Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.12.2010 15:26 - НОВОНАЧАЛНИТЕ ХРИСТИЯНИ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 888 Коментари: 0 Гласове:
2



Новоначалните християни
21.12.10 | Прот. Владимир Воробьов

 

 

За свещеника е голяма радост, когато при него отидат хора, грешили до момента, които са успели да преосмислят живота си и да се обърнат към вярата. Това най-често е станало в резултат на някакво нещастие или жизнена катастрофа. Такива хора обикновено отиват в храма с много тежки грехове и плачат за тях пред аналоя. И свещеникът чувства, че това е истинско покаяние и в този момент те започват новия си живот. За свещеника такова покаяние е истински празник.

Той чувства благодатта Божия, която преминава през него, за да достигне каещия се човек, да го обнови, да го роди за новия му живот. В тези случаи свещеникът наистина разбира какво е тайнството Покаяние – че това действително е второ кръщение, действително е тайнство на обновление и съединение с Бога. Тези случаи съвсем не са редки. Особено когато хората идват в църквата в зряла възраст.

Но после човек става обикновен християнин. Започва често да ходи в църквата, да се изповядва и причастява, и постепенно свиква с това. Може би той е същото онова момченце, израснало във вярващо семейство, а сега станало възрастен. Може би е някоя добра и целомъдрена девойка. Добра, светла – да й се не нагледаш. Но независимо от всичко това, тя не живее духовен живот. Не е в състояние да изпита искрено покаяние, да се изповядва, да се причастява, да се моли. Тя изчита някакво свое правило, често се причастява, но не прави това както трябва. При нея няма духовна работа.

Разбира се, такива хора не се държат като деца. Те не тичат из храма, не разговарят, не крещят. Те имат навика да остават на цялата служба. Ако са правили това от детството си, сега за тях то е много лесно, дори се е превърнало в потребност. И могат да стоят така целия си живот в църквата и изобщо да бъдат добри хора. Нищо лошо да не направят – да не убият, да не откраднат, да не блудстват. И независимо от всичко това, да не живеят духовен живот.

Може през целия си живот да ходят на църква, да се причастяват и да се изповядват, но така и да не разберат истински какво правят, да не започнат духовен живот и работа над себе си. Това се случва много, много често. И слава Богу, често този „сън” се прекъсва от скърбите, които изобилстват в нашия живот. Някакви тежки преживявания, даже тежки грехове и падения се оказват промислително допуснати в човешкия живот. Ненапразно съществува пословицата „Ако не съгрешиш, няма да се покаеш”.

Оказва се, че човекът, който е израснал в църквата, нерядко открива за себе си какво е истинското покаяние едва когато тежко съгреши. До този момент той хиляди пъти може да е ходил на изповед, без никога да е разбирал, никога да е чувствал какво е това. Разбира се това не означава, че е желателно всички да паднат в тежки, смъртни грехове. Означава необходимост църковният ни живот да бъде много по-релефен. Той трябва да е труден, за да предизвика вътрешната работа. И задачата на свещеника е да следи за това човекът да работи, да се труди над себе си, не просто да осъществява някаква своя привична битова схема, „отбивайки” някакви празници, някакви служби. Той трябва да има цел, за да я постигне. Всеки човек трябва да има своя програма за духовен живот.

Това е много трудно, особено в наше време, когато свещеникът фактически не може да се справи с огромното количество хора, които отиват при него. Спомнете си, че преди революцията в Москва имаше 600 храма и съответно повече от 1 000 свещеници. Сега в Москва, която е станала десет пъти по-голяма, има около 300 храма и близо 400 свещеници. А жителите са 10 милиона. Разбира се възможностите на свещениците сега са съвсем различни. На тях не им се налага да се справят с такъв огромен наплив от хора, какъвто е имало преди. Но сега е не по-малко нужно да се търси начин за активно включване в живота на Църквата на всеки неин член.

За нашата църква това е много необичайно, нетрадиционно. У нас като правило е възприето нещо съвсем различно: батюшка (отецът – бел. прев.) стои на аналоя и слуша. А после казва: „Е, не прави повече така, това не е хубаво”. И накрая: „Прощавам и разрешавам...” Може да прибави още някоя дума, но в общи линии това е всичко.

Дори и старците: най-вече слушат, мълчат и после с няколко забележки общо взето поправят и разрешават. Известна пасивност от страна на духовника при нас е станала традиционна. Важно е да се помни, че при истинските старци това е била само външна пасивност. Те са хора, които вършат велик духовен подвиг. Когато при тях отивал човек, те започвали преди всичко да се молят за него, тоест веднага предприемали активно духовно действие. И неизбежно включвали този човек в съвсем друг, духовен живот. Всеки, който е ходил при стареца Амвросий или при преподобния Серафим, оставал с усещането за грандиозно събитие в своя живот. Тоест външно пасивното поведение на духовника не е противоречало на активното включване на човека в новия живот; срещата с духовника ставала за него откровение.

В наши дни, когато духовникът стои на изповед и към него пристъпват духовните му чеда, неговата цел сякаш е да ги порази, да ги удиви. А тук трябва да бъде достигната една съвсем друга цел. Свещеникът е длъжен да се научи, макар и кратко, но така да общува с духовните си чеда, че те да пристъпват към изповедта в някакъв смисъл като към труден изпит, за който не се знае дали ще бъде преодолян или не. Взаимодействието с духовника трябва да бъде много сериозно и дълбоко:

– Как е при тебе сега – получи ли се или не? Миналия път се разкайваше за това и това. Можеш ли да кажеш сега, че си преодолял този лош навик? Стана ли това или не?...

Свещеникът трябва да се научи да изповядва по този начин.

Привикването към светинята, привикването към изповедта – това е една от най-страшните злини в нашия църковен живот. И то се случва, защото, първо, няма възможност и условия за правилна изповед и второ, нямаме правилно разбиране за това каква трябва да бъде изповедта на хората, които живеят църковен живот и се причастяват често.

Има такъв подход – да се отмени изповедта, да се причастява без изповед. На Запад правят точно така – във Франция, в Америка. Хората се изповядват веднъж в годината или един път през постите, а в останалото време се причастяват без изповед. Опитаха се да се върнат към древната норма – да се причастяваш често, а да се изповядваш рядко. На книга като че ли всичко е правилно. И би трябвало да се очакват добри резултати. Но не. Стана по-лошо, защото хората престанаха да се изповядват въобще. Те сега идват на изповед веднъж в годината. Свещеникът почва да ги пита нещо, а те му казват:

– Че защо питате? Аз за нищо не съм виновен. Нищо такова не съм направил; защо ми досаждате с тия въпроси...

Може би не с тия думи, но с такъв горе-долу тон. Хората вече не разбират, за какво изобщо трябва да се изповядват. Изповедта като че ли е изгубена съвсем.

Оказа се, че е невъзможно механичното завръщане към първите векове на християнството. Работата е там, че през първите векове нивото на духовността е било друго. Тогава е имало гонения. Ако сега почнем да причастяваме често, без да изповядваме, ще получим съвсем нов и ужасен резултат. Това не е изход.

Ала не е изход и това, което имаме сега, защото сегашната честа изповед е явление на двадесетия век. Това не го е имало никога в историята на Църквата. В древната Църква хората се причастявали често, но се изповядвали много рядко. В началото това ставало един път в живота: когато човек отпаднел от Църквата вследствие на някакъв много тежък грях.

През последните векове в Русия беше въведена задължителната изповед като норма преди всяко причастие. Тогава почнаха пък много рядко да се причастяват. Да се причастиш един път в годината, през Великите Пости се превърна в събитие. Трябва да говееш, после една седмица пълен пост, после множество молитви да изчетеш, много канони и акатисти и след това чак да пристъпиш към причастие. И за свещеника беше трудно, но така бе само през Великите Пости, а после идваше дълго време, когато причастници фактически нямаше.

Има все още свещеници, които казват, излизайки през обикновените дни пред изповядващите се:

– Защо сте толкова много за причастие? Вие какво, да не сте всичките именници? Само именници ще причастявам.

Тази традиция е все още жива.

Решили сме да причастяваме често, ала не можем да се откажем от приетата в Русия норма за изповед преди всяко причастие. Тъй възниква едно съвсем ново явление: честата изповед. Това никога не го е имало. То води до профаниране на изповедта. Човек не може да се изповядва често, защото ако води нормален църковен живот, честата изповед няма да е за него онова, което наричаме второ кръщение. Не може да има завръщане към Църквата, ако човек никога не се е отделял от нея. Тук се променя самият смисъл на тайнството. Възниква объркване. Можем да осмислим честата изповед, само ако я заменим с онова „разкриване на помислите”, което се практикувало в древните манастири. Тогава това не било изповед. Помислите изслушвал старец, който често не е имал свещенически сан. Това по никакъв начин не било свързано с причастието и не се наричало тайнство; било е възпитателен момент, момент на духовен ръст. Сега нещо подобно е привнесено в тайнството Покаяние и то често дава съмнителни резултати.

Трябва да се намери изход. И изходът е само един. Без да имаме възможността да отменим изповедта преди причастие, трябва да запазим разрешителната молитва. Да молим хората да се покайват за греховете си, но без да го смесваме с подробната изповед.

От друга страна, свещеникът трябва да наглежда своите духовни чеда и да ги изповядва в този смисъл:

– Как се движиш в духовния си живот? Какво ново има у теб? Трудиш ли се вътрешно, или не? Ако не – тогава няма за какво да разговаряме. А ако се трудиш, това трябва да се вижда.

Много бързо се пресяват онези, които подменят духовния живот и изповедта. Остават само малцината, които наистина се трудят, които наистина искат и ги бива за труд, които искат да живеят духовен живот.

Тяхната изповед е доста ясна, тук няма особено трудни проблеми. Тук на свещеника му е лесно. Ако човекът се труди и се старае, той няма да има тежки грехове, но ще се кае за някакви свои грехове постоянно. И покаянието му ще бъде действено. То ще дава резултат. Ще се вижда, че той се труди, че благодатта Божия действа в него.

Много по-мъчен за свещеника е другият, по-разпространеният случай – когато човекът не може да започне духовен живот. Опитва се, иска му се, но не разбира, що е това духовен труд.

В църковния живот има застарели обичаи, които не са напълно съгласни с правилното разбиране на тайнствата, с правилното разбиране на духовния живот, а в някои случаи са направо вредни. Ала не можем да се оправим на бърза ръка с тях, защото тук имаме работа с продължителна „църковна” практика. Сблъскваме се с определено разбиране на църковния живот, което е станало сякаш нормативно и носи авторитета на хора с висок сан или опит в църковния живот. Всичко това е твърде трудно. И все пак проблемите трябва да се решават, защото трябва да се преодолее съществуващата нестабилна ситуация. Тази нестабилност може да ни донесе разочарование, дори катастрофа, ако не мислим и не се стараем да насочим в правилна посока развитието на днешния църковен живот.

Превод: Илиана Александрова, Андрей Романов




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10816144
Постинги: 14686
Коментари: 2327
Гласове: 9033
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930