Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.01.2011 20:46 - ИСТОРИЯТА НА ЕДНА МАЙКА
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 2253 Коментари: 2 Гласове:
9

Последна промяна: 30.01.2011 13:40

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Автор Ханс Кристиян Андерсен   
събота, 29 януари 2011
Майката пееше край креватчето на своето дете. Как се измъчваше, как се боеше само, че то ще умре! Личицето му беше съвсем пребледняло, очите – затворени. Сега то дишаше тъй слабо, а после шумно изпускаше въздух, като дълга въздишка. При което сърцето на майката се свиваше още по-силно. 

Внезапно на вратата се почука и в къщурката влезе беден старец, загърнат в нещо, подобно на дебела черга. То го пазеше от студа: навън всичко беше потънало в сняг и сковано от лед, а зимният вятър режеше лицето като нож. Детето беше задрямало за минутка, а старецът трепереше от студ и майката отиде до печката да подгрее каничка пиво за госта.
Мъжът приседна край креватчето и започна леко да го люлее. Майката се отпусна на близкия стол и се загледа в болното си дете, което дишаше с мъка. Тя взе ръчичката му и попита:

 - Няма да го загубя, нали? Милостивият Господ няма да ми го отнеме...

 Старецът беше самата Смърт. Той кимна особено с глава – по начин, който можеше да означава и „да”, и „не”. Майката отпусна тежко глава и сълзите й потекоха.

Три дни и три нощи не беше затваряла очи. За минутка тя се унесе в сън.
- Какво става? – заоглежда се тя в празната стая. Старецът беше изчезнал, а с него и малкото й. Мъжът беше взел детенцето й! В ъгъла тик-такаше старият часовник. Тежката му оловна стрелка се отпусна надолу. „Бам!” – и часовникът спря. Бедната майка се втурна обезумяла навън, като викаше детето си. Вън, на снега, седеше жена с дълга, черна дреха. Тя каза на майката:

- Смъртта посети дома ти. Видях как отнесе малкото в ръцете си. Смъртта е по-бърза от вятъра и никога не връща онова, което е взела.

- Кажи по кой път тръгна! – извика майката. – Само ми покажи пътя и аз ще го намеря!

- Аз зная накъде отиде, но няма да ти кажа, докато не ми изпееш всички песни, които пееше на малкия – каза жената в черно.  - Много ги обичам. Слушала съм ги неведнъж. Аз съм Нощта. Видях те как плачеше, докато ги пееше...

- Ще ти ги изпея всичките, всичките! – отвърна майката. – Но не ме спирай сега. Трябва да настигна Смъртта. Трябва да намеря детето си!

Нощта мълчеше и майката, кършейки ръце и заливайки се в сълзи, запя.
 
 * * *

...Тя изпя много, много песни, но сълзите, които проля, бяха безкрайно повече. И ето, Нощта промълви:

- Тръгни напред, право към тъмните борови гори. Натам се отправи Смъртта с твоето дете.

Дълбоко в гората майката стигна до кръстопът. Тя се спря – накъде да върви сега?

На самия кръстопът растеше гол Трънак. И нали беше зима, клоните му бяха покрити с лед.

- Не мина ли оттук Смъртта с моето дете?

- Мина, – каза Трънакът, – но няма да ти кажа по кой път... Освен ако не ме сгрееш със сърце в пазвата си. Умирам от студ. Ледът ме вкочани...

Майката силно притисна Трънака към гръдта си, за да го стопли. Острите шипове се забиха толкова дълбоко, че от плътта й потекоха едри капки кръв. Тъй топло беше майчиното сърце, че Трънакът се раззелени и покри с цвят в тъмната зимна нощ. И той каза на майката накъде да върви.

* * * 

Пътят я изведе на голямо езеро. Никъде не се виждаха кораби или лодки. Ледът, който го покриваше, беше твърде тънък, за да издържи жената, и достатъчен, за да й попречи да премине. Езерото беше незнайно дълбоко... И все пак тя трябваше да го прекоси, ако искаше да намери детето си. Майката приклекна до водата, за да я изпие до дъно. Това, естествено, не беше възможно за никое човешко същество, но горката жена се надяваше на чудо.

- Не, така няма да стане – каза спокойното Езеро. – Да се споразумеем... Аз събирам бисери, а твоите очи са тъй ясни и чисти! Никога не съм виждало такива. Ако си съгласна да изплачеш бистрите си очи в мене, аз ще те пренеса на отсрещния бряг. Там се намира огромната оранжерия, където Смъртта отглежда своите цветя и дръвчета. Всяко растение е един човешки живот!

- О, какво ли не бих дала, само да намеря детенцето си! – каза майката и се обля в  сълзи. И ето, очите й паднаха на дъното на Езерото и станаха два скъпоценни бисера. Водите му подхвана леко майката и я понесоха като в люлка към отсрещния бряг.

* * *

...А там се издигаше гигантски горски дом. Беше най-дивната и причудлива гледка: обрасъл хълм с издълбани пещери ли представляваше, или постройка – това не беше ясно. Без друго бедната майка не го виждаше – нали изплака очите си...

- Къде да намеря Смъртта, която ми отмъкна детето? – промълви тя.

- Още не се е върнал – отговори старата градинарка, която се грижеше за огромната оранжерия. – Но как намери пътя дотук, кой ти помогна?

- Господ Бог! – отвърна майката. – Той се смили над мене, пожали ме и ти! Кажи ми, къде да намеря моето дете?

- Но аз не го познавам! – каза старицата. – А ти си сляпа! Тази нощ изсъхнаха много цветя и дървета и Смъртта скоро ще дойде да ги присади. Ти знаеш, че всеки човек си има дърво на живота или цвете, според това, какъв е той. На вид това са най-обикновени растения, но във всяко от тях бие сърце. Детското също тупти. Обиколи всичките растения – може би ще разпознаеш сърцето на своето дете. А сега, какво ще ми дадеш, ако ти кажа какво да правиш по-нататък?

- Нямам си нищо! – отвърна нещастната майка. – Но за тебе съм готова да отида на  края на света!

- Няма какво да правя там – каза жената. – Искам твоите дълги, черни коси. Знаеш, че са хубави, а аз обичам красивите коси. Аз пък ще ти дам своите, все пак са по-добре от нищо!

- Само това ли искаш? – възкликна майката. – Да, с радост ще ти дам косите си!

И тя даде на старицата своите прекрасни, черни букли, получавайки в замяна сивите й коси.

Сега майката пристъпи към огромната оранжерия на Смъртта.

* * *

Тук, в странна подредба, растяха цветя и дървета. Защитени от стъклени похлупаци, на едно място цъфтяха нежни зюмбюли, а около тях вирееха едри, пищни божури. Имаше и водни растения. Някои от тях, свежи и силни, си пробиваха път измежду повехнали стебла, прекършени от змиорки или отнесени от щипките на черни раци. Наблизо редом с великолепни палми се издигаха дъбове и явори. Растяха и магданоз, и дъхав кимион. Всички растения си имаха свои имена и всяко беше човешки живот. Самите хора бяха по целия свят - живееха в Китай, Гренландия или другаде по земята. Тук-там растяха и едри дървета в малки сандъчета. Те бяха страшно тесни и едва удържаха корените. Но наоколо имаше и съвсем малки, невзрачни цветчета, сгушени в черна, рохка пръст, и обгърнати в мек мъх. Те, по всичко личеше, бяха отглеждани нежно и грижовно.

Загубила очите си, майката се привеждаше към всяко цвете, дори към най-малкото, и се заслушваше в човешкото му сърчице. И сред милионите биещи сърца тя позна това на нейното дете:

- Ето го! – проплака тя, протягайки пипнешком ръка към малкия син минзухар, печално увесил главичка.

- Не пипай цветето! – каза старицата. – Застани до него и когато дойде Смъртта – аз я чакам всеки момент – не давай да го присади. Заплаши, че ще откъснеш други цветя. Това ще изплаши Смъртта, та нали той отговаря за тях пред Бога! Нито един цвят не може да бъде изтръгнат без Неговата воля.

Наоколо повя вледеняващ хлад и майката разбра, че е Смъртта.

- Как стигна дотук? – попита Смъртта. – Как ме изпревари?

- Аз съм майка! – отговори тя.

Смъртта протегна дългата си ръка към малкото, нежно цветче, но майката мигновено го обви с пръсти, в ужас той да не докосне и едно от листенцата му. Тогава Смъртта дъхна върху дланите й, а диханието му беше по-ледено и от северния вятър. Ръцете на майката се отпуснаха безсилно.

- Не можеш да ме надвиеш! – промълви Смъртта.

- Но Господ Бог може! – каза майката.

- Та нали аз само изпълнявам Неговата воля! – отговори Смъртта. – Аз съм Неговият градинар. Взимам цветята и дърветата Му и ги засаждам в голямата райска градина, в неведомата земя. А как растат, какво се случва с тях там - това не мога да ти кажа.

- Върни детето ми! – проплака умоляващо майката, после внезапно сграбчи обезумяла два великолепни цвята и закрещя: - Ще ги съсипя, казвам ти, отчаяна съм!

- Пусни ги! – рече Смъртта. – Казваш, че си отчаяна, а сама искаш да направиш нещастна друга майка.

- Друга майка!... – повтори сляпата жена и пусна цветята.

- Ето очите ти! – каза Смъртта. – Извадих ги от езерото, като минавах през него – тъй ярко блестяха. Не знаех, че са твои. Вземи ги – станали са по-ясни и от преди – сега можеш да погледнеш надълбоко в този кладенец. Ще ти кажа имената на цветята, които се канеше да откъснеш, и ще видиш бъдещето, целия им земен живот. Виж сама какво щеше да унищожиш!

И майката се взря в кладенеца: радостно беше да види колко щастливо и благодатно протече единият живот в света. Сетне тя видя другия, в който имаше само тъга, бедност, страх и неволи.

- Две съдби – и двете по волята Божия! – каза Смъртта.

- ...Кое от двете цветя е обреченото на нещастие и кое е щастливото? – попита тя.

- Това аз няма да ти кажа – отвърна Смъртта. – Но знай, че в съдбата на едното от тях ти видя живота на собственото си дете, цялото му бъдеще!

От майката се изтръгна вик на ужас:

- Коя беше съдбата на моето дете? Кажи ми! Спаси невинното! Спаси детенцето ми от онези беди! По-добре го вземи! Отнеси го в Божието царство! Забрави сълзите ми. Забрави молбите и всичко, което извърших.

- Не те разбирам – каза Смъртта. - Искаш или не искаш да ти върна детето?

Майката закърши ръце, падна на колене и замоли Твореца:

- Не слушай молитвите ми, когато се противя на всеблагата Ти воля! Не ме слушай! Не ме слушай!

И тя приведе глава…

А Смъртта понесе детето й в неведомата страна.

Превод от английски и руски: Надя Христова
Илюстрация: Вилхем Петерсен
   Източник: Двери.Бг


Тагове:   майка,


Гласувай:
9
0



1. injir - Примирение. Това ли е необходимо в ...
29.01.2011 21:27
Примирение. Това ли е необходимо в подобни моменти от живота?
цитирай
2. bogolubie - Душите на децата отиват право при Бога.
30.01.2011 13:37
Но болката от раздялата е страшна и аз се моля Богу, да не допуска зачернени майки! Но редно е да кажа: Да бъде Твоята воля! Не пожелавам тази мъка и на върлите си душмани.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10816211
Постинги: 14686
Коментари: 2327
Гласове: 9033
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930