Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.04.2011 13:33 - ЖЕСТОК БАЩА ИЛИ ЛЮБЯЩ ОТЕЦ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 1229 Коментари: 1 Гласове:
4

Последна промяна: 27.04.2011 13:48


Жесток баща или любящ Отец?


27.04.11 | Протопр. Николай Лудовикос

 

 „Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци, като ни учи да отхвърлим нечестието и светските похоти, да живеем целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век”. (Тит. 2:12)*

За да се осъществи това отрицателно движение, преди това трябва да е налице положително движение, което винаги се извършва от Бога. „Яви се Божията благодат” - благодатта е дар от страна на Бога; откриване, което просветлява. То не е нещо, което правим ние.

„Като ни учи да отхвърлим нечестието и светските похоти и да живеем целомъдрено, праведно и благочестиво”.

Това е следствие от слизането на благодатта, а не обратно. Моралистичният подход ни казва точно обратното, а именно - да отхвърлим нечестието, за да дойде благодатта. Тук е обратното. Благодатта идва и води към отхвърлянето на нечестието. Защо идва благодатта? Тук отговор не ни е даден. Целият текст говори, че благодатта идва, без да знаем защо. Тя идва даром; тя идва, защото Някой ни обича и иска да ни обича. Тя е едно „Да!” спрямо нас. Тя е свободата, която Бог има, но свобода, отъждествена с любовта Му. Това не е свобода, която отхвърля - защото Той би могъл и да ни отхвърли. Това е свобода, която е свързвана с утвърждение, с това „Да!” спрямо нашето съществуване. „Да!” спрямо нас.

„…Да очакваме да се сбъдне блажената надежда, и да се яви славата на великия Бог и Спасител наш Иисус Христос”.

Да очакваме идването, тоест окончателното явяване, но кое е то? Второто Пришествие? Да, но има и "трето пришествие" в интервала между Първото и Второто, което е отделно за всеки един от нас. Можем години наред да говорим за Христос и да не знаем за какво и за Кого говорим. Може дори да носим расо и да говорим на хората - оттук произтича и фактът, че повечето проповедници не са убедителни; говорят за един Христос, за Когото са се научили да говорят, а Самият Христос е тук, между нас. Разумът на такива хора казва „Да!” на Бога, но те не Го разбират. Явяване, откриване, което всеки от нас разбира по поразителен начин, по начин, който пречупва живота му на две, по начин, по който вече не мога да бъда същият, както свети апостол Павел по пътя към Дамаск, който видял Този, Когото видял, и след това станал апостол на езичниците.

Това е третата среща. Св. ап. Павел не видял Христос при Неговото първо Пришествие, нито при Второто Пришествие. Тук се касае за трета, междинна среща. Това е моята лична среща. Тя обаче изисква голяма сила и усет и ние не знаем кога тя ще настъпи. Има хора, които години наред живеят в Църквата и едва преди края на живота си разбират за какво става дума.

Казаха ми за един монах, много възрастен, минал 80-те, върши чудеса, с много силна молитва, много благодатни дарове, живеещ далеч оттук. Станал монах преди десет години, вече бил минал 70-те. Попитах за него друг напреднал монах:

- Ама защо той напредна толкова бързо?
- Ех, от горчивина!

От горчивината, която имал, тъй като загубил толкова години. Разбирате ли? Той изкачвал по три стъпала наведнъж. С други думи, времето няма значение. Ние не знаем кога ще стане това Богооткриване. То става в определен момент и когато се случи, ще го разберем, както жената разбира, че е бременна. Когато веднъж запитали дали ще разберем това, св. Симеон Нови Богослов отговорил:

- О-о, както жената разбира, когато е бременна и чувства как бебето рита!

Няма начин да не го разбере. Това не става с хубави идеи; ние просто не знаем как и кога ще дойде, но това разбиране има връзка с идването на благодатта, тоест чрез благодатта познаваме Кой е Христос. Дотогава Той може да е някакъв Учител, велик водач, някакъв добър човек, велик човек, ако искате Богочовек, но тук вече говорим за този личностен елемент, който разтърсва, претворява и кара човека вече да има друга надежда, да разбира по друг начин всичко, което става; другаде да намира опора и другаде се обляга - и това става по изключителен начин, но може да се случи на всеки.

Важното е, че след това човек отхвърля нечестието, отрича се от светските похоти и започва да живее праведно и благочестиво. Това не означава, че той е станал безгрешен - внимавайте, да не сбъркате. Той не става безгрешен. След първата благодат природата започва да се съпротивлява, защото тя има своите навици, страсти. Човекът е натрупал трудни състояния в себе си, но в името на тази благодат и тази среща победата вече е възможна, благодатта е настояща. Това е благодатта на Тайнствата, на Изповедта, благодатта, която дава молитвата, благодатта, която дава четенето. Тази благодат, тази първа благодат се обновява. Всеки път, когато се изповядваме, я получаваме, затова, когато се изповядваме, чувстваме благодатта, радостта вътре в нас, облекчението, красотата. Следва и благодатта от четенето на Светото Писание и ако това не е достатъчно, идва благодатта на изкушенията, тоест онези състояния, в които видимото Божие присъствие в моя живот се отнема, бездната се отваря и поради тази бездна, от която се страхувам, се обръщам към Бога и там Го намирам да ме очаква. Той не ме е изоставил. Когато благодатта на даровете не е достатъчна, идва благодатта на изкушенията и чрез нея преоткривам това, което Бог иска да открия.

„...Който даде Себе Си за нас, за да ни избави от всяко беззаконие и ни очисти”.

Тук започва обяснение на казаното по-горе. Начинът, по който Христос изцелява, изисква изключително внимание, за да можем да го разберем. Този начин на изцеление е напълно различен от онзи, който имаме в ума си. Когато трябва да поучим някой, ние го поставяме пред нас и му казваме:

- Ще направиш това!

Ако не го направи, може дори да го накажем.

- Ще направиш онова! Безумен си!
(Предполага се, че аз, който казвам това, не съм безумен).
- Престани да бъдеш безумен!

Какво прави Христос? Той става безумен. Това е Въплъщението. Той влиза в безумието, в смъртта, в тлението, бидейки безгрешен; Той възприема падналата природа - не първородната природа на Адам, а именно падналата природа, но не взема падението на произвола, тоест греха. Защо взема падналата природа? Той не е грешен, защо да умира? Защо да се разболява, да страда, да бъде бичуван, да изпитва болка, защо? Той взема всичко това и става като мене, не за да унищожи тези неща, а за да им придаде най-висш смисъл и в крайна сметка да ги превъзмогне. Смъртта не се отменя, дори Сам Той не я отменил, а я използвал по такъв начин, че тя да бъде смърт „по Бога”, възкресна смърт, пълна с живот. Той взема всички човешки неща и ги използва по такъв начин, че те да бъдат „по Бога” и да водят до общение с Бога и вечен живот, макар Той Самият да няма нужда от това.

„А когато се яви благостта и човеколюбието на нашия Спасител, Бога, Той ни спаси не поради делата на праведност, що ние извършихме, а по Своята милост”.

Христос се яви, когато се яви Света Богородица, която е най-висшето човешко прошение, защото без най-висшето човешко прошение не може да дойде най-висшият божествен отговор. Света Богородица отишла в храма и започнала да се моли за целия човешки род, както казва един свети отец, и така довела човешкото търсене до най-висша степен. Тогава именно дошъл и отговорът от Бога чрез Въплъщението. Не е случайно, че Въплъщението има за орган и средство Света Богородица, която го е искала най-много от всички.

„Той ни спаси не поради делата на праведност, що ние извършихме, а по Своята милост”.

Защо? Защото не е съществувала подобна справедливост. Човек не можел да култивира такава справедливост, тоест такава добродетел, такава любов. Под справедливост в Новия Завет имаме предвид не справедливостта в юридическия смисъл на думата, а действието на оправданието - когато оправдаваш някого. Това е обратното на случващото се в съдилищата. Човекът не може да оправдае друг човек. Прочетете всички древни философи и автори и ще видите, че никой не може да обхване целия човек, да спаси целия човек. Един ще остави тялото отвън, друг -робите и беззаконниците, друг - персите, друг - елините, друг - атиняните. Никъде там нямаме този всечовек, който би понесъл целия човешки род. Ей-така, без причина и без цел Някой да отведе някъде този човешки род.

Той ни е спасил по Своята милост, изцяло даром, защото Сам Той е милостив, защото е отъждествил Своята свобода със Своята любов. Обърнете внимание на това, то е поразително. Моментът, в който св. ап. Павел действително твори богословие – както често го прави - по невероятно възвишен начин. Цялото спасение е даром. Това, което ми се предлага, ми се предлага даром. Това е първото голямо опитно преживяване, което имам като вярващ. Той ни е спасил по Своята милост. „…Чрез банята на възраждането” - в Кръщението, с това дарувано осиновение. Първо чрез Кръщението, чрез тази баня Той прави Свой света, а след това ни го предлага отново. Аз съм нищо в света, никой не знае името ми, никой не се интересува от мен, никой не се занимава с мен, а онези, които се занимават с мен, имат съмнителни цели. Виждаме обаче, че тук има лично, поименно осиновение. Кръщението е това осиновение и Христос ми казва чрез него:

- Аз не просто съществувам в света, Аз съществувам за тебе!

Ти си този, който ще влезе в този нов начин на съществуване, затова чрез Кръщението се дарява благодатта, за която се говори в началото. Първият белег на благодатта е осиновението, което ми се дава и то без да го очаквам, без да го зная дори. Човекът вече има своето неповторимо име пред Бога; чрез Кръщението Бог създава лична връзка с него, напълно лична връзка, затова и всички, които губят тази връзка, губят кръщелната благодат и когато след години се връщат към вярата, чувстват, че сякаш се връщат там, откъдето са тръгнали, при нещо свое; нещо, което знаят и винаги са знаели, но години не са могли да живеят.

Кръщелната благодат всъщност е начало на ново битие, на моето вечно битие. Аз бивам възприет в една връзка и понеже Бог, бидейки вечен, е вторият полюс в тази връзка, връзката с Него е вечна. Ако Той бе тленен, и връзката с него щеше да бъде тленна. Когато временният умре, връзката приключва. Връзката с Бог обаче не приключва, защото Той е вечен. Следователно и аз съществувам вовеки. Това не е като тленната връзка, която имам с членовете на семейството си. Утре ще умра и те ще умрат.

Тук говорим за една връзка, която в дълбочината си е Тайна. Това е връзка, към която пристъпвам даром, без да бъда питан и без да принасям нещо в замяна. Когато сте се кръстили, никой от вас не е трябвало да принесе нещо. Това е едно безкористно предложение. Сякаш някой човек осиновява деца, останали сирачета след война и им казва: „Елате да станете мои деца. Как се казваш? Записвам името ти, ела и ти.” Без никакво задължение. Защо става така? Защото аз наистина съм сирак, само заради това. Не става поради някаква друга причина. Любовта не търси предпоставки. Не давам нищо, за да се кръстя. Естествено, за да оползотворим тази връзка и това осиновение, ще се наложи дадем нещо и от себе си. Защото всяка връзка е връзка между две личности. Не мога само аз да говоря, трябва и вие да ми отговаряте, за да се получи общуване.

И така, Той е направил и постоянно прави крачка към мене. Аз постоянно Го намирам да ме очаква да се върна - макар и в устието на бездната, Той е там и никога не изменя на тази връзка. Въпреки, че аз съм грешен, Той не ме унищожава. Това е разтърсващо и величествено. Тази тайна действа и Той ме приема, но аз от своя страна трябва да осветя това тайнство, трябва да развия тази връзка - затова и тук се говори за „обновата от Духа Светаго”. Кръщението е последвано от благодатни дарове. Аз съм не само осиновен. Бих могъл да кажа на тези деца, за които споменах преди, че ги вземам вкъщи, държа ги вкъщи, те играят на двора ми и когато някое е гладно, му хвърлям комат хляб. Но тук аз притежавам част от собствеността, това означава благодатният дар, харизмата; аз влизам като конкретен член на Тялото, ставам ръка, ставам крак, око, ухо. В Църквата получаваме духовна харизма. И друг път сме говорили за харизмите, богословието на харизмите е нескончаемо. Впоследствие обаче тези дарове се култивира и затова казваме:

- Какъв дар имам? Къде е ? Виждам ли някакъв дар?

Не го развиваш, затова го и нямаш. Когато човек го развива, ще види, че в него се появяват неща, които са изцяло негови и едновременно Божии - нашите дарове, които всеки човек получава. Съществуват и други дарове, не само тези, за които четем в книгите. Например дарът на вярата, на любовта, на утешението. Даровете са неизброими, изключително много и чрез тях човек действително влиза в това ново измерение, което е животът, който ни се дарява като Църква. Ако не разглеждаме Църквата по този начин, мисля, че тя много бързо ще ни омръзне. Ако се интересуваме от някакво учение или система, може би бихме оставили Църквата, защото тя би ни отегчила. Но ние се интересуваме от друго - да живеем вечно.

В Църквата е Самият Бог, Който ме възприема и води диалог с мене постоянно и очаква всяка моя дума, за да ми отговори, всяко мое движение, за да даде Своя знак, всяка моя тревога, за да даде Своя отговор и всяко мое недоумение, за да даде Своето просветление. То е нещо живо. То е живот, начин на живот. Църквата е живот и когато падам, Той ме вдига и стъпка по стъпка ме учи на тази любов.

Защо да живеем благочестиво и праведно, защо? Защото сме видели благодатта, докоснали сме Божията свобода и любов и затова вече можем да правим тези неща по отношение на другите хора. Ние не ги правим, защото някоя сутрин се събуждаме и казваме:

- А сега ще отида да обикна някого!

Любовта идва даром. Светците живеят тази вяра. Сещам се за старец Паисий, когото споменавам толкова често. Понякога той не ни наричаше с нашите имена, а ни казваше:

- Ела тук, Божие чедо!

Божие чедо. Ставам такъв чрез Кръщението. Божие чедо – това непосредствено ми придава едно друго измерение. Ако не съм Божие чедо, аз съм едно ограничено дете на един ограничен баща; той ще умре и аз ще умра. Но ако съм Божие дете, тогава? Някога замисляли сте се колко страшно и велико е това? Евангелският текст иска да ни каже, че всички тези неща ни се дават даром. От моя страна не съществуват предварително някакви заслуги, най-много да има някакво търсене. Света Богородица имала това търсене, това велико търсене. Благодатта на синовството не се дава, защото по някакъв начин съм достоен за него. Тя се дава, за да стана достоен за него.

„…Чрез обновата от Духа Светаго, Когото изобилно изля върху нас чрез Иисуса Христа, нашия Спасител,та, оправдани с Неговата благодат, да станем по надежда наследници на вечния живот”

„Оправдани” – странен израз. Благодатта идва и оправдава човека. Дяволът има много ниско мнение за човека. Той хвърля коричка хляб на човека, за да го види как лази, а след това да каже на Бога:

- Виж, пада и лази, за да вземе в устата си коричката хляб!

Дяволът унижава човека и му харесва да го прави. Хвърля му някоя страст – славословие, сребролюбие. Той казва на Бога:

- Виж колко евтино творение си сътворил! Колко незначително! Виж го как убива брата си, на майтап; дори той не знае защо го прави! Виж го как руши, гори, убива, насилва, заграбва, виж!

Дяволът презира човека. И всеки път, когато дяволът доближава човека, го сграбчва там, където е най-слаб, за да може да го унижи и да почувства радост от това унижение. И тъй, понеже всички сме били унижени и тъй като човешкият род достатъчно е бил унижаван, точно тук идва благодатта и ни оправдава. Това е много важна дума. Както някой ден отивате на улицата и намирате човек, когото срещате години наред, някакъв алкохолик с мръсни дрехи, когото бият, влачат; човек без дом, без място, където да спи. Когато бях студент, в Париж за първи път видях такова нещо, не бях очаквал да го видя -човек да спи на пътя върху шахтата над метрото, откъдето излиза топъл въздух. В Англия тези хора спят върху пейките и ако има някоя река, в лодките. Представете си сега, да отидеш при такъв човек и да му кажеш:

- Виж, не е справедливо да страдаш!
- И какво да направя?
- Ела вкъщи, ще те направя мой син!
- Кой си ти?
- Аз съм министър-председателят на страната!

Това е оправданието, благодатта на оправданието. Това е Божието дело, и няма по-голямо зло от клеветата, която днес се отправя срещу Бога. Днес Бог бива клеветен, и то дълбоко клеветен от всички, които не Го познават. Те Го представят като някакъв небесен жандарм, като някой, който не само не прави това, за което говоря, а ме ругае и дори ми завижда и ми казва:

- В сряда няма да ядеш това и това, няма да имаш връзка с тридесет жени, няма да правиш онова...

С други думи, той ми завижда и е като някакъв прокурор, който дебне всеки удобен момент да онеправдае човека, да го ограничи, да го натъпче с „трябва”. Чрез християните - опасявам се чрез нашето собствено невежество - дяволът е успял да направи и това - да оклевети Бога. Днес Бог не се разглежда като извор на живота, не се разглежда като Този, Който ме оправдава даром - мене, който не заслужавам това. Напротив, Бог днес се смята за този, който ми завижда в моето достойнство, което привидно сам съм придобил. Като че ли аз сам съм се създал и поддържам живота си! Той се разглежда като някакъв изнервен прокурор, който е готов във всеки един момент да ме призове, само защото живея съответно на това, което ми е дал.

Това клеветене е единствената причина за атеизма днес. Затова има атеисти; всички атеисти, които съм срещал, са такива. Те отхвърлят един много зъл бог, един бог, когото и аз отхвърлих, но за да стана вярващ. С други думи, те отхвърлят един идол на Бога, който е изопачено подобие на Оригинала. Ако Бог беше такъв, ние първи бихме Го захвърлили в ъгъла!

Но нашият Бог не е Хитлер, нито Сталин; нашият Баща не е садист, „бащата-садист” по Фройд, който е евреин, а евреите имат право да бъдат атеисти. Всички евреи, които остават в юдаизма, чувстват, че Бог ги е изоставил. Къде е Месията? Днес е трудно да си евреин. 4000 години? На нас, на които всичко е дадено, ни е лесно да бъдем вярващи. Евреите, клетите, се затрудняват да повярват. Затова и най-великите атеисти на 20 век са евреи. Маркс, Фройд и някои философи пишат срещу Бога и Го отделят толкова много от света, че всяка връзка между Бог и света изчезва, вижте например Витгенщайн. Нямам нищо против евреите, много ги обичам, но казвам, че и аз да бях на тяхно място, и аз щях да бъде атеист. Ние обаче имаме това, което те не приемат.

Въпросът е да разберем, че благодатта и истината са ни дадени, както и че трябва да променим смисъла на справедливостта, който имаме в нас. Ние не трябва да я разглеждаме в нейния правораздавателен смисъл. Бог оправдава не някой, който е невинен, а някой, който е виновен, който не го заслужава - и затова говорим за благодат.

Какво означава благодат? Благодат означава дар, тя не е нещо, което заслужава този, който го приема, а дар. Дар, който, колкото повече изследвам, толкова намирам за по-велик. На друго място св. ап. Павел пише, че Бог ни възлюби не защото сме съвършени, а защото сме грешни и Христос умря за нас. С други думи, това е откровен дар. Затова казах, че свободата у Бога е тъждествена с любовта. Това е една изцяло свободна любов. Обикновено любовта има някаква причина. Обичаме някого поради някаква причина, а когато тази причина престане да съществува, тогава и любовта ни се разклаща. Нали?

Тук очевидно няма някаква причина, защото любовта не се дава на определени хора по някакви критерии. Не се дава на онези, които я "заслужават", на Израилевия дом, а на всички хора - на езичници, на елини, на евреи, на турци, на всички хора се дава тази благодат. Това е оправданието на човека. Когато отидем близо до Бога, се чувстваме оправдани, чувстваме, че Някой ни е разбрал, Някой ни е оправдал. Както казвам „Накрая бях оправдан!”, въпреки че не съм прав. Дори и най-големият виновник, когато дойде часът да му кажем някаква добра дума, ще каже „Оправдан съм!”. Никой не е съвършено виновен, човек е виновен до известна степен. Разбира се, ние обикновено приписваме всичко на виновните. Но виновните не винаги са тези, които са виновни, това могат да бъдат и онези, които са извън съда и затворите. Затова, ако отидете и оправдаете някой виновен и му кажете:

- Да, ти направи, каквото направи, но знам, че и други са виновни за това, което направи!

Ще видите, че този човек веднага ще ви загледа като бог, ще ви гледа със страхопочитание и ще ви каже: „Най-накрая намерих един човек, който да ме разбере!” Защо ли? Защото зад виновния винаги стои една голяма съвместна вина. Както и зад всеки душевно болен човек обикновено стои някаква душевно болна среда. Душевното заболяване не е обикновено заболяване на един човек, както и вината никога не е вина на един човек. Христос превръща моята вина в оневиняване и не само това, а прави и нещо много величествено. Той взема върху Себе Си колективното падение на човека и застава пред Бога, отъждествен с тези, които са Го разпънали на Кръста. Да не забравяме това. В момента, в който умира, Христос умира с всички. Това е най-висшето дело – нашето спасение. „Прости им, те не знаят какво вършат!”. Той слиза до абсурда, до смъртта, без да се отделя от никого. Това е благодатта, за която сега говорим.

Това е оправданието, това е екзистенциалното оправдание, а не оправданието в юридически смисъл. Това е оневиняване, въпреки че съм виновен и отговорен. Това отново означава, че благодатта се дава даром. Следователно целият духовен живот, казва един велик отец на Църквата - св. Николай Кавасила, извира от благодарността и приятелството, които чувствам към Подателя на дара. Затова човек става монах, затова някой става Божий човек и където и да се намира, чувства благодарност, когато доближи Бога. Той чувства тази благодарност, защото Бог крепи човека, обича го, близо е до него, спасява го, приема го, изцелява го, никога не го оставя. Вчера четохме от Стария Завет: „Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но, ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя!” (Ис. 49:15). Затова тези думи са удивителни! В Стария и Новия Завет е пълно с такива уверения. След това цялата ми молитва, целият ми живот процъфтява като благодарение за дадения дар. Колко различно е това от законническата рамка, в която дори днес е насочен умът на хората и затова те отхвърлят този бог. Тези от вас, които мислят така, в един момент по принуда ще отхвърлят един такъв бог, защото това е бог, който се крепи върху вината, играе си с моята вина, страх и безсилие. Един такъв бог предизвиква въставане, бунт в определен момент. Разбирате ли? Нашият Бог не е садистичен баща, а жертващ се Баща, Който отдава Себе Си за мене, Който излиза от Своята абсолютност, излиза от Своето господство, престава да бъде Господар и се интересува от мен, който не съм господар; интересува се от това, което съм. Той влиза в тлението и смъртта и извежда навън тези, които искат да излязат с Него. Това остава дар. И тъй като е дар, Бог има право в определен момент, в съдния ден да ни погледне в очите. Никой няма право да ме съди, ако не ме обича. Ако ме обича, Той има право да ме съди и без да ми го каже, само с поглед. Така се поражда човешкото покаяние.

Относно разликата между протестантите и православните в разбирането на опрадванието

При протестантите оправданието е юридическо понятие. Съществува много деликатна, но и много съществена разлика. Отивате на съд, виновни сте за нещо, но идва някой и ви казва „Аз ще бъда наказан заради тебе!”- това прави Христос според тях. Говоря малко грубо, но имам предвид средностатическия протестант, защото има и такива, които са преодолели това и мислят по-усложнено, в добрия смисъл. Тяхната логика е следната – аз бивам съден, съдията иска да ме накаже, защото съм виновен, но идва някой - Христос, и казва – „Накажете Мен!”, наказанието се прилага, мен ме пускат, тръгвам си и оттук нататък не е нужно да правя нещо. Оправдан съм, нали?

При нас не е така. Като начало, няма съдебен процес. Има един човек, едно същество, което е паднало, което е в смъртта. Нашето падение се разбира не с юридически, а с онтологически категории като болест, смърт, а не с нравствени категории. Не с категорията нарушение, а с категории, които означават загуба на живота. Нямам истински живот и това е падението в православното светоотеческо богословие. Следователно тук и оправданието има друг смисъл: Някой иска да ми даде живота, който съм загубил. Разбирате ли? Христос не е Някой, Който бива наказан заради мене, а Някой, Който, въпреки че съм грешник, ме приема, за да ме спаси. Това не са юридически понятия, надявам се да разбирате разликата.

И последното и много важно нещо – Христос ми показва пътя на живота, който води във вечността, във вечния живот, в благодатта, но тук е необходимо и собственото ми съработничество. Това е много важен термин. На Запад всичко идва от Бога. Има много големи западни богослови като Тома Аквински, които твърдят, че не е възможно собственото ми желание за спасение да въздейства върху Бога, защото Бог е Себепричина, причина за Самия Себе Си и аз не мога да поискам нещо, а Бог да го направи.

При нас всичко е диалогично, всичко е диалог. С други думи, аз нямам живот, идва Бог чрез Христос и ми дава живот, Той ме осиновява чрез Кръщението и аз трябва да отговоря на това синовство, за да се активира благодатта. Ако не отговоря, благодатта няма да се активира, няма да стане действена. За протестантите юридическото оправдание е достатъчно и затова те смятат, че имат право на вечен живот. Много пъти протестантите чувстват една безсмислена радост: „Ние сме спасени деца, деца на Бога, имаме всичко, Бог ни го даде!”, но това е една празна радост. Бре, детето ми, в същия този момент ти си пълен със страсти; какво ти е дал Бог? Къде е то?

- Е-е-е, аз съм спасен, другото няма значение!

Виждате, имате политически лидери, които днес казват една молитва и изпращат войниците си да убиват човеци. Разбирате ли? Отново - понятието за оправдание. Повярвах в Бога, оправдан съм, край. Оттук нататък съм спасен. Бидейки спасен, всичко, което правя, е правилно. Човек може да стане много опасен по този начин.

За нас значение има не оправданието в юридическия смисъл, а онтологичното оправдание чрез дара на живота, както и съработничеството. Това са двете основни разлики на Православието от средностатистическите протестанти. При нас значение имат свободата и отговорът, Божията свобода, която е любов, и собствената ми свобода, която отговаря на Божията свобода.

Бележки

* Тук и по-нататък авторът коментира апостолското четиво - Тит. 2:11-14, 3:4-7.

Превод от гръцки: Константин Константинов


                                           Източник: ПравославиеБГ

           Показано ми е нагледно каква заблуда е за така нареклите се "спасени", да смятат, че всичко, което правят и говорят е от Бог. Те дори не се замислят, че духовете са много и трябва да ги различават, да отличат Божият дух от всички други. Тази заблуда вреди и на тях самите, но още по-страшно е, когато вреди на околните, които по един или друг повод са се свързали с тях. Още нямам сили да разкажа един фрапиращ случай с такава самозабравила се "спасена", която стана причина на една жена на живо да й изгният  месата. Страшно е, нечовешко е, дори за невярващите, а какво остава за хора, претендиращи, че Бог ги ръководи в мисъл и дела.

                                                                   ЕСТИР
               




Гласувай:
4
0



1. анонимен - kySnfRUC
02.06.2011 00:53
Never seen a bteter post! ICOCBW
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10814581
Постинги: 14686
Коментари: 2327
Гласове: 9032
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930