Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.12.2010 19:56 - ЗА ИЗТОЧНИТЕ ДУХОВНИ ПРАКТИКИ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 1013 Коментари: 0 Гласове:
3



Автор Архим. Софроний Сахаров, превод от руски Анна Георгиева   
 
Известният православен подвижник архим. Софроний (Сахаров) в период на усилени вътрешни търсения в младостта си се насочва към източните религии, които, както му се струва, са способни да отговорят на неговите духовни искания. Този етап продължава около 7-8 години. По-късно, в продължение на десетилетия, той с неизразима болка скърби за заблудата си, че е предпочел пред Евангелието вярата в безличностен и призрачен Абсолют от индийски вид. Ето как архим. Софроний описва своя източен опит.

«Най-недопустимо е смесването на Иисусовата молитва с йогата, с будизма или дори с “трансценденталната медитация” и други подобни практики. Тези учения се различават радикално от християнството по това, че в основата на нашия живот е Откровението за личния Бог: АЗ СЪМ. Всички други пътища отклоняват ума на човека от личните взаимоотношения между Бога и молещите се към областта на един абстрактен свръхличностен Абсолют, към обезличаваща аскетика.
Медитацията като отвличане на нашия ум от всякакви образи може да ни носи усещане за покой, мир, излизане от условията на времето и пространството, но в нея липсва съзнателното изправяне пред личния Бог; в нея няма действителна молитва, тоест молитва лице в Лице. Това може да доведе дотам, че увлеченият по медитацията да бъде удовлетворен от психическите резултати от подобни експерименти и, което е най-лошо, за него да стане чуждо възприятието на Живия Бог, на Личностния Абсолют[i]»
  «Като се убедих, че всички човешки усилия не са достатъчни, за да постигна търсената от нас вечна Истина, тъй, че да се слея с Нея, да Я имам като свое лично достояние, се обърнах към молитвата, отначало към нехристиянската, от типа на далекоизточните медитации. Мина доста време, около 7-8 години, докато не осъзнах със страшна сила, че съм на погрешен път: в духа се яви Онзи, Който рече: “Аз съм Истината” (Йоан 14:6). О, този светоносен миг, дето ме изведе от ада на смъртната тъма – с цялото си същество аз почувствах, че съм стъпил на верния път[ii]»
  «При новото връщане към Христос, моят “източен” опит, продължил около седем-осем години, се яви пред моя дух като най-страшното престъпление пред любовта на Бога, Когото душа ми познаваше от най-ранно детство[iii]»
  «Скъпо платих за заблудите, от които се увличах около седем-осем години. Разсъждававайки по човешки, нямаше да мога със собствени сили да се измъкна от бездната на трансцендентализма на източното виждане: Свръх-Личния Абсолют…[iv]»

  «Чудесен беше и първият ми младенчески опит на Бога; и това наложи върху мене печата на Духа, който ме спаси от това страшно падение, на което се подложих в горделивото движение на невежеството си в духовната сфера: имам предвид моето отклонение към опита на източната мистика[v]»

  «В това устремяване към универсалното, трансценденталното, свръхличното, човекът, като жива личност, трябва да изчезне. Паралелно с това и на Изток човешкият ум е търсил сливането с абсолютното Битие, което трансцендентира всичко характерно за света на преходните явления. Създавал се е разрив между реално съществуващото и абстрактното съзерцание на човешкия разсъдък… Във всички тези случаи наблюдаваме разслояване на цялостния човек, което свършва с пълното му унищожаване[vi]»

  «Медитациите водеха до покой поради разсейването от грижите на земния живот, даваха ми часове на интелектуална наслада, възнасяха ме в мними духовни сфери, издигаха ме над заобикалящата ме среда. Философски не можех да възприемам Абсолютното Начало като личностно. Причината отчасти се криеше в това, че следвах общата заблуда на кръговете, в които се движех: смесването на понятието за личност с понятието индивидуум, а пък те философски са диаметрално противоположни. Като дете бях научен да се моля на Безсмъртния Отец Небесен, при Който са отишли всички мои деди и прадеди. Тогава, в детската вяра (ср. Мат. 18:3; Лука 18:17), Личността и Вечността се обединяваха лесно. И така, от младенческа възраст възприетият от мен християнски персонализъм стана в един момент най-съществения въпрос: Битието, абсолютното, може ли да бъде персонално? Моят искрен “източен” опит беше приел по-скоро интелектуална, откъсната от сърцето, форма: аскезата на откъсване от всичко относително чрез ума. Постепенно се убеждавах, че съм поел неправилен път: вървя от истинното реално Битие към не-битието[vii]»
 
«На прелома на съзряващата младост извърших голям грях: в безумното движение на невежествена гордост Го “оставих” заради друг, въображаем Свръх-личен Абсолют. Като преодолях добрия навик да се моля на моя детски Бог, в часовете на медитация аз се стремях към абсолютното Битие. Откъсвах се, както ми се струваше от всичко относително, свързано с различните форми: видими или невидими, чувствени или мислени. Упорито навлизах в мрака на неведението, за да мога, отвличайки се от всичко преходно, да достигна Онова, Което или Който трансцендира границите на всичко изменящо се, колебливо. Понякога изпитвах състояние на “покой” и не чувствено-плътски се наслаждавах на това състояние. При по-пълен порив към неизбежното, всетрансцендиращо Битие-Небитие виждах ума си като светлина. Не се стремях към нищо на тая Земя, освен към вечното. Едновременно с това трескаво търсех израз в картината на красотата, свойствена едва ли не на всяко природно явление. Този период от моя живот някой би сметнал за пълно вдъхновение, но си го спомням далеч не с любов: разбрах, че съм се отдавал на своеобразно “упокояване”, което е било по същество самоубийство в метафизически смисъл. От това неправилно положение никога нямаше да мога да изляза със свои сили, но Господ ме съжали и ме стигна може би в последния момент. Сътвори Той това чудо на милосърдието, посещавайки моето сърце, което аз немалко време се опитвах да пренебрегвам. Не виждам начин да разкажа последователно за духовните събития от онова време. Като че ли изведнъж ми стана ясно до очевидност, че изкуственото ми потапяне в абстрактната сфера на ума няма да ме доведе до достоверно познание за Първоначалото на всички начала. Чрез моите аскетически откъсвания от всичко относително не съм достигал реално единение с Търсеното от мен. Моите мистични опити имаха негативен характер. Не “чистото Битие” се изправяше пред погледа ми, а смъртта за цялото ми същество, заедно с личностното ми начало[viii]»
 
«Пътят на нашите отци изисква силна вяра и дълготърпение, докато  съвременниците ни искат да грабнат всички духовни дарове, дори и непосредственото съзерцание на Абсолютния Бог, с натиск и за кратко време. Нерядко сред тях се среща склонност да се прокара паралел между Иисусовата молитвата и йогата или “трансценденталната медитация”, и тям подобни. Смятам за необходимо да посоча опасността от такава заблуда – опасността да гледаш на молитвата като на най-просто и лесно “техническо” средство, водещо до непосредствено единение с Бога. Смятам за необходимо категорично да подчертая радикалното различие между Иисусовата молитва и всички останали аскетически теории. Заблуждават се всички онези, дето се стремят да "съблекат" ума си от всичко преходно, относително, за да прекрачат по този начин през някакъв невидим праг, да осъзнаят своето безначалие, своето “тъждество” с Извора на всичко съществуващо; за да се завърнат при Него, безименния свръхличностен Абсолют; за да  разтворят в океана на свръхразумното дори своята личност, като погрешно смесват последната с индивидуализираната форма на природното съществуване. Аскетическите усилия от подобен род са дали на някои възможност да се издигнат до свръхразумно съзерцаване на битието, да изпитат някакъв мистичен трепет, да познаят състоянието на мълчание на ума, когато той излиза извън пределите на времевите и пространствените измерения. При подобни опити човек може да изпита покоя на откъсването от постоянно променящите се явления на видимия свят; да разкрие в себе си свободата на духа и да съзерцава умната красота. Крайното развитие на такава свръхличностна аскетика е довело мнозина до откриване на божественото начало в самата природа на човека, до тенденцията на самообожаването, лежащо в основата на голямото Падение; да прозрат в себе си някаква “абсолютност”, която по същество не е нищо друго, освен отражение на Божията Абсолютност в създадения по образ; да изпитат влечение към връщане в състоянието на покой, в което човек бил пребивавал до появата си в тоя свят; във всеки случай след опита на откъсването може в ума да се роди този род мисловна аберация. В случая не си поставям за цел да изброя всички форми на интелектуално съзерцание, но ще кажа от моя собствен опит, че Истинният Бог, Живият Бог, т.е. Този, Който е “О  ONTOS ON”, - липсва в тези състояния. Те са резултат от природния гений на човешкия дух в сублимираните му движения към Абсолюта. Всички съзерцания, постигани по този път, са самосъзерцания, а не Богосъзерцания. В тези положения ние разкриваме за себе си все още тварната красота, а не Първо-Битието. И във всички тях няма спасение за човека[ix]».













 
  
 



Гласувай:
3
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10815913
Постинги: 14686
Коментари: 2327
Гласове: 9033
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930