Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.05.2011 13:32 - ЗА МОРАЛА НА ЗАБРАДКИТЕ И ПРАВОСЛАВНАТА ТРАДИЦИЯ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 2613 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 01.05.2011 13:33


За морала на забрадките и православната традиция    

 Автор Свещ. Ангел Величков   
неделя, 01 май 2011

В православните среди, повлияни преди всичко от руската религиозна традиция, темата за забрадките е толкова деликатна, че въпросът се поставя или само в полемичен дух, или въобще не се повдига. И колкото повече се развива народното предание, толкова повече се отдалечава и откъсва от своя църковен смисъл, затвърждавайки се във фолклорната си самодостатъчност. Бедата обаче не е във фолклора, а в липсата на зрелост, особено когато трябва да се разсъждава за духовни неща. След като в една или друга степен сме прекъснали връзките си с поместната традиция, сме допуснали светогледът ни да се оформя от потока информация за много, сякаш равнозначни традиции едновременно. Затова е необходимо не само да обсъдим днешната тема, а преди всичко да я удържим в лоното на действителната православна духовност.

В целия Нов Завет само веднъж е казано, че жената трябва да покрива главата си: „Искам да знаете още, че глава на всеки мъж е Христос, а на жената глава е мъжът, на Христа пък глава е Бог; Всеки мъж, който се моли или пророкува с покрита глава, засрамя главата си; и всяка жена, която се моли или пророкува гологлава, засрамя главата си, защото все едно е, като да е обръсната; ако жена не иска да се покрива, нека се стриже; ако пък е срамотно за жена да се стриже или бръсне, нека се покрива.” (1 Кор. 11:3-6)

Всички се позоват на тези думи, но малцина разбират тяхното духовно послание и смисъла им. Формализмът е стигнал дотам, че забрадките започнаха да се смятат за своеобразна православна униформа и гаранция за неподправена православност – без забрадка не може да се влиза в храма и даже да се наричаш православна... Разпространяват се хорски предания, понякога съвсем абсурдни, за това какви трябва да бъдат православните забрадки и как точно трябва да се завързват, за да са „истински”. Свидетели сме на зараждането на „православна субкултура” – нещо, на което отците на Църквата от древни времена се протовопоставят. Започна да се среща дори „православен шик”. Както често става в подобни случаи, пазарът незабавно осигурява адекватен отговор на религиозните изисквания, като предлага разнообразни модни решения и безукорна каноничност...

Но моралните последици са по-лоши от естетическите. В пълен разрез с думите на същия ап. Павел, от същото послание: „ако някой иска да се препира, ние нямаме такъв обичай, нито църквите Божии.” (1Кор. 11:16), сега забрадките са повод за безсмислени спорове и конфликти в Църквата. За съжаление се случва да огорчат и да отблъснат грубо сестрата от храма заради забрадка; да затворят вратите на милосърдието и да отворят път назад - към законничеството, от което ни е освободил Христос. Още по-печално е да се видят в храма малки момиченца, чиито глави са вече покрити с големи уставни забрадки – опаковали са ги маминките, удовлетворявайки собственото си благочестие... Но не са помислили колко лошо влияе това на духовното възпитание на децата им по две причини: създава у тях изопачена представа за Писанието и още от детство маргинализира самосъзнанието им. По-късно, през младостта, обикновено следва ответна реакция: да бъде отхвърлено по-скоро всичко маргинално (в случая всичко църковно и религиозно) и да се догонят връстниците, да се впишеш по-бързо в секуларния им свят, отдалечавайки се от Църквата. Нали дори и нехристиянските фундаменталисти не покриват главите на невръстните си дъщери?

Какво общо имат фундаменталистите?

Връзката е по-близка, отколкото изглежда.

Една от от проявите на фундаментализма е склонността да се подчинява съдържанието на формата, и дори формата да се превръща в съдържание. По-конкретно религиозният фундаментализъм догматизира своите символи и превръща в канон обрядите си. Той различава трудно ритуала от правилото и правилото от догмата. При това фундаменталистите се отличават с нетърпимост към другите, и един към друг.

Сред последователите на нехристиянските религии традиционализмът е достигнал дотам, че са започнали (или продължават) да покриват не само главите, но и шиите, и дори цялото тяло на жените. Колкото и да е странно, подобни тенденции се наблюдават днес и сред християните!

Тревожното не е това, че се е запазила старата християнска традиция жените да покриват главите си в храма, а че тя е променила значението и смисъла си. Ако преди този символ се е придържал към общоприетите културни форми и е бил в съзвучие с особеностите на облеклото от съответната епоха, то сега започват да смятат „древното” облекло за задължително по религиозни причини. Символичното значение се заменя със строго догматическо. Забрадката се превръща в неизменен знак на религиозна идентичност. Заслужава да се обърне внимание на това, защото то е свързано с доктринални изопачения на истинското християнско разбиране за религиозния живот, за човека и за неговото спасение.

Настъпили са следните важни промени.

Преди всичко моралът е станал по-важен догматически критерий от светостта.

Женското покривало се е превърнало едновременно в морално и в догматическо изискване. Сега на много места жената трябва вече не само да покрива главата си със забрадка, но и с голяма забрадка. Мнозина са престанали да разбират действителното предназначение на този обичай, като са го заменили с нравствено – да не се привличат мъжките погледи, да не се съблазнява. Вероятно това звучи съвсем благочестиво. Но все пак, такава нравственост произтича по същността си от друга, нехристиянска антропология, обвързана с представата за жената като същество по-низшо от мъжа. Жената трябва да се пази като настояща или потенциална собственост на мъжа.

Някой ще каже: разбира се, че всеки мъж трябва да пази жена си от чужди погледи, „като прекрасно цвете във вътрешната градина на дома”; от своя страна жената е задължена да прикрива външността си от похотливите мъжки погледи. Само че говорейки за покриването на главата, ап. Павел не е написал нито дума за това! Става дума за може би романтично, но неправославно, и дори нехристиянско разбиране. Апостолът учи друго. Що се отнася до целомъдрието, той не препоръчва „предпазни” покривала, а казва просто: „по-добре е да се женят, отколкото да се разпалват.” (1 Кор. 7:9)

Затова, нека погледнем, за какво всъщност говори Апостолът.

Той насочва преди всичко към сътворението на човека. „Не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен” (Бит. 2:18). И така, жената е спътничка и помощничка на мъжа. В (1 Кор. 11:8-12) апостолът допълва: „Защото не мъжът е от жената, а жената е от мъжа; и не мъжът е създаден за жената, а жената за мъжа. Затова жената трябва да има на главата си знак на мъжова власт над нея - заради ангелите. Но все пак нито мъж без жена, нито жена без мъж бива в Господа. Защото, както жената е от мъжа, тъй и мъжът е чрез жената, а всичко е от Бога.”
Някои биха могли да видят в това признак на дискриминация. Но до грехопадението Адам не се е нуждаел от никаква „помощ” – нали всичко му е било дадено чрез благодатта? Той е общувал с околното творение, а от друга страна – със самия Бог, така че не може да се каже, че е бил и самотен. В това общение обаче, творението е било по-низше от Адам, а Бог – неизмеримо по-висш. Самотата на Адам е била в липсата на равен нему по природа и достойнство човек. Под достойнство тук разбираме образа и подобието на Бога, свободата на волята и безсмъртието. Бог е давал тези неща на Адам чрез общението, дарувайки същите достойнства и на Ева. Ако Бог бе довел за другар на Адам в Едем не Ева, а да кажем друг мъж, би се нарушила уникалността и незаменимостта на Адам сред природното творение. (На съвременен език това би трябвало да се нарече клониране...)

Общението, за което става дума, не се разбира като „компания”, а като пълна взаимна споделеност до степен на единение; и по този начин - постигане на пълнота на природата. Само жената – Ева - би могла да завърши заедно с Адам човешката природа и да участва в човешкото по равнодостоен начин, без да накърни уникалността на човека и да ощети достойнството му. Ева притежава равно достойнство с Адам, тъй като едиствено тя допълва човешката природа до съвършената й пълнота. И когато апостолът говори за „властта” на мъжа над жената, той сам допълва „заради ангелите”, сочейки с това йерархичния принцип не само на човешкото творение, но и на цялото мироздание, като се започне с безплътните сили. Но това е йерархия и „власт” на любовта - не на унижението и робството. Същата йерархия цари в недрата на човешкия първообраз - Троицата, където подчинението и редът са не по същност и божествено достойнство, а по лично служение, по незаменима роля и място в съборния живот на Бога. И тук личните различията в служението допълват заедно и свободно неразделната божествена природа. Когато апостол Павел споменава, че „глава на Христос е Бог”, той не омаловажава божествената природа на Иисус Христос и не прави Господа роб, а само обръща внимание на раждането и човечеството на въплътилото се Слово, като лични особености на Второто лице на Св. Троица. По божество Отецът и Синът имат равно достойнство. Главенството на мъжа над жената, както и равенството й с мъжа по достойнство, би трябвало да се разбират в същия дух.

Не би трябвало прибързано да се прави извода, че щом ап. Павел пише другаде „не Адам биде прелъстен, а жената биде прелъстена и падна в престъпление”(1 Тим. 2:14), то Адам , противно на справедливостта, е по-оправдан от Ева. Всяка дума от Писанието би трябвало да се разглежда не отделно, а в цялостния контекст на Св. Предание. Ако по време на благодатта ролите и служението на прародителите са се допълвали, то и в греха вината им се разпределила по равно, но не по еднакъв начин. „Биде прелъстена и падна в престъпление” не означава „съгреши повече от Адам”, а само „съгреши чрез личните си особености”. Ева се съблазнила от внушенията на дявола като жена, но мъжът също се съблазнил по характерен начин и проявил непослушание. Вината на жената печално се допълва от ропота на мъжа: „Жената , която Ти ми даде”... И този ропот вече е насочен повече към Бога, отколкото към жената, което е по-тежък грях.

На второ място апостол Павел обръща внимание на тайнството и светостта на християнския брак. Мъжът е глава на жената, но не тиранически, а както Христос е глава на Църквата! Връзката между съпрузите е подобна на връзката между Христос и неговата невеста – Църквата. В тези отношения властващият се разпъва за подвластния.

Недвусмислеността на това откровение напомня категорично, че казаното за символа на покривалото се отнасят за омъжени християнки, като подобие на тайнството и светостта на свещения им съюз с мъжа (както Църквата с Христа). Нека обърнем внимание, че апостолът се обръща към жените-съпруги, а не към жените въобще; към съпрузите - не към мъжкия пол изобщо. „Жената е славата на мъжа (си); нито мъж без жена, нито жена без мъж бива в Господа”. Има се предвид не морален кодекс за отношенията между двата пола изобщо, а светостта на тайнствените връзки вътре в християнското семейство – в „домашната Църква”.

Посланието на ап. Павел е адресирано до коринтяните отпреди 2000 години, в тяхната конкретна културна среда. Затова учението в него е изложено в съответстващите на онова време културни форми. Още повече, че учението на апостола не се отнася по същността си до културата или фолклора – то е общовалидно богословско откровение.

И така – покриването на главата е символичен знак. Той показва брачните особености, за които стана дума. По непонятни причини обаче, днес напълно се премълчава другата възможност жената да „не посрамва” главата си, дадена от апостола, а именно - да не стриже косите си. С известна ирония, но не без основание трябва да кажем, че сега мнозина вършат охотно това, заради съвременната мода, но в църква все пак покриват главите си от неразбиране на апостола... Самите думи на ап. Павел всъщност съдържат възможност християните да живеят в условията на променящи се култури, без да нарушават вътрешния богословски смисъл на вечните духовни откровения.

Впрочем, апостолът говори не само за жените, а и че мъжът не трябва да покрива главата си, когато се моли в храма. Ако приемем формално думите на ап. Павел, според които „Нали и самата природа ви учи, че е безчестие за мъж, ако си оставя коса?” (1 Кор. 11:14), навярно ще трябва да го обвиним в незнание на факта, че старозаветните назореи са оставяли косите си за слава Божия! Или би трябвало да критикуваме съвременните монаси, защото според ап. Павел безчестят главите си? Все пак в древността монасите са стрижели косите си. Едва по-късно във Византия са се появили други – не религиозни, а конюнктурни – предписания, относно външния вид на различните съсловия. Оттогава конюнктурата се е променяла многократно и на различни места. Само няколко века по-късно мъжете със свещенически сан започнали да влизат и да се молят в храма с покрити глави. И още един „културен” парадокс: когато панталоните станали мъжко облекло (исторически това е станало твърде късно!), дългите свещенически одежди – расото, подрасникът и др. – останали същите, но вече започнали да изглеждат като женски. Формално погледнато те подадат под присъдата на поместният Гангърски събор - около 340 год. (13 правило), забраняваща на християните да носят дрехите на противоположния пол... И най-строгият формалист би трябвало да схване неуместността на подобни разсъждения.

Пред християните винаги е стояла задачата да бъдат адекватни на своето време, за да не подчинят духовното си учение на късогледия и бездуховен традиционализъм. Изобщо, в символичните знаци винаги има известна условност, за разлика от догматите, където няма никаква условност. Символите могат, а понякога и трябва да изменят формата си, в зависимост от културната обстановка и от други фактори. Отново ще напомним, че само догматичните учения са съвършено неизменни и неподвластни на времето и на културни фактори.

Един от най-древните християнски документи, „Дидахи – учение на св. апостоли”, обръща внимание, че християните не се отличават с облеклото си от хората, сред които живеят, не носят нищо странно. В друго древно християнско свидетелство – „Послание до Диогнет”, се казва: „Християните не са отделени по нрав и език от останалите хора; не ползват никакъв отличителен говор и следват местните нрави на обличане и поведение. Подчиняват се на определените закони, но с личния си живот побеждават законите.” Правило 12 на споменатия Гангърски събор, забранява осъждането на „онези, които се обличат в общоприето облекло.” В същия дух са и съветите на св. отци.

Иконографското изобразяване на жените с покрити глави не е църковно предание, както твърдят някои, а отразява общоприетото облекло на съответното време. С други думи – няма християнска униформа и в този смисъл християните трябва да изглеждат нормално – в съответствие с културната среда, без да правят впечатление със своята външност, а само със светостта на живота и поведението си.

Именно идеалът на светостта изключва всякаква неприличност при избора на облеклото – всяка ексцентричност, арогантност и др. Като съборна, апостолска и вселенска вяра православието не е призвано да поробва човек чрез особени културни или етническо-религиозни норми, а да го освобождава от плена на фолклорните предразсъдъци. Самата същност на християнското учение е опровержение на съвременния зилотизъм, обвиняващ в „модернизъм” всеки, които не облича „униформата на благочестието”.

Може би е уместно да се уточни, че богослужебните, както и монашеските одежди са също символи (но с литургично значение) на духовния сан и на мястото в църковно-общественото служение. За разлика от тях забрадките са обичайно приет символ на обществено и семейно положение и затова не могат да се смятат за литургична принадлежност или знак на духовен сан.

След казаното е интересно да се приведе и тълкуването на св. Максим Изповедник, което се издига над обсъждането на материални покривала, и даже на съпружески отношения.

„Пристъпвайки към смисъла на духовното тълкуване, казваме че мъжът е действащият ум, имащ за своя глава словото на вярата. Гледайки го като Христос, умът съзерцава своя живот... При това той не посрамва главата си, тоест вярата, с някакви външни и материални покривала, тъй като не поставя нищо от материалните неща по-горе от вярата. „Жена” на този ум наричаме самия навик за духовно дело, обрасъл и прикрит, като с дълги коси, с различни и многобройни благочестиви помисли... ” И още: ...„мъжът” е умът, загрижен за духовното съзерцание и молитвата и имащ за своя глава Словото-Христос... Такъв ум не позори Словото, като че криейки се под нещо материално и суетно, тъй като на поставя нищо над Словото. „Жена” на този ум е съжителстващото с него чувство, чрез което той плува по морето на видимите и сетивни неща и събира намиращите се в тях божествени значения. Този молещ се ум не позволява на чувството (жената), оголено откъм разума, да стане слугиня на неразумността и греха...”; „От друга страна, „мъжът” е намиращият се вътре в тайнственото богословие ум, чиято глава е непокритият Христос, постиган по неведом начин от него... „Жената” на същия ум пък е чистата от всяко сетивно мечтание мисъл, имаща за глава ума, зает със съзерцание на божествените догмати.”

Църковното предание често въплъщава различни нива на съзерцанието, така че в него има място и за метафорично, както и за по-буквално тълкуване на едни и същи откровения. Главната роля на Преданието не е да обясни еднозначно и педантично Божието слово, а преди всичко да подчини всички негови възможни тълкувания на един верен, вътрешен, духовен смисъл. Това обяснява защо едни отци използват при тълкуване на писанията по-иносказателен подход, а други – по-буквален. Но все пак всички светоотечески школи, въпреки очевидните си разногласия, всъщност се допълват една друга в лоното на същото живо Свещено предание на Църквата.

В контекста на казаното е лесно да се разбере, че антропологията на ап. Павел и неговото учение за светостта на брака са неизменни в догматичен план. Техните символични изрази обаче трябва да са адекватни на времето и обстановката, в която се намира всяка поместна Църква, за да осигуряват достъп до въпросната неизменност. За преценка в тази насока е нужна духовна зрелост, изисква се духовно разсъждаване. Ако те липсват, православните християни се изправят пред опасността да изопачат истинното учение на Църквата или да го подменят неусетно с морализъм и фолклорно-битови заместители. Ако преди 2000 години например християните са се обличали по определен начин, те са го правели, за да не се отличават външно от съвременниците си. Но ако сега започнем да имитираме външността на древните християни, смятайки това за преданост към техния дух, всъщност ще постъпим противно на тях по дух, и лесно ще паднем в духовна прелест. Ако чрез горенето на вътрешната вяра не се научим да изглеждаме като нормални граждани; ако за немощните не станем като немощни, ако за всички не станем всичко, щото по какъвто и да е начин да спасим някои (1 Кор. 9: 20-23), ще станем ексцентрици с охладняла вяра.

Нашата цел не е да свалим забрадките от главите на молещите се в храма жени, а да снемем от плещите на верните товара на религиозния фолклор, на суеверията и морализаторството (предимно – с нехристиянска основа). И още – да върнем на православната практика нейния собствен и действителен духовен смисъл, като се опираме на светоотеческото предание, а не на „младостарческо” суеверно благочестие. Абсолютно неприемливо е да се покриват по религиозни причини главите на малките момиченца, което не правят дори фундаменталистите. Това са абсурди от гледна точка на православното християнско учение.

Свободата на вярващите да покриват главите си остава тяхна, стига да имат зряло и духовно разбиране за своите действия в храма. Но при това винаги остава важно да се придържаме към правилото да не си измисляме „особен” църковен етикет, да не бием на очи с нищо външно, да не създаваме православна субкултура и да не осъждаме (заради нея!) другите. Субкултурата, както и културата сама по себе си, не може решава духовни проблеми, не може да лекува раните от греховете. Но най-важното е, че към униформите на повърхностното благочестие обикновено се прилепва характерен субкултурен светоглед, от което би трябвало да се пазим. Здравата православна духовност, напротив, е способна да покаже разсъдителност, трезв усет за значението на ставащото, адекватност и вкус. В този смисъл, днес и тук, където се спасяваме, може би е по-добре да заменим „сектантските” забрадки с по-обичайни за съвременността покривала за женските глави. Все пак символът не трябва непременно да противоречи на естетиката.

А ако някой разбира думите на ап. Павел според извисеното учение на св. Максим Изповедник и не покрива главата си видимо, а покрива скрито с вътрешно благочестие своя молещ се ум, то няма да осъдим и него. И въобще ще се радваме на всеки дошъл в храма, за да срещне Господа, без да съдим по забрадките и полите, а прославяйки Бога, че му е показал пътя към храма.


Превод от руския оригинал: Михаил Шиндаров


                                       Източник: ДвериБГ




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - nFuWOjUXBE
02.06.2011 02:36
Hey, sutble must be your middle name. Great post!
цитирай
2. анонимен - Женщины честнее мужчин
22.01.2012 21:46
<img>http://ladymelady.ru/images/stories/raznoe/izmena.jpg</img>

Британские ученые установили, что мужчины врут чаще, чем женщины, и испытывают по этому поводу куда меньше угрызений совести. При этом большинство считает, что женщины более изощренные врунишки. Такие выводы были сделаны на основе опроса 3000 человек.

<a href=http://ladymelady.ru/shou-biznes/kristina-orbakajte-zhdet-tretego-rebenka.html>кто из звезд эстрады ждет ребенка</a>

<a href=http://ladymelady.ru/raznoe/chem-poradovat-muzhchinu-na-novyj-god.html>готовим себя к новому году красота</a>

<a href=http://ladymelady.ru/zdorove/v-mire-illyuzij.html>мир иллюзии</a>

<a href=http://ladymelady.ru/moda-i-krasota/5-prichesok-kotorye-nikogda-ne-vyxodyat-iz-mody.html>очень короткие прически</a>
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13707635
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031