Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.11.2010 06:10 - СВЕТЛАТА И ТЪМНАТА СКРЪБ, ИЛИ ГРЯХ ЛИ Е ДА ТЪГУВАМЕ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 754 Коментари: 0 Гласове:
1



Светлата и тъмната скръб, или грях ли е да тъгуваме
02.11.10 | Евгения Власова

 


Думата „депресия” отдавна вече премина от учебниците по психиатрия във всекидневната реч, ставайки синоним на лошо настроение. Впрочем, истинската депресия съвсем не е толкова безобидна, колкото баналната скука, предизвикана от лошото време. Днес това заболяване заема второ място в света сред причините, водещи до загуба на трудоспособност. От 45 до 60 процента от самоубийствата на планетата се извършват от депресивно болни.
 
Световната здравна организация (СЗО) нарече депресията „епидемията на ХХІ век”. Болест ли е тя? А може би грях? За да се ориентираме в духовните и психологическите корени на това загадъчно явление, сп. „Нескучный сад” се обърна към свещ. Андрей ЛОРГУС, консултант на Център „Събеседник”.
 
Отвъд границите на нормата
 
- Депресия и униние – еквивалентни ли са тези понятия, или не?
 
- Бих казал, че тези понятия се пресичат, но не са идентични. Като начало, нека изясним термините. В психиатрията съществува диагноза „клинична депресия” – състояние, при което в организма настъпват анатомични и физиологични изменения на тъканно равнище в централната нервна система. Такова състояние не е грях, то е болест, която, впрочем, успешно се поддава на лечение.
 
Сега говорим за другия вид депресия – психологичната. Тя е тази, която в литературата се нарича меланхолия, мрачно настроение, а в християнството – униние. Психологичната депресия винаги е предизвикана от външни причини, тя възниква като реакция на някакви събития в живота.
 
- Как да разпознаем депресията?
 
- Има редица признаци, които трябва да изострят вниманието ни: снижаване на работоспособността, лесна уморяемост, липса на мотивация – човек престава да вижда смисъл в своята дейност, не разбира защо е необходимо сутрин да стане, да се измие, да отиде на работа... Той губи интерес към онова, което по-рано му е доставяло удоволствие. Стеснява се кръгът от занимания, ограничава се общуването. С други думи: депресията ограбва личността, лишава я от живот.
 
- И подобно състояние може да продължи през целия живот?
 
- Да, депресията може да стане хронична, да се превърне в черта на характера. Човек започва да си мисли, че е такъв по природа. Нещо повече, има категория хора, които обичат своята депресия и я подхранват. Те периодично я провокират в себе си, разбира се, без да го съзнават. Например майка, изгубила син, непрекъснато подрежда вещите му, разглежда снимките му... Тя не иска да се утеши. Ако това състояние не премине, означава, че причината вече е друга – психологична, а не ситуативна. И следва да бъде изяснена.
 
- Означава ли това, че е грях да тъгуваме?
 
- Скръбта, тъгата са нормални човешки емоции, които трябва да присъстват в нашия живот. Когато ги няма, това също е симптом. Например, ако човек е изгубил близък и не усеща болка от загубата, това означава, че има някакъв емоционален проблем. Тъгата като временна реакция на травмата още не е грехът на унинието. Уволнили са някого от работа – това също може да предизвика срив за известен период от време. Не бива наричаме подобна реакция „греховна”. Но да останем в нея задълго, е грях. Скръбта е емоционална реакция и тя преминава, както всички емоционални реакции. Дори най-дълбоките травми, които завинаги оставят следи в душата, не могат да препречат пътя ни към радостта.
 
Защо е тъгувало магаренцето Йори 
 
- Какво, освен преживяна скръб, може да предизвика депресия?
 
- Най-разпространената причина е неадекватното чувство за вина, тоест вина, която на практика не съществува. Например, мама винаги е тъжна. Причина за това могат да бъдат лошите отношения с татко. Но децата са егоцентрични, те смятат себе си за причина на всичко. И у малчугана се поражда чувство за вина заради маминото лошо настроение, с него той расте и живее през целия си живот. Има хора, които носят  тази ирационална вина в себе си до края. Мнозина мислят, че такава тотална виновност им помага, за да стигнат до покаянието. Нищо подобно! Не помага, а пречи. Защото зад илюзорната виновност пред всички: света, държавата, децата, родителите, учителите, духовниците – човек не вижда своята вина за конкретни грехове. На изповед той през цялото време твърди, че е виновен, виновен... но не се кае за никакви реални постъпки. И ако му посочим нещо конкретно, той отговаря: „Но, отче, това е дреболия!” За него всичко е дреболия в сравнение с необоснованата му невротична  вина.
 
- А ако вината е основателна?
 
- Ако човек действително е виновен за нещо, той превръща чувството за вина в чувство за грях, разкайва се за него, отива на изповед, сваля вината от душата си и изпитва облекчение. Реалната вина преминава след покаянието.
 
- Колкото и страшна да е тя? Ако някой е извършил убийство?...
 
- Разбирате, че има необратими събития. Убийството, абортът спадат именно към тази категория. Душевната травма, причинена от подобни действия, остава завинаги. Но това е реална вина, и чрез покаянието е възможно да я преживеем, да се справим с нея, да преоткрием в себе си способността да обичаме, да благодарим на Бога. Остава отговорността за извършеното престъпление и за тази отговорност човек не трябва да забравя никога.
 
- Какво още може да предизвика депресия?
 
- В депресия често изпадат хора, които стоят в позицията на жертва: „Аз съм малък, слаб, беден, нещастен...” Ето, магаренцето Йори (герой от книгата на А. Милн "Мечо Пух", бел. ред.) е пример за депресивен тип, невротик.
 
- Но той е имал обективна причина да тъгува. Не са го поздравили за рождения му ден!
 
- Проблемът не е в това, че не са го поздравили, а в неговата принципна житейска позиция: „Разбира се, не трябва да се учудваме. На кого съм интересен?” Той предварително е убеден, че не го очаква нищо добро в живота.
 
Позицията на жертва носи много изгоди: към жертвата има по-малко изисквания, тя не отговаря за нищо и съответно – за нищо не може да бъде виновна. Затова човекът с натрапливо чувство за вина много често се крие в ролята на жертва. А жертвата през цялото време трябва да поддържа образ на нещастен човек, тоест да подгрява в себе си това състояние на депресия, състояние на униние. Това е своеобразна роля. Например, Лермонтов през целия си живот е играл ролята на жертва.
 
-  Лермонтов е имал травматично детство...
 
- Малцина ли имат травматично детство? Съществуват други начини травмата да бъде преживяна: да помагаме на хората, да проявяваме активно милосърдие. Впрочем, немалко хора, които страдат от непреодолимо чувство за вина, се ориентират към подпомагащи професии – милосърдни сестри, учители, психолози...
 
- Това изход ли е?
 
- Ако болката от травмата е преживяна и осъзната от нас, придобитият опит ни прави по-силни. И реализирането на този опит в служение на останалите – да, това е изход. Ако на някого му се струва, че е герой, че извършва подвиг на себеотричане – това е задънена улица не само за него, но и за околните. Такъв човек разрушава нормалните човешки отношения, като подчинява обкръжаващите го на своята невроза. За „жертвата” служението бива заменено от чувството за собствено достойнство. Тя служи, за да може непрекъснато да получава потвърждение за собствената си значимост и незаменимост. И когато не получи очаквания отклик, започва да изпитва раздразнение и озлобление, да обвинява всички в неблагодарност, в коравосърдечност...
 
Поглед през гредата в окото
 
- Натрапливото чувство за вина, ролята на жертва – тези състояния се формират напълно закономерно като реакция на някакви житейски обстоятелства. Къде е грехът на човек, който страда от униние, ако през цялото му детство са го упреквали, осъждали, обвинявали? Той не може израсне с друг характер.
 
- Грехът се корени в това, че човекът не желае да види, да проумее своя проблем, не желае да се промени. Грях е, когато някой доброволно избира унинието като начин на живот, при това несъзнателно го подхранва и провокира в себе си.
 
- Можем ли да наречем грях онова, което личността не осъзнава?
 
- Не иска да го осъзнае, затова не го осъзнава. Живее в плен на своите страсти (на езика на психологията – невротични комплекси) и не възнамерява да промени нищо. Следователно не се опитва да анализира поведението си. Господ ни изпраща куп възможности да погледнем себе си в друга светлина, от друга гледна точка. Той никога не ни оставя в заслепение. Например, ако пожелаем, можем да открием, че недостатъците, които ни дразнят в околните, са характерни за нас самите. Сякаш сме обградени от огледала. „Грехът ми стои пред мен...” Бог поставя пред всекиго от нас огледало и ни казва: „Виж, това не си ли ти?”, като ни предлага да се взрем в собствената ни същност. И тогава започваме да се съпротивляваме: „Не, това не съм аз. Моите приятели са такива, но аз съм различен”. Спомняте си евангелската притча за гредата в окото. Невротичният комплекс, превърнал се в страст, стои вътре в човека и го управлява. Това е същата греда, без изваждането на която сме обречени на духовна слепота по отношение на самите себе си.
 
- Следователно можем да диагностицираме собствената си личност?
 
- Ако човек работи върху себе си, той обръща внимание на състоянието на своята душа. С какво започва духовният живот? Със себепознание и самоанализ. Кой съм аз? Какъв съм всъщност: пея, усмихвам се, общувам или предпочитам да полежа, да потъгувам и да гледам сивия унил пейзаж? Как се отнасям към приятелите си? Какво е фоновото ми състояние – ето кое е важно. Не е възможно да достигнем до покаянието, ако не надникнем дълбоко в себе си. За християнина е греховно да не знае кой е  всъщност.
 
- Някои православни християни поддържат в себе си депресивно състояние,  като смятат, че то съответства на духа на християнството.
 
- „Светът лежи в зло, няма на какво да се радваме” – подобно настроение действително битува сред неофитите. Бих го нарекъл религиозна депресия. Тя се поражда от неправилното разбиране на духа на християнството.
 
- Нима това не е християнско отношение към света – всичко е тление, пустота?
 
- Не, това не е християнски поглед към живота. Господ ни призовава към действена любов. Той говори за блаженствата дори когато животът е мъчителен и труден. Блажени са гонените, плачещите, бедните... Оказва се, че и от най-тежките обстоятелства човек може да излезе блажен, щастлив. Едно от най-сериозните свидетелства за това е книгата: „Да кажеш "да" на живота” (българското заглавие на книгата е „Смисълът в живота” – бел. прев.) на австрийския психотерапевт Виктор Франкъл. Той придобива своето духовно щастие в концлагер. В един прекрасен момент в душата му нахлува любов, и оттогава насетне той повече не изпада в униние, независимо от кошмарите и ужасите на лагерния живот. И в нашата страна има хора, преживели по 20 години в сталинските лагери и въпреки това успели да съхранят своята вяра, веселост, жизнелюбие. Ето отговор на въпроса "какво е християнството". Не, това не е тъжна религия. Нека се ръководим от думите на св. ап. Павел: „Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете...” (1 Сол. 5:16-18). Тази е истинската същност на християнството, а не унинието и проклятието на света.
 
-  В основата на монашеството не стои ли отхвърлянето на света?
 
- Монашеството се гради върху любовта към Христос, а не върху проклеването на земята. Ако монасите просто бягаха от света, манастирите биха представлявали своеобразни бомбоубежища, в които хората седят и треперят от страх. Тогава нямаше да имаме светци като Серафим Саровски или Силуан Атонски.
 
Вредните за душата страдания
 
- Да се страда е полезно за душата. Депресията е страдание. Има ли полза от подобно страдание?
 
- Съществуват различни видове страдания. Едни от тях ни се изпращат като житейски обстоятелства, тоест от Бога. Причините за тях са външни: например починал близък, тежкоболно дете, непосилна и изтощителна работа... Това са обективни страдания, които трябва да приемем и да осмислим духовно, да възприемем като школа, като изпитание. А депресията... В случаите, за които говорим, това е страст. Всяка страст поражда страдание, но дълбоката причина за страстите е вътрешна, духовна. И човек може да се бори с тази причина. Страстта не е полезна за душата, тя я разрушава.
 
- Може ли унинието да доведе до психични заболявания?
 
- Разбира се. Унинието може да прерасне в клинична депресия, да доведе до сериозни и необратими изменения на личността.
 
- Тоест, бихме могли сами да предизвикаме у себе си състояние на клинична депресия?
 
- Можем да си причиним дори шизофрения.
 
- Следователно клиничната депресия също може да бъде грях?
 
- Тя може да бъде резултат от греха на унинието. Както алкохолизмът е резултат от греха на пиянството. Какво е било, преди някой да заболее от алкохолизъм? Било е пиянството като начин на живот, тоест грях.
 
- Как мислите, защо депресията днес е широко разпространено явление?
 
- Една от причините е загубата на традиционния начин на живот, включително и загубата на религиозност. Но в нашата страна депресията стана повсеместно явление и поради факта, че травматичната ни история е надвиснала върху нас. Вероятно не съществува нито едно семейство, което през последните 90 години да не е пострадало от революция, гражданска война, разстрели, геноцид… Щастието е постижимо, но откъде да вземем примери, ако в семейството се нижат травма след травма? Ако бабата е страдала през целия си живот, прадядото е репресиран, дядото е убит на война, майката ходи тъжна, а таткото с висше образование е принуден да работи като охранител? От кого детето да се научи да бъде щастливо?
 
- Чужденците често питат: защо у вас хората по улиците не се усмихват?
 
- Отговорът е ясен: защото в страната ни управляваше съветската власт. След 1917 г. руснаците много трудно биха могли да бъдат други. Но и в психологически, и в християнски аспект ние можем да се променим. Ако някой не желае да се промени, да стане радостен, жизнелюбив – това е негов личен избор и - възможно - негова греховна позиция.
 
Рецепта за щастие
 
- Как да се борим с депресията?
 
- Първо, съществува духовният живот, който би могъл да ни подскаже какво да правим. Второ, има специалисти: невролози, психолози, психиатри. Трето, необходимо е да се освободим от националния синдром на депресивната култура. У нас е модерно да се изпада в меланхолия. И след това, в Русия съществува мощно лекарство против депресията – алкохолът. Това, че населението ни препива, буквално се погубва с алкохол, е симптом на дълбока депресивност. И ако вместо алкохол хората започнат да използват други средства, които им помагат да преодоляват кризисните състояния, се отваря възможност да се излекуват, а не да пият.
 
- А възможно ли е просто да се вземем в ръце и да не си позволим да тъгуваме?
 
- Докато причината не бъде отстранена, все едно, депресията лека-полека ще прояжда душата. Но можем да не позволим на скръбта да ни парализира. Да потъгуваме, да изплачем болката си – и отново да се върнем към обичайното си бодро състояние на духа. Ето един начин да избегнем депресията.
 
- Защо сравнението с по-лошата ситуация не помага?
 
- Защото човек губи стимул да се бори. Мотивацията на избягването „само да не стане по-лошо” не е ефективна. Ние се развиваме, когато се стремим към нещо по-добро. Най-важното е да поставяме пред себе си реални цели. В противен случай може да изгубим усещане за норма, за еталон. А еталонът – това е радостта, блаженството, това е Адам в рая. Той е бил щастлив.
 
- Коя добродетел бихме могли да противопоставим на унинието?
 
- Щастието. Или радостта.
 
- Какво е щастието? Това не е еуфория...
 
- Не, еуфорията е самоизмама. Бих казал, че щастието е живот в единение с нашата  безсмъртна, спасена от Господа душа. Ние страдаме именно поради това, че ни липсва цялостност, че душата ни е зад прозрачна стена. В какво се изразява християнската идея за спасение? Във възсъединяването на човека със своята душа и дух; в освобождаването от всичко, което пречи на това единство – греха и страстите. Казано с други думи, животът в Христа – това е щастието. Ние сме отпаднали от Бога и абсолютно щастие вече не може да съществува на земята. Но в относителното, човешко измерение всички сме призвани към радостта. Каквото и да ни споходи, всеки от нас притежава безсмъртна душа!
 
- И ако в живота ни застигнат нещастия...
 
- ... те не лишават човека от способността да се радва. Можем да преживеем скръбта – всяка скръб – и да бъдем щастливи. Всъщност щастието дори не е състояние, то е просто начин на живот. | www.pravmir.ru
 
Превод: Радостина Ангелова



Тагове:   скръб,


Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11368390
Постинги: 14710
Коментари: 2337
Гласове: 9237
Архив
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031