Неделя на св. Мария Египетска
10.04.11 | Архим. Варнава Янку
Преди Своята кръстна смърт Господ събрал учениците Си и им говорил за страданията, които трябвало да претърпи. Разказал им за тези събития, за да бъдат подготвени за тях. Споменал им също за кръста и възкресението Си, но те, като не разбирали тайната, която им се откривала, продължавали да бъдат в състояние на падение и в светския навик, който търси първенство. Затова поискали от Господа, когато отиде в царството Си, един от тях да седне от дясната Му страна, а друг – от лявата. Очевидно, когато им говорил за царство, те не разбирали какво означава това и, имайки предвид светското понятие за първо място и за царство, поискали подобно нещо (вж. Марк. 10:32-37).
Затова Господ ги поучил, че този принцип важи за света, където силните търсят и си оспорват първото място, постъпвайки според тази логика – на оспорването, на конкуренцията, на това всеки да бъде преди другия – било като власт, било като икономическа или психологическа сила, или като емоционално превъзходство над другите. А Господ идва и ни казва: „Аз дойдох да върша точно обратното – въпреки че като Бог можех да приема служение, не дойдох, за да Ми служат, а за да послужа. Не дойдох, за да Ме прославят хората, а за да бъда разпънат на кръст, да покажа, че по този начин човек може да установи контакт със своя ближен” (вж. Марк. 10:38-45). Когато ограничи своя периметър и разшири периметъра на другите, когато не търси своето щастие, а това на ближния, човек намира истинското щастие.
Господ дойде, за да преобърне скалата на ценностите. Християнството и Христос са били изопачавани по различни начини, но най-лошият от тях е, че хората не избират този дух на служение, на помагане на другия. Господ казва: „Който иска да бъде пръв, нека бъде на всички слуга” (вж. Марк. 10:43), да бъде последен, да излезе от своето „аз”, за да служи на другия в нуждите му.
Тази логика носи единство, общение и връзка. Другата логика, която издава един необновен от Светия Дух човек, е рационалната логика на математическото действие, която раздробява нещата, търси първенство в отношенията, строго огражда правата на единия и другия, определяйки ги като индивидуални права и сърцето на човека не може да се стопли, за да общува и да обикне. Когато някой е здраво стъпил върху понятието за право и подхожда към нещата със строгостта на закона и справедливостта, а не на отстъпчивостта, снизхождението, прошката и разбирането, това води до нещастието на враждата, на враждебността. Какво поражда вражда и конфликт, ако не нуждата ми да имам повече от другия, да го превъзхождам, да не бъда ощетен, дори в най-малкото?
Затова Господ идва, за да донесе друг начин на мислене. Откакто сме родени, се борим за едно – да сме първи, дори в това да бъдем християни. Изпълнени с тревоги и стрес да сме първи, ние се отричаме от сърцето си, от това, което наистина ни е потребно. Ако попиташ някого днес какво казва Христос, ще ти изложи една хубава гледна точка, рационално построена, основаваща се върху понятието за право и неконфликтност, но една неконфликтност, която означава не да изляза от егото си, а другият да не ме безпокои. Най-голямата обида, която на практика някой може да нанесе на Христовия Дух е тази – не преча никому и не искам никой да ми пречи: „Не притеснявам никого, отче, имам си дом, тих човек съм и не желая никой да ме притеснява”. Това е по-лошо, отколкото да обиждаш другия и да му вредиш, защото да вредя и да безпокоя другия означава, че той ме интересува, занимава ме, макар и в отрицателен смисъл; част е от моя живот. Но когато отношението ми към него е мъртво, когато го игнорирам напълно и гледам само себе си, това е адско състояние. А в съвременното християнско градско семейство това се смята за добродетел!
Христос дойде, за да ни даде това отношение, този друг път, друг начин на живот. Защото това да предпочиташ да си последен, за да бъде другият пръв, е начин на живот, който обаче няма нищо общо с това да обработвам своите психически и умствени способности – да убеждавам себе си, че нещата трябва да са така, – а е пряк, самороден плод на личната ми връзка с Бога.
Ако днес кажеш на един човек: „Аз съм раб Божий”, ще ти отговори, че си малоумен, че си болен психически – „Какво означава роб, не си ли личност?” Но когато човек е вкусил тази опитност на любовта и радостта с Бога, иска да бъде роб. И бидейки такъв, е свободен и жив, има достойнство и намира истинската си самоличност и битие. Но това не може да се обясни логически, то се постига само чрез Светия Дух. По какъв начин можем да вървим по този вдъхновен от Светия Дух път? Само чрез покаяние. Няма друг начин. Това, че не постъпваме така, е понеже не сме се покаяли, т.е. нямаме Христос за основа на нашето битие, за наш истински живот. Не постъпваме така, защото се опитваме по жалък начин трескаво да убедим себе си и другите, че имаме нещо. И си казваме: „Да, направих този грях, но имам и алиби, имам смекчаващо вината обстоятелство”. Но Христос няма проблем с това; и при най-тежкия грях Той няма нужда от смекчаващи обстоятелства. Единствено има нужда да Му кажем „съгреших”, да разтворим сърцето си за Него. Когато човек постъпи така, тогава разбира, че всичко е дар от Него, че Божията благодат идва даром. Въпреки, че не я заслужаваме, тя ни се дава. Затова, ако си получил и получаваш ежедневно това известие, това слово, тази опитност, че си нищо и че всичко ти е дарувано от Бога, тогава не може да не живееш с тази логика и с този морал, защото чувстваш, че животът е това. А когато някой не може да се лиши и от най-нищожната част от своето право и от своя интерес, тогава този човек е духовно болен и не знае какво означава живот и какво означава радост. Той е един нещастен човек, който ще се разболее както душевно, така и телесно.
Господ идва да ни укаже нов път. Кой е образецът на покаянието? Днес честваме света Мария Египетска. Петата неделя от Великия пост е и тъй като постът свършва, Църквата сякаш ни казва: „Понеже може да сте лениви и да не сте започнали още този процес на покаяние, поне сега го започнете, в последния момент, в единадесетия час преди края”. И имаме пример. На кого? На една жена блудница, която от дванадесетгодишната си възраст прекарала седемнадесет години в блудство – не за пари, а за да удовлетворява похотта си. Но се покаяла и заживяла в пустинята, оставяйки всичко. Станала светица и ние днес й се покланяме.
Вижте, в Църквата тази промяна е възможна – това да имаме хулители, митари и блудници, които са станали светци и да им се покланяме. Не само да казваме: „Е, търпим я, блудницата”, но да е светица и да й се покланяме. Това е богатството на Божия дар! Ако го осъзнаем, то никой няма да се плаши от Бога; всички ще пристъпим към Него. Но ние не вярваме в тази реалност или Църквата не говори за нея, а само за един светски начин на мислене. Обгръщаме се в една „духовност” и разделяме хората на добри и лоши, когато всички сме загубени, но и всички можем да станем щастливи и да намерим покой.
И тъй, Църквата ни дава този основен принцип, който не може да се обясни логически, а именно че последните ще станат първи, а най-грешните могат да станат светци. Дава ни се като житейска задача, като житейски морал, за да постъпваме и ние по този начин спрямо другите. Не защото Бог има нужда – ние имаме нужда да живеем по този начин. Христос има една нужда – всички да се спасим. Защото е наш Баща, а кой баща не се грижи за децата си?
И тъй, нужно е да се доверим на този Христов морал и да избягаме от тесногръдието. Знаете ли, по-лошо от всяко плътско и духовно падение е тесногръдият човек, който мери и изчислява нещата и отношенията в живота си. Това не подхожда на нрава на нашия Господ. Цялата Страстна седмица и кръстната жертва на нашия Господ идва да ни донесе този дух на излизане от егото ни – да се поставим на мястото на другия, да го успокоим. Докато продължаваме да пресмятаме, придобиваме демонски черти – т.е. затваряме се толкова херметически в егото си, толкова тясно сме го прегърнали, че се люлеем, губим логоса (онтологическата причина) на нашето битие, губим ориентацията и призванието си и оставаме в мъката на самотата.
Превод от гръцки: Алексей Стамболов
Източник: ПравославиеБг
