Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.03.2011 21:24 - МОЯТ ПЪТ КЪМ ПРАВОСЛАВИЕТО - втора част
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 827 Коментари: 0 Гласове:
2



Моят път към Православието (Част 2)
30.03.11 | Отец Джон Максуел

 

 

В първата част на моя разказ ви запознах с пътя на живота ми, като се започне от младежките години, ръкополагането ми за баптистки пастор в Южните щати и се стигне до начина, по който стигнах до Православието. Само че в този текст не получи отговор въпросът: „Какво е накарало този баптистки пастор от Южните щати да стане православен свещеник?” Именно това е въпросът, на който ще се помъчим да дадем отговор тук.

Обръщането ми към Православието не предполагаше непременно, че един ден ще стана православен свещеник. Според сравнението на мой познат епископ „да бъдеш православен свещеник и да бъдеш баптистки пастор са две толкова различни неща, колкото да управляваш селскостопански самолет-пръскачка и Боинг 747”. В моите представи обаче всичко това беше като преминаване от малкото градче, в което си отрасъл, към живота в голям град. В градчето усещането, че познаваш всички и че всички познават теб, ти създава някакво чувство на увереност и спокойствие. С течение на времето почти не остават места и хора в това градче, които да не познаваш. В големия град също намираш много познати неща – като например „Макдоналдс”, „Бъргър Кинг”, бензиностанции, квартални магазини, къщи, коли. Но при все това за теб винаги остават множество неизвестни и непознати неща. Нещо повече, дори не помисляш, че изобщо някога можеш да опознаеш абсолютно всичко. Това е процес на опознаване, който продължава до края на дните ти.

И аз по подобен начин намерих в Православната църква немалко познати неща. Целият си живот бях посветил на Библията, а в Православната църква тя намираше много по-голямо реално приложение, отколкото в която и да било от познатите ми религии. Молитвата също имаше съществено място в моя живот, а Православната църква набляга изключително много на нейното значение и наставлява вярващите да се стремят дори към постоянна молитва. Нещо повече, аз не познавам друга Църква, която да е така дълбоко отдадена на общата молитва. Винаги съм искал хвалението и благодарението на Бога да имат реално присъствие в моя християнски живот, а в Православната църква това не се свеждаше само до няколко песнопения – то изпълваше цялата богослужебна практика на Църквата. Постът – нещо, което преди това бях практикувал индивидуално и от време на време – представляваше редовна практика в живота на християните. Всъщност за православните е почти немислимо човек да не пости, щом твърди, че е християнин, и щом е в добро здраве. Точността в учението за вярата, и най-вече – за Иисус Христос и Светата Троица, беше от първостепенна важност за мен, а там не само че активно се проповядваше, но беше заложено дори в основата на цялата православна химнология. Никога преди това не бях слушал песнопения с толкова изразен догматичен характер. Моята слабост към евангелизаторска дейност, каквато не винаги наблюдаваме в практиката на отделните православни енории, е нещо, което откриваме в цялата история на Православната Църква, изразено в обръщането към Христа на цели народи и култури. Макар и в някои енории да липсва ежедневната грижа към крайно бедните, която е важна част от моята практика, много са великите светли примери (в общия живот на Църквата), които са доказвали необикновена ревност и всеотдайност в това дело. Духовните дарове, за които винаги съм жадувал, не намираха видим израз в живота на всички православни, но пък в своите проявления те бяха неповторими по своята сила и неподправеност. В Православната Църква аз открих в пълнота всичко, което разкрива чистотата на християнското учение.

За мен обаче напълно непознати бяха многообразните богослужебни последования, църковните празници и пости, специфичният православен дух, благоуханията, камбанният звън, великолепните духовнически одежди, литийните шествия, тонът на църковните песнопения. На моменти се чувствах като пътник в машина на времето, който бе слязъл някъде в далечното… минало. Съзнавах, че подобно на човек, пренесъл се в огромен град, аз никога няма да мога да опозная всичко в Православието.

Трябваше да науча толкова много неща. Те не се ограничаваха единствено с литургичния живот на Църквата. Необходимо беше да се насоча към дълбините на Православното учение. Важно беше да вникна още по-внимателно в наследството на Отците на Църквата. Да се запозная по-задълбочено с житията на светците. Но най-важното от всичко беше да се науча на истински православен живот. Да се науча да бъда мъртъв за собственото си „аз”, да давам пред духовния си отец отговорно обяснение за своите действия, да изследвам внимателно всяко тъмно кътче в душата си.

И когато си дадох сметка колко много неща имам да научавам, аз взех да се съмнявам, макар да се чувствах призван за свещенослужител още от моята младост, дали изобщо някога ще имам вещината да се заема с трудната задача да водя и други хора по пътя, по който сам току-що бях поел. Прочетох „За свещенството” на св. Йоан Златоуст и това още повече угаси амбициите ми да получа ръкоположение. Ставаше дума за нещо наистина страшно отговорно. Аз така силно се привързах към работата на нашия православен храм, че накрая станах църковен настоятел, четец и диригент на хора. Но когато все пак се записах за задочно обучение в семинарията „Св. Тихон”, това беше благодарение на енорийския ни свещеник, отец Джон Андерсън, който упорито ме насърчаваше и убеждаваше да сторя това.

Тъй като имах богословски опит и бях учил в баптистка семинария, аз реших, че новото обучение няма да бъде никак трудно за мен. Знаех как да подбирам важни материали и да водя записки. Даже и от изпити не се страхувах. Но като цяло този нов курс на обучение се оказа доста тежка задача. Въведението в православната догматика, което ми преподаваше протойерей Теодор Хекман, беше същинско изпитание. Изглеждаше ми невероятно, че един подготвителен курс може да е така всеобхватен и изчерпателен. Едновременно с това в тези часове нямаше място за празни разсъждения или оригинално богословско мъдруване, което намираше естествено място в баптисткото обучение. Което обаче съвсем не означаваше, че това е някакво сухо, безинтересно, високоумно богословие. Нещо повече, именно то ме научи, че истински богослов е този, който се моли, и ако човек умее да се моли, това го прави богослов. Да научаваш истини, но да не ги прилагаш в живота си, е белег на крайно паднала душа. Аз често пътувах до семинарията. Забележително красиво беше нейното местоположение в планината Поконо. Но най-притегателното за мен беше това, че тя се намираше в непосредствена близост до най-стария православен манастир в Северна Америка. В него течеше активен монашески живот. Монасите там пребиваваха не само в молитва, но и в смирение, мир и радост. Нещо ми подсказваше, че от хора като тях мога да науча много.

Двамата с моята съпруга имахме планове след четири години да се пренесем там. Тя трябваше преди това да продължи обучението си, за да има повече шансове за работа. Един от двамата задължително оставаше при децата. Случи се така, че през периода на нейните курсове в един медицински център, тя легна болна от грип. Беше точно вечерта преди да се яви на последния изпит. Нейният преподавател не допускаше поправителни изпити. Двамата заедно започнахме да молим Бога да я изцели. В два часб през нощта чух звук в спалнята. Събудих се и видях до съпругата ми да стои ангел. Направих кръстен знак, за да се уверя, че това е ангел Господен. Той си остана на мястото. Гледах безмълвно близо пет минути, а после ангелът изчезна. Още щом се събуди, моята съпруга каза: „Чувствам се прекрасно”. Бог беше изпратил Свой ангел да я изцели! В крайна сметка тя завърши курса с най-висок успех от цялата група.

По време на моето обучение в семинарията, финансовото ни положение беше доста по-различно от очакваното. Имаше даже крайно безрадостни периоди. Един мой съученик от семинарията – днешният преп. отец Емил Хютинън – сподели с мен нещо, което бе научил от своя духовник, и това ми вдъхна голям кураж: „Щом си решил да станеш свещеник, Бог ще ти дава от каквото имаш нужда, точно когато ти е нужно, но не повече.” Животът доказа, че тези думи са изключително верни. Когато двигателят на колата ни гръмна, ние получихме нов от някакъв анонимен дарител от храма „Св. Михаил” в Джърмин. Когато в семейството ми имахме нужда от зимни дрехи, на прага на входната врата намерихме чанта, пълна с прилично зимно облекло. Когато не са ни достигали пари за храна, намирали сме фризер с прясно еленско месо. И до ден днешен (в нашия живот) продължаваме да получаваме по такъв начин някои необходими неща. Така например, когато станах свещеник и се установихме да живеем в Уеймарт, Пенсилвания, по телефона ни се обадиха да ни кажат, че ще трябва да платим триста долара за колата - бяхме я оставили на поправка, след като претърпяхме инцидент, при който извършителят избяга. Двамата със съпругата ми седнахме на масата и взехме да размишляваме как бихме могли да платим за това. Когато нашият син слезе да отвори пощенската кутия, във входната врата намери пъхнат бял пощенски плик с триста долара в брой.

Колкото и да бях недостоен, през моя последен семестър в семинарията Архиепископ Хърман реши да ме ръкоположи за свещеник. Никога не съм се чувствал напълно достоен за тази работа, но Бог се грижи за Своите създания от пръст и силата Му се в немощ проявява. Той ни дава, Което ни липсва, и щедростта Му се проявява във всичко, което е в нашите молитви и мисли.

Дано чрез разказа за моя духовен път Бог влее сили във вашия духовен път за слава на нашия Господ и Спасител Иисус Христос. | www.orthodoxresearchinstitute.org

 

Превод от английски: Анжела Петрова

                               Източник: ПравославиеБг



Тагове:   Православие,


Гласувай:
2
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10814448
Постинги: 14686
Коментари: 2327
Гласове: 9032
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930