Постинг
12.12.2010 21:35 -
ВРЕМЕ ДА ПЛАЧЕШ И ВРЕМЕ ДА СЕ СМЕЕШ
| Автор дякон Михаил Першин, превод Полина Спирова |
| петък, 31 март 2006 |
|
Как да се отнасяме към смеха? Има ли го в Библията? Съвместим ли е с християнството? На какво се смеят монасите? Какво е допустимо? Тези въпроси не са толкова повърхностни, както изглеждат на пръв поглед. Ако човек се отнася сериозно към живота на душата си, той е готов на всякакви жертви и за него няма дреболии. В крайна сметка всички въпроси се свеждат до един практически: придобиването на вярата означава ли отказване от смеха? Трябва ли да се кая за това, че се смея? Диалектиката на смеха е диалектика на прехода. Смехът е начин за разкрепостяване, за освобождаване на човека от някакви норми. В грехопадналия свят смехът възниква на границата на осъждането: от несъответствието на реалността с идеала, несъответствието на това, което е с това, което очакваме. Или от друга страна – от възможността да се изопачи идеалът, да се направи нещо добро лукаво, т.е буквално – криво. Не случайно преди повече от хиляда години именно думата “лукав” е избрана при превода на молитвата “Отче наш” от гръцки на славянски. Коренът й е лук. (Лук – на български – лък). Лъкът е оръжие, зеленчук. Каква е връзката между тях и сатаната? Отговорът е прост: извитата форма. Кривината е общ признак на всичко лукаво. Точно заради това в молитвата “Отче наш” дяволът е наречен лукав. На гръцки лукав (ponhroj) означава лош, развален, подъл, зъл. Един от първите ангели светоносеца (луцифер), се извратил, отпадайки от Бога, и от тогава се стреми да въвлече и човека в тази изкривеност, а чрез него и целия свят. Падналият дух е лъжец. Той изопачава Божието творение, отразявайки го в криво огледало. От тук идва недобрият смях, издевателствата и хулите. Пределът на това е насмешката над Бога. Ханс Кристиян Андересен описва това измерение на смеха в приказката “Снежната кралица”. В Евангелието от Лука обещанието за смях в бъдеще, както и негово осъждане сега са обусловени от вътрешното състояние на човека. Защо той се смее? От какво плаче? Както отбелязва св. ап. Павел: “Скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт” (2Кор. 7:10). Но ако не всяка сегашна скръб е спасителна, може би и не всяко веселие, което става сега е осъдително? Така или иначе в Евангелието от Лука се каза, как да реагират вярващите, когато ги преследват заради Сина Човешки: “възрадвайте се в оня ден и се развеселете”. Дали обаче внимаването с нещо означава винаги пълно отказване от него? И все пак – смехът е дар. Както всички качества на човешката природа, той е даден от Бога. Освен това, както ще видим, в някои случаи може да се каже, че към него са прибягвали и авторите на Стария Завет. Старият Завет: горчив сарказъм и мек хумор Трудно можем да удържим усмивката си като слушаме в навечерието на Пасха четивото за това как Бог вразумявал пророк Йона (четвъртата паримия на вечернята на Велика събота). Както знаем, Йона бил пратен да пророкува гибел на езическия град Ниневия. Ниневийците се покаяли и Господ помилвал града. “От това Йона силно се огорчи и възнегодува И моли се той Господу и рече: о, Господи! не говорех ли това, когато бях още в моята земя? Затова и побягнах в Тарсис, защото знаех, че Ти си Бог благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив и съжаляваш за бедствието. И сега, Господи, вземи душата ми от мене, защото по-добре е да умра, нежели да живея. И рече Господ: нима това те тъй силно огорчи? И излезе Иона из града, седна на изток от града, направи си там сенница и седна под нея на сянка, за да види, какво ще стане с града” (Йона 4:1-5). С други думи, надявайки се, че все пак Ниневия ще бъде изтрита от лицето на земята Йона решил да се настани удобно, по-далечко от градските стени и да погледа предстоящата катастрофа. Но Господ Бог бил подготвил изненада за пророка. За да разберем по-добре хуморът на следващите редове трябва да имаме предвид, че безличното “растение” от Синодалния превод на Библията, в старогръцкия текст на Септуагинта, както и в славянския превод е наречено “тиква”. “И направи Господ Бог, та израсна растение (тиква), и то се издигна над Иона, за да има над главата му сянка, и да го избави от огорчението му; Иона твърде много се зарадва на това растение. И нареди Бог тъй, че на другия ден, кога се зазори, червей подгриза растението, и то засъхна. А кога изгря слънце, напрати Бог горещ източен вятър, и слънцето почна да препича главата на Иона, тъй че той изнемогна и се молеше да умре, казвайки: "по-добре да умра, нежели да живея". И рече Бог на Иона: "нима тъй силно се огорчи за растението?" Той рече: "твърде се огорчих, дори до смърт". Тогава Господ рече: "тебе ти е жал за растението, за което не си се трудил и което не си отглеждал, което в една нощ израсна и в една нощ пропадна. Аз ли да не пожаля Ниневия, тоя голям град, в който има повече от сто и двайсет хиляди души, които не могат да различат дясна ръка от лява, - и много добитък?" (Йона 4:6-11). Оказва се, че неразумните още деца и добитъкът са значими в Божиите очи. Несъмнено авторът на книгата на пророк Йона е имал чувство за хумор, защото е успял да представи Господ Бог като милосърден в една старозаветна епоха. Смекчавайки праведния гняв на пророка си, Бог се разкрива не само като Бог на Закона, но и като Бог на любовта, закрилящ и беззаконните, каквито са били в очите на израилтяните жителите на езическата Ниневия. Така, че все пак можем да помислим за усмивката на Твореца на мирозданието. Това не е кощунствено. При всяко положение човек с чувство за хумор е склонен именно в тази светлина да възприема цялата реалност на света. След Благовещение Но ако това е справедливо за епохата на Ветхия Завет, когато далечният и гневен Бог изведнъж се оказва близък и милващ, още повече това се е променило след като Бог дошъл при хората в плът. След Боговъплъщението ние можем да говорим за това, че Господ възприел целия спектър на човешките чувства. Синът Божи станал и Син на Мария, а това означава, че е усвоил и всички прояви на човешкия живот, освен греха. Той огладнявал и се хранел, ожаднявал и пиел, ходел по земята и яздел осле, натъжавал се, плачел, молел се, говорел, молел, бил прикован, страдал, умрял, възкръснал. Единственото, което нямало у Христа, дори и в най-малка степен, това е грехът, защото грехът отделя от Бога. В Христос няма грях, затова си задаваме въпроса: отнасят ли се радостта и усмивката към греховните прояви на човешката природа?. И ако да, то значи ли, че Господ нито в детството, нито в юношеството, нито в зряла възраст, никога не се е усмихнал? Ако не, какво е била усмивката Му? Не ни е дадено да отговорим на този въпрос. Психологията на Богочовека не е достъпна за нашето съзнание. И не само защото след грехопадението човекът е загубил духовното си знание, но и по силата на това, че ние сме тварни, значи не сме всезнаещи, а сме ограничени поради своята природа. Творението не може да надникне в душата на въчеловечилия се Творец. Евангелието също премълчава за тази част от живота на Христос в света на хората. Но все пак не е изключено точно усмивка да е озарявала лицето на Спасителя, когато Той, наведен, чертаел с пръст по земята, а настръхналите иудеи се отдалечавали, след като не могли да изпълнят присъдата си над жената, хваната в прелюбодеяние (срв. Йоан 8:1-11) Ето това място от Евангелието на Йоан: “А като настояваха да Го запитват, Той се поизправи и им рече: който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея. И пак се наведе надолу и пишеше по земята. А те, като чуха това, и понеже съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните; и остана Иисус сам и жената, която стоеше насред. Като се поизправи и не видя никого, освен жената, Иисус й рече: жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди?” (Йоан 8:7-10). В тези думи ми се струва, че се долавя лека ирония към тези, които са в греха, но с пяна на устата изискват разправа с грешницата. “Тя отговори: никой, Господи! Иисус й рече: и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши” (Йоан. 8:11). В света на хората Не бива да забравяме, че смехът е терапевтично средство. Той е необходим на човека, за да устои, да не се отчае в този свят. С какво е опасно твърде сериозното отношение към нещата? С това, че може да се окажете със сиви очила. През тях светът изглежда безрадостен, безперспективен, а от там и безнадежден. В тези случаи смехът е жизнено важен. И даже постът предполага радост. Както пише изповедникът Сергий Фудел: “Ако постът се разбира преди всичко като въздържание от не-любов, а не от сметана, то това ще бъде светъл пост и неговото време ще “веселото време на поста” (стихра на “Господи воззвах, от 2-рата седмица на Великия пост). Христос, слизайки в ада, се надсмял над сатаната, съкрушил всичките му планове и спасил хората. Христос Воскресе! И ние празнуваме Пасха с “весели нозе”. Тези редове от Пасхалния канон задават ново измерение на радостта и веселието. Духовната радост и духовното веселие вече са възможни. Радостта се изразява в действието, в усмивката. От радост може да се затанцува. Не случайно по-емоционалните народи на Етиопия и Египет ритмично пляскат с ръце по време на Литургията. Това не е пример за подражание, но е един от аргументите в полза на смеха. Точно на осмиването на дяволските козни са посветени разказите за първите монаси, събрани в “Древния Патерик”, “Луг духовный” и “Лавсаика”. Тези сборници са ценни с това, че са съставени през ІV-VІ в., епохата на зараждане на монашеството и напълно разкриват неговия дух. Ето един пример от “Луг духовный”. Няколко глави от тази книга са посветени на подвизите на авва Стефан, презвитер илиотски: “Разказват за него още, че веднъж си седял в килията и четял, - и ето, отново във видим образ му се явил един демон и му казал: - Върви си от тук, старче, на това място няма да намериш полза за себе си. - Ако толкова искаш да си тръгна, направи така, че столът, на който седя да проходи. А той седял на плетен стол. Като чул думите на стареца, дяволът направил така, че не само столът тръгнал, но и цялата килия. - Ловък си! – казал стареца, като видял хитростта на дявола. Но все пак няма да си тръгна от тук. Старецът произнесъл една молитва и нечистият дух изчезнал.” А основателят на монашеството преп. Антоний Велики, строг аскет и подвижник, прибягвал да смеха с педагогически цели: “Един, ловувайки в пустинята диви зверове, видял, че авава Антоний се шегува с братята и се съблазнил. Старецът, искайки да го убеди в това, че понякога е необходимо да разрешава на братята да се отпуснат му казал: “Сложи стрела в лъка и го опъни”. Онзи така и направил. Старецът казал: “Опъни още”. Той опънал още. Старецът пак казва: “Още опъвай”. Ловецът отвръща: “Ако опъвам прекалено, лъкът ще се счупи”. Тогава авва Антоний му казва: “Така е и в Божието дело – ако ние прекалено натоварваме братята, то от напрежението те скоро ще се пречупят. Затова е необходимо понякога да се дава поне малка възможност за отпускане на братята”. Като чул това ловецът силно се трогнал и като получил голяма духовна полза си тръгнал, а братята се върнали в своето си място”. Вътрешната насоченост придава висш смисъл на всяко човешко действие. Така, че християнската култура по-скоро приветства смеха, но добрия смях. Единственото, което е недопустимо е солидаризирането със силите на злото. Осмиването на чуждото страдание, Божията красота, превръща доброто в смях, а Божията милост в път към нищото. Понякога смехът опустошава. Понякога окриля. Има “време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш” (Екл. 3:4). Със съкращения от статията Смехът. (Тиквата на пророка) Авторът е председател на Комисията на младежкия отдел към Московска патриаршия за духовно-нравствена просвета |
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
