Постинг
17.11.2010 20:30 -
ЗА СОБСТВЕНИТЕ ГРАНИЦИ
| Автор Митр. Атанасий Лимасолски |
| неделя, 14 ноември 2010 |
 Трябва да научим нашата мяра, нашите граници, да имаме предел в нашата ненаситност, в многото неща, за които тичаме и не спираме, като накрая цялото това състояние ни причинява стрес и обърканост. Много е важно човек да знае собствените си граници. Първо на първо, той трябва да знае, че има граници и че не може да направи всичко, нито може да предвари всичко, а трябва да се ограничава в собствените си граници. Това е проява на смирение, култивиране на смирено съзнание, с други думи, да не ни прихваща тази агония или затруднение, когато виждаме, че не можем да направим нещо или не сме способни за него. Трябва да знаем, че имаме граница на силите си, на знанията си, на способностите ни, така да се каже, на човешката ни природа. Като осъзнаваме нашето състояние, а именно, че имаме граници, тогава даваме и на другите да разберат, че и те имат граници. И не можем, например, да изискваме от другите хора неща, които те не могат да ни дадат. Това е много важно, за да могат нашите лични взаимоотношения да се развиват хармонично, като не създаваме проблеми на другите, нито те на нас. Когато, например, някой дойде у вас и ти каже:
- Знаеш ли, искам да ми направиш един подарък! Е, от любезност ще му кажеш: - Ще ти направя, с удоволствие! - Каквото искам? - Е, да кажем каквото искаш. И той иска от тебе най-драгоценното нещо. Може да не е много скъпо като цена, но да е нещо, което не можеш да му дадеш. Ти му казваш: - Извинявай, но не мога да ти дам това нещо! - Но как! След като не можеш да ми го дадеш, тогава къде остава приятелството, къде остава любовта? - и т.н. Поставя те в трудно положение, защото няма усещане за границите си - какво може да иска и какво не, както и колко може да изисква да го обичаш. Казва ти: - Не ми се обади по телефона. - Но, детето ми, аз имам ли време за телефони? Когато не се спирам от сутринта до вечерта? - Ама не ми се обади по телефона да поговорим, значи не ме обичаш! - Трябва да ти звънна по телефона, за да ти докажа, че те обичам ли? Не може ли да не ти се обадя по телефона или дори да не искам да го направя? Понякога има неща, които ни поставят в трудно положение; това са деликатни теми. При мене също идват хора и ми казват: - Идвах толкова пъти и не те намерих. - Е, аз ли съм виновен? Дошъл си толкова пъти и не си ме намерил. Нима ти казах: „ела в този и този ден” и те излъгах? Ти се сети да дойдеш в този ден. Но питаш ли ме мен, че търча и не знам къде се намирам? Да стоя пред вратата и всеки ден да те чакам ли? Като че и безследно изчезнал. Откъде да знам? Не става така, чедо. И се жалват. Оплакват се. Вместо да разбере и с благ помисъл да каже: „Виждам колко работа имаш, идвах много пъти и не те намерих, разбирам трудното положение, в което се намираш”. Вместо това ти си виновният. Вината ти се състои в това, че в деня, когато той се сетил, намислил, въобразил си да дойде, без сам да имаш понятие за това, ти не си бил там. Стават такива неща в живота на човека - причината е, че не култивираме себе си и нямаме усещане за границите си в това, какво казваме на другия, какво искаме от него, какво изискаме от него. Не можем да изискваме неща, които не са възможни, които той не може да ни даде. Писанието и св. отци обръщат голямо внимание на тези неща. Светите отци дори съветват, как да постъпваш, когато отидеш на гости при друг човек. Говорим за гости, и тук има някаква граница. Ако отидеш, но и не си тръгваш, другият започва да се моли на Христос и на Света Богородица да те просветлят да си тръгнеш. Всички имаме горчив опит от това. Много пъти си казвам: „Пресвета Богородице!”. Скъсват ти нервите. Не издържаш повече. Веднъж дойде една госпожа, която говореше много бавно, прекалено бавно. Тя беше скандализирана. - Какво има? - Отидох при един отец да се изповядам и започнах да говоря. Отецът седеше, очите му бяха затворени, беше спокоен. Аз му говорех, говорех... Аз самият имах опит с нея, защото безброй пъти ме беше докарвала до границата на търпението ми... - И в един момент отецът избухна, отвори очи, удари по масата и ми каза – "Стига! Спри!" А ето, толкова време идвам при вас и вие не ми казахте това! Отвърнах й: - Виж сега, свещеникът сигурно се е отнесъл зле с тебе. Но не се ли запита да не би и ти да си го принудила да избухне? С други думи, представете си в какво трудно положение е бил човекът - да слуша всички безкрайни истории с такова бавно темпо и те да нямат край. Сещам се, когато бях на Света Гора, имахме един монах във Ватопед – папа-Ириней, французин, когато дойде за първи път в Света Гора –французин по рождение, син на някакъв френски аристократ. Ние, както сме си свикнали, вършим си работите, търчим нагоре-надолу. Ако го срещнеш пред себе си и бързаш за някъде, изгаряш! Първо трябваше да ти се усмихне и ти да се усмихнеш, а след това ще ти каже: - Прощавайте! - Не пречиш, кажи? Той пак: - Извинявайте, сигурно ви безпокоя? - Не ме безпокоиш, чедо! Казвай да приключваме! - Ако ви безпокоя, тогава да говорим някой друг път! - Е, кажи сега, тъй и тъй се срещнахме! Хиляди пъти „Извинявайте!”, хиляди пъти „Прощавайте!”, хиляди пъти, само, за да зададе един въпрос и след това десет поклона, още толкова усмивки, мерси… Искам да кажа, че и тук има граница. Веднъж се опитах да му обясня – казвам му: - Рик (така се казваше, преди да стане монах), знаеш ли, ние тук на Света Гора не сме много по любезностите, няма нужда от чак толкова голяма любезност. Той ми вика: - А-а-а! Аз работих в Париж – когато бях войник разтоварвах камиони и веднъж разтоварвахме цял камион с тухли - когато прехвърляхме тухлите помежду си, си казвахме: „Мерси, благодаря, моля! – от сутринта до вечерта… 10 000 тухли ... да кажеш 10 000 пъти благодаря, моля… Казах му: - Ако направиш това нещо и тук, ще свършиш в лудницата. Няма начин. Искам да кажа, че е велико нещо човек да знае собствените си граници. Също така, за да се научи човек да бъде доволен от това, което има, да не завижда в живота си, да не изпада в трудно положение, когато вижда другите хора да живеят добре, да имат нещо, което той самият няма, да успяват повече от него... За да избегне това неприятно състояние, той трябва да се научи, ограничавайки се в собствените си граници - да благодари на Бога за това, което има, и за малкото, което има. Да разбере, че и той има нещо. Имаш го, макар и малко. Благодари на Бога, за това, което имаш, бъде доволен с това, което имаш. Ако можеш да направиш още нещо, направи го, ако не можеш, не пречи и така ще имаш мир. Иначе целият ти живот ще бъде мъка, следене на другия, какво се случва с другите, а какво с теб. Така и ти ще изпадаш в трудно положение, и другите ще поставяш в такова... Превод: К. Константинов |
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
