе си), какво друго искаш? Виждаме ли обаче това отсъствие? Прикриваме го. Как тогава да дойдем до съкрушение? Как да се покаем? Какви пътища да дадем на Бога, за да работи с нас?

Затова Бог иска да сме голи, празни, изпразнени, но търсещи с болка тази истина, която се съгласяваме да понесем и да преживеем. Докато потулваме провала и болката си, не придобиваме нито чувство, нито вътрешно чувство да видим, разберем, почувстваме и да започнем да общуваме с другия. Болката от това търсене на вечната Истина прави сърцето ни дълбоко, разширява хоризонтите на сърцето ни и поражда в нас друго разбиране, което и най-умният човек на света не може да разбере. Това е едно ново, вътрешно познание и усещане за нещата. Тогава виждаш нещата по друг начин - не просто видимостите, а дълбочината. Тогава животът ни придобива ново качество, ново измерение, нова пълнота и вече не тичаме като луди да запълним тази празнота...

Превод от гръцки: Алексей Стамболов

 

Бележки
* Също означава и „хванат за гушата” (гр. τετραχηλισμένος от τραχηλίζω).



                                          Източник: ПравославиеБг



Тагове:   самарянката,


Гласувай:
2
0



1. анонимен - TGYeYyEEj
02.06.2011 08:19
Snouds great to me BWTHDIK
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10815865
Постинги: 14686
Коментари: 2327
Гласове: 9033
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930