Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.10.2010 06:16 - ЗА ЕВХАРИСТИЯТА
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 848 Коментари: 0 Гласове:
1



          И това е откъс от книга, доста дълъг и е четиво за тези, които наистина искат да се задълбочат в християнството.

Евхаристията
27.10.10 | Прот. Александър Шмеман

 


„За всичко благодарете...”
1 Сол. 5:18
 
Христос беше отхвърлен от „този свят”. Той беше съвършената проява на замисления от Бога живот. В Него беше събран разбитият живот на света, но светът Го отхвърли и в това убийство самият свят умря, понеже загуби своята последна възможност отново да стане какъвто е бил сътворен от Бога – рай. И макар че хората продължават да вярват в прогреса, в безкрайното подобряване на живота и във всевъзможни „строителства”, фактът, че светът отхвърли Христа бележи края на самия свят.
 
Често се създава впечатление, че според християнството, ако хората пожелаят да направят усилие, Кръстът и разпятието ще загубят съдържанието си. Християните сякаш забравят, че тяхната вяра е преди всичко стоене пред Кръста. В християнската мисия естествено влиза и грижата за света, благополучието, човечността и т.н. Но този свят никога няма да стане такъв, какъвто някога бе замислен, сътворен и дарен на човека от Бога. Не Христос осъди света, а светът сам осъди себе си, когато прикова на Кръста Този, Който е неговото истинско „Аз”: „В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна.” (Иоан. 1:10).
 
Ако се замислим сериозно над смисъла на тези думи става ясно, че като християни и доколкото сме такива, ние сме преди всичко свидетели на края – края на всяка естествена радост, края на удовлетворението от света и себе си, края на самия живот като разумно и организирано „преследване на щастието”. На християнството съвсем не бе нужно да дочака съвременните адепти на „екзистенциализма” с техните разсъждения за нуждата, отчаянието и абсурда, за да осъзнае това. И без тях знаем, че „смъртта и времето царуват на земята”. И въпреки че в своята дълга история Християните много често са забравяли за Кръста, ние знаем, че в света, в който Христос умря, е настъпил краят на „естествения живот”.
 
***
Заедно с това, със самото си появяване, християнството е благовестие на радостта, на единствената възможна радост в „този свят”. Ако след Кръста „естествената” радост става невъзможна, то в дълбините на тази невъзможност, на самото дъно на тъмнината, християнството възвестява и дарява нова радост, чрез която краят се превръща в начало. Без тази радост просто няма християнство. Само чрез нея Църквата побеждава света и когато християните я губят, Църквата губи и света, в който е изпратена. От всички обвинения срещу християнството най-страшното е отправено от Ницше който казва, че християните са безрадостни.
 
Затова нека за малко да забравим академичните спорове относно Църквата, нейната мисия и методите на тази мисия. В действителност разсъждения от този род имат смисъл само в контекста на онази велика радост, от която всичко в християнството черпи своя смисъл и своята сила: „...ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци.” (Лук. 2:10) – с тези думи започва Евангелието, и завършва с думите: „Те Му се поклониха и се върнаха в Иерусалим с голяма радост.” (Лук. 24:52). Трябва отново да придобием тази велика радост, преди да започнем да обсъждаме програмите и стратегията на „мисията”.
 
Тя не се поддава на анализ или определение; в нея се влиза: „влез в радостта на господаря си” (Мат. 25:21). Нямаме друго средство, с което да влезем в тази радост, освен свещенодействието, което от самото начало на Църквата е било за нея източник и изпълнение на радостта – едно истинско тайнство на радостта. Това свещенодействие е евхаристията, тоест Божествената литургия.
 
В наше време литургията и литургийният живот се приемат различно от християните в зависимост от двете схващания за мястото и служението на Църквата в „този свят”, които вече бяха споменати. За едни литургията, богослужението, представлява най-важната, едва ли не единствена дейност на Църквата, нейната основна „религиозна функция”. Други, преди всичко западните християни, виждат в нея един вид бягство от света и своеобразно духовно-естетическо отвличане от истинските задачи на Църквата и нейното служение на хората. В наши дни съществува „литургично” и „нелитургично” възприемане на християнството и Църквата. Всъщност този спор и разделението на християнското съзнание се коренят в една грешка, която обяснявам с помощта на парадокс. Тя се състои в „литургическото разбиране на Литургията” и дори на самата Църква. Такова схващане принизява литургията в категориите на „култа” и на „сакралното” и с тази „сакралност” я противопоставя на живота, света, мисълта и т. н.
 
Изначалното значение на гръцката дума литургия съвсем не е такова. Тя означава преди всичко общо действие, посредством което група хора отговаря на своето призвание, осъществява своето назначение и става оръдие на Бога в изпълнение на Неговата воля. Така например в Стария Завет литургията на избрания народ се е състояла в подготовката на идването на Месията, на Спасителя, в света. С тази подготовка древният Израил е превърнал себе си в Божи народ, а живота си – в изпълнение на Божията воля, в „домостроителство” на спасението на света. В тази перспектива и самата Църква е литургия. Нейното призвание е да действува в света по подобие на Христа, да свидетелства за Него и за Неговото Царство, да бъде носителка и подателка на „великата радост”, чието възвестяване е дело на Църквата в „този свят”. Нашето разбиране и възприемане на Евхаристийната литургия – средоточието на целия църковен живот – не трябва да се ограничава само в „литургическите” категории. Подобно на християнството, което може и трябва да се разглежда като „край на религията”, християнската литургия трябва да се разбира като край на „култа”, на религиозно свещенодействие, изолирано и противопоставено на живота. Евхаристията е тайнство. Но дори поначало християнската дума „тайнство” се оказва спорна в наши дни. Питат ни: Ако призовавате към тайнство, тогава къде е „служението на Словото?”. Къде е християнското служение на любовта към света и хората, помощта в трудната им съдба? Засега няма да даваме отговор на подобни въпроси, защото нашата цел е да покажем, че те възникват в един определен, но не единствено възможен идеен контекст. Ще кажем само най-важното за нас, а именно: Евхаристията е влизане на църквата в радостта на Господа. Да се влезе в тази радост, да се свидетелства за нея в „този свят” – ето първото и основополагащо „общо дело” на Църквата, източник на всички останали нейни служения.
 
***
За да разберем евхаристийната Литургия трябва да видим в нея преди всичко шестване или странстване; това шествие и възхождане на Божия народ – Църквата – на небето, в небесното светилище, където Христос заедно със Себе Си възнесе и нас. То започва когато вярващите напускат домовете и жилищата си, за да се „съберат в Църквата”. Да явят видимо на себе си и на света новото единство, новата реалност, чието изпълнение и присъствие е Църквата. Вярващите се събират в Църквата не само за да се „помолят заедно”, да се насладят на красотата на службата и да получат помощ и утеха. Сам Христос ги събира в нея за участие в Неговото служение, в Неговото дело или „литургия”. Литургията, както ще видим, е жертва. Вярващите се събират в Църквата, за да участвуват в тази жертва. Да принесат в нея себе си, своя живот и целия свят. Те се събират в Църквата, за да преобразят себе си и отново да станат такива, каквито са били при Кръщението си.
 
Литургията започва с реалното отделяне на Църквата от света. Когато се опитваме да направим християнството привлекателно за „външните”, за човека от улицата, често забравяме, че това отделяне е необходимо и задължително и така въвеждаме „улицата” в църквата. Забравяме, че възнеслият се на небето Христос не е от „този свят”. Присъствието Му в света до Неговата смърт и възкресение е било очевидно и емпирически осезаемо, но то престава да е такова след Неговото възкресение от мъртвите и вече не Го познават дори собствените Му ученици. Мария Магдалина Го взема за градинар. На двамата ученици, пред които Христос се е явил по пътя за Емаус, „очите бяха затворени и Го не познаха”. Всичко това означава, че след Възкресението Христос вече не е „част” от този свят и от тази реалност. За да Го познаем и да влезем в радостта на Неговото присъствие трябва да излезем от света. Нужно е да преминем в онази друга реалност, в която учениците познаха Христа, когато в Емаус Той „взе хляба, благослови, преломи и им подаваше” (вж. Лук. 24:30). Прославата и победата на Христа нямат „обективната очевидност” на Неговите унижения, страдания и смърт. Те се узнават само в Църквата когато при „закрити двери” тя се готви да посрещне своя Господ и да се приобщи към Неговия Божествен живот.
 
Първите християни са разбирали, че възхождането на Църквата във „въжделеното отечество” на Царството Божие е главно условие за християнската мисия в света, защото само там, на небето, те се потопяват в другия живот на новото творение. Когато се връщали в света след своето възхождение, в лицата им се отразявала светлината, радостта и мирът на Царството; те наистина са били негови свидетели. Те не са носили „програми” и „теории” на света. Но където и да са отивали, оставяли след себе си кълновете на „великата радост”. Вярата се разпалвала, животът се преобразявал и невъзможното ставало възможно. И когато ги питали: „Откъде е тази светлина? Къде е източникът на тази радост?”, те знаели какво да отговорят и накъде да поведат хората. Докато в наши дни дори в самата църква често намираме все същия смъртен и раздробен „този свят”, защото ние не възхождаме, не сме излезли от света и не сме поели своето шествие.
 
***
Литургията започва с тържественото славословие: „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух сега, всякога и във вечни векове”. Още в началото е посочена целта на нашето странствуване – Царството Божие. На езика на Библията, който се говори в Църквата, благославянето на Царството означава обявяването, изповядането и приемането му за крайна цел на нашия живот, за негова последна и най-висша ценност. Да се благослови – това означава приемане, възлюбване, устремяване на цялата душа към Царството. Църквата е общество и събрание на тези, които откриват във възвестеното от Христа Божие Царство истинното предназначение и същност на живота. Събранието изразява това възприемане като отговаря на славословието с тържествено амин – еврейска дума, означаваща пълно съгласие, радост за него и в него. Това „Амин” ни е дадено от Христос, защото ние познаваме само Него и само чрез Него можем да кажем „Амин” на Бога. Ако Църквата е „Амин” на Христа, Самият Христос е „Амин” на Бога и в този „Амин” се решава съдбата на човешкия род. Именно затова славословието и неговото приемане от Църквата полага началото на възхождането ни към „Господнята трапеза в Неговото царство”.
 
Но ние още сме в самото начало: оставихме „този свят” и отложихме всяка грижа за него. Събрани заедно, чухме провъзгласяването на крайната цел на нашия път и отговорихме на това провъзгласяване с „Амин”. Сега ще принесем на Христа нашите „общи и съгласни молитви”, общата ни радост и хвала. Отново трябва да подчертаем радостният и празничен характер на Евхаристийната литургия. Литургията е преди всичко събрание на тези, които се готвят да посрещнат възкръсналия Господ. Радостта на очакването и очакването на радостта звучат в песнопенията, изразяват се в обредите и преди всичко – в духовната красота на свещенодействията. Има хора, които считат тази красота за ненужна. Но в какво се състои смисълът на красотата? Това е нейната преобразяваща сила, нейната радост, идваща не поради „нужда”, но даром, без да има никаква „полза” в замяна. Когато в очакване на любимия човек покриваме масата с празнична покривка и я украсяваме с цветя, ние правим това не по силата на някаква „необходимост”, а от любов. Църквата е именно любов, очакване, радост от приближаващата се среща или, както е казано в богослужението, небе на земята. Това е радост за придобитото отново детство, свободна и безкрайна радост, която единствена може да преобрази живота. В нашето сериозно, „възрастно” благочестие ние търсим правила, закони, определяни и гаранции, но във всичко това има страх, а „който се бои, не е съвършен в любовта” (1 Иоан. 4:18). Докато Християните обичат, а не определят Божието Царство, те винаги ще изразяват любовта си чрез красотата на изкуството и свещеникът на това тайнство на радостта ще служи в красиви одежди, защото той е облечен в славата на Царството Божие. Чрез Евхаристията ние биваме покрити от Божията слава. Сам Христос е носел хитон, който „не беше шит, а изтъкан цял отгоре до долу” (Иоан. 19:23), и който стоящите при кръста войници не посмели да разкъсат на части. Този хитон е бил изтъкан от нечии любещи ръце и Христос го е приел не поради някаква „нужда”, но защото е бил дарен с любов.
 
***
Следващото след „събирането в Църквата” свещенодействие на литургията е малкият вход. Въпреки многото „символни” тълкувания, този вход не е просто символ. Той е движение, възхождане на самата Църква, неин преход от старото в новото, от „този свят” в „света на бъдещия век”. В този свят няма олтар, а храмът е разрушен. Олтар е станал Самият Христос, Неговата човешка природа, която Той прие, обожестви и направи неръкотворен храм Божи. Христос се е възнесъл на небето. И така олтарът е знак, че в Христа ни е даден достъп до небесата, че Църквата е възхождане на небето и вход в небесното светилище. С други думи, Църквата осъществява себе си само чрез това възхождане на небето. Този вход, приближаването на предстоятеля, а заедно с него и на цялата Църква към престола не е символ, а акт, който разкрива истинските измерения на тайнството Евхаристия, неговата същност като явяване, присъствие и дар на Царството Божие. И затова, когато предстоятелят се приближава към престола, Църквата запява химна, който по свидетелството на св. пророк Исайя, ангелите вечно пеят пред Божия престол: „Светий Боже, Светий Крепки, Светий Безсмертний, помилуй нас”. В това време предстоятелят чете молитвата „Боже Светий, Който пребъдваш сред светии и Когото с трисвята песен възпяват херувимите и славословят серафимите и Комуто всички небесни сили се покланят...”
 
Какво друго е това, ако не свидетелство за небето, където е възлязла Църквата? Ангелите са самото небе и към тяхната хвала сега се присъединява Църквата. Тя е в онова великолепно и непостижимо над и отвъд, за което знаем, че вечно се огласява от възхвалата на Божията святост. Свети е истинското име на Бога – не Бога на „учените и философите”, а живия Бог на вярата. Знанието за Бога води до определения и формули. Но вярата е не знание за Бога, а познаване на Бога. Само това познаване ни води до единствената, непостижимата и все пак очевидна дума „Свети”... Думата, която едновременно изразява както абсолютната непостижимост и другост на Бога, така и истината, че само в Него е възможно утоляването на нашата жажда, че само Той е тайнственото съкровище, което ни привлича към Себе Си.
 
Достигнал до тази висота, за първи път от началото на евхаристийното свещенодействие, предстоятелят се обръща с лице към народа. До този момент той е водил Църквата в нейното възхождане към небесното светилище, но сега това възхождане вече е завършило. Свещеникът, чието служение и послушание носят присъствието на Христа в света, казва на народа: „Мир на всички!”. Защото, по думите на Апостола, Христос е нашият мир (2 Сол. 3:16). В Христа човекът се връща към Бога и в Него Бог дарява на човека опрощение. Като Нов Адам Той ни води към Бога. Като въплътен Бог Той ни явява Отца и ни примирява с Него. Христос е прощение на греховете, примирение и причастие. Мирът, провъзгласяван от свещеника, е мир между Бога и Неговото творение. Той е основа и присъствие на Божието Царство.
 
В този мир, „който превъзхожда всеки ум”, започва литургията на словото. За православните, за разлика от западните християни, тази литургия на Словото е също така „тайнствена”, „сакраментална”, както и следващата веднага литургия на пресъществяването на Даровете (хляба и виното) в Тяло и Кръв Христови. Тайнството е „изпълнение на Словото”. И докато фалшивото противопоставяне между „Слово” и „Тайнство” не бъде преодоляно, смисълът и на двете не би могъл да се постигне в пълнота. Прогласяването на Божието Слово е тайнство, преобразяващо действие. То превръща човешките думи от Евангелието в Слово Боже, а слушащият ги човек – във вместилище на Словото. По време на тържественото всенощно бдение, в края на всеки съботен ден напрестолното Евангелие се изнася от олтара и се поставя върху аналоя, който се намира в средата на храма. С този акт се отбелязва настъпването на Господния ден. Защото Евангелието не е само литературен паметник, разказ за Христовото възкресение; то е вечното пришествие на възкръсналия Господ, славата и радостта на възкресението.
 
Четенето на Евангелието по време на литургията се предшества от пеенето на Алилуя – еврейска дума, която не е преведена, защото със самото свое „звучене” тя изразява радостта на тези, които виждат идещия Господ и Го разпознават. „Това е Той; хвалете Го!” – такова е духовното „звучене” и смисъл на това непреводимо възклицание... Ето защо четенето и проповедта на Евангелието в Православната Църква са литургийно действие, съществена и неотменима част на Тайнството. Евангелието се слуша като Слово Божие, възприема се в Духа и става растеж на Църквата в света.
 
***
Хлябът и виното. За да разберем техния изначален и вечен смисъл в Евхаристията, ние трябва поне за малко да забравим безкрайните спорове, които постепенно са ги превърнали в някаква абстрактна „материя” на тайнството. Главният недостатък на днешното богословие на тайнствата е в това, че не търси смисъла на Евхаристията в нея самата, в нейните строй, чин и молитви, а прилага свои „априорни” отвлечени предпоставки, които сякаш „натрапва” на тайнството. При този подход, както вече се спомена, от богословското обяснение на литургията практически „отпада” самата литургия и остават само разпокъсани „формули”, „моменти” и „условия” на действителността. Литургията изчезва като единно, органическо и всеобхващащо свещенодействие на цялата Църква. Остават само „съществени” и „несъществени” части, необходими за извършване на тайнството и такива, които съставят неговите „символни” контури. Така в един учебник по догматика в обяснението на Евхаристията самата дума „евхаристия” въобще не се използва, сякаш тя въобще не е необходима за изясняване на тайнството. В ранното църковно Предание обаче тази дума е ключова; тя обединява и осмисля цялата литургия. Църквата до днес нарича Евхаристия както Даровете от хляб и вино, така и тяхното приношение, пресъществяването им в Тяло и Кръв Христови и накрая причастяването с тях. Всичко това е Евхаристия и може да бъде разбрано само в нея.
 
Хлябът и виното са нашата храна, дадена ни от Бога. Те са „реален” символ на живота ни. „Реален”, защото нашият живот действително зависи от вкусването на храната. Затова, принасяйки на Бога тази храна, ние Му принасяме самите себе си, своя живот и живота на целия свят, тъй като светът ни е даруван и като храна и като живот. С това приношение благодарим на Бога. Ние извършваме основополагащ акт, в който човекът изпълнява смисъла на своето съществуване. В него той се осъществява като „цар, свещеник и пророк”, призван да претвори своя и на цялото творение живот в живот-общение с Бога. Такъв е изначалният смисъл на жертвата на възхвалата и благодарението. На Църквата е дадено и заповядано да я извършва от името на цялото творение.
 
Но като принасяме тази жертва ние знаем, че Христос веднъж и завинаги вече я е принесъл. Той е сторил това с въплъщението, с послушанието Си на Отца „до смърт и даже смърт кръстна”, с възкресението от мъртвите и възнасянето на небето. Тази жертва Христос извърши за „всичко и за всички” и така отъждестви Себе Си с всеки от нас и с цялото творение. Затова, когато принасяме на Бога Отца себе си и цялото творение, ние Му принасяме Христова жертва. Тя е Самият Христос, Който е нашият Живот.
 
Във Византийската проскомидия – приготовлението на евхаристийните Даровe – свещеникът започва с това, че взема хляба, който ще стане просфора, тоест приношение и жертва и начертава на него кръст, като казва: „В спомен на Господа Бога и нашия Спасител Иисус Христос.” Той може да направи това, може да „предузнае” този хляб като Тяло Христово, защото Христос вече завинаги е отъждествил Себе Си с „небесния хляб” и е явил Себе Си, Своите плът и кръв, като истинска храна. Като полага хляба върху дискоса, свещеникът го „опознава” като символ на Църквата, на новото творение и Божия народ, съединен в Христа.
 
Винаги когато извършваме даруваната и заповядана от Христа Евхаристия, ние принасяме на Бога своя и на света живот и за пореден път разбираме, че всичко вече е принесено от Христа, че жертваме онова, което Бог вече ни е дал. Всеки път стигаме до Края на всички жертви, на всички приношения, на всяка евхаристия. Всеки път ни се разкрива, че Христос вече е принесъл всичко съществуващо и че Той и цялото творение са били принесени в Неговата саможертва. Ние сме включени в Евхаристията на Христа и Христос е нашата Евхаристия.
 
Приношението започва с така наречения „велик вход” – духовенството в тържествена процесия носи Даровете от хляб и вино и ги полага на Престола. Едновременно с това предстоятелят се моли на Бога да си спомни за нас в Царството Си. Христос ни е заповядал да извършваме Евхаристията „за Негов спомен”. Да се „помни” Христос, това означава да се помнят всички, за които Той принесе Себе Си в жертва и които в Христа са съединени с Божията любов. В своето възхождане от „този свят” Църквата споменава света и цялото творение.
 
***
Хлябът и виното вече са на Престола. Те са покрити с покровеца така както и нашият истинен живот е „скрит с Христа в Бога” (Кол. 3:3). Дяконът възглася: „Да се възлюбим един другиго...” Евхаристията е тайнство на любовта. Но това не е само човешката любов – винаги непълна и винаги недостатъчна, а любовта, която, по думите на апостола, Бог изля в нашите сърца (вж. Рим. 5:5), тоест Божествената Христова любов. Именно тази любов сме загубили в греха. Тя ни бе върната от Христа и нейният дар е Църквата, която се съзижда от любовта Божия. С тази любов се извършва Тайнството и тя ни се предава с Причастието.
 
„Горе имеим серца” – да издигнем сърцата си – приканва предстоятелят и събранието отвръща: „Издигнахме ги към Господа”. Ето още едно решаващо свидетелство за „висшата” небесна същност на Евхаристията като възхождане на небето.
 
Някои историци виждат в отношението на християнството към небето остатък от древно езическо разбиране за света, според което той се състои от три „етажа” – небе, земя и преизподня, като небето е сведено до „физическото” небе. Но ето че св. Йоан Златоуст, когато коментира литургийния възглас „Да издигнем сърцата си” и напомня за опасността да се остане извън възхождането на Църквата към небето, отбелязва: „За какво ми е небето, когато аз сам ставам небе?”. С тези думи той свидетелства, че християнската вяра е обърната не към материалното небе, не към някакво „свещено пространство”, а към духовната реалност на Божието присъствие. Тук небето е изгубеното „измерение” на света и живота, което Христос възстанови. Неговото снизхождане в света е възхождането на Църквата към небето и Църквата изразява именно този небесен опит когато се назовава и осъзнава като „небе на земята”.
 
„Да благодарим на Господа!” – възглася предстоятелят и с този призив започва „Анафората”. Това е молитвата на Благодарението над евхаристийните Дарове, при която – както Църквата вярва и изповядва – тези Дарове се претворяват в Тяло и Кръв Христови.
 
Когато човек стои пред Божия престол, когато е изпълнено всичко, което Господ му е дал да изпълни, когато са простени греховете и е възсияла радостта остава Благодарението. В Христос и само в Него е изпълнено и принесено на Бога всичко, дарено на човека. И затова Той е Евхаристията на света, чрез Която цялото творение става такова, каквото е трябвало, но не е съумяло да бъде.
 
„Достойно и праведно...” отговаря събранието на призива на предстоятеля и така изповядва единството си с Христа и в Христа, участието си в това всеобхватно и спасително Благодарение. Предстоятелят го възгласява така:
 
„Достойно и справедливо е да Те възпяваме, да Те благославяме, да Те хвалим, да Ти благодарим, да Ти се покланяме на всяко място на Твоето владичество, защото Ти си Бог неизказан, неизследим, невидим, непостижим, Който вечно съществуваш и винаги си един и същ... Ти от небитие си ни превел в битие; и падналите пак си въздигнал и не си престанал да вършиш всичко, докато не ни въведе на небето и дари твоето бъдещо царство. За всичко това благодарим на Тебе и на Единородния Твой Син, и на Твоя Свети Дух, за всички сторени за нас видими и невидими благодеяния...”
 
Тази начална част от молитвата на Благодарението обикновено се нарича praefatio – въведение, предисловие. Макар то да съществува във всички нейни варианти, които са достигнали до нас, богословието на тайнствата му отделя малко внимание. А именно това въведение, тези думи и благодарствен порив определят по-нататъшното свещенодействие, защото са неговата основа. Според православното разбиране Евхаристията се извършва с благодарение, защото благодарението е същността на небето, за която вече стана дума. Молитвата на Благодарението е плод на възхождането на Църквата до това небе, свидетелство за изпълнената „трапеза Христова в Неговото Царство” и затова – свидетелство за изпълненото Тайнство, за претворяването на земния хляб, земната храна в храна небесна, в Тяло и Кръв Христови. И защото Църквата е на небето, това въведение завършва с нашето влизане в ангелското славословие и участието ни в него: „Свят, Свят, Свят е Господ Саваот, небето и земята са изпълнени с Неговата слава. Осанна във висините, Благословен е Идещият в името Господне, осанна във висините.”
 
Небето и земята, хората и Ангелите, в тях и чрез тях цялото творение, съединено и изпълнено с Божията слава, славослови своя Творец, Господ и Спасител.
 
***
Достигнала тази висота и небесна слава, молитвата на Благодарението сякаш се съсредоточава в една нощ, в една „горница голяма, постлана” (Лук. 22:12), където Христос извършва Пасхата заедно със Своите ученици. Благодарението преминава във Възпоменание: „Свят и Пресвят си – казва предстоятелят – и великолепна е Твоята слава, защото Ти тъй си възлюбил Твоя свят, че отдаде Своя Единороден Син, та всеки, който вярва в Него да не погине, но да има вечен живот; и Той като дойде, и като изпълни всичко промислено за нас, в нощта, в която беше предаван или по-точно Сам се предаваше за живота на света взе в Своите свети и пречисти и непорочни ръце хляба, благодари, и благослови, освети, разчупи и даде на Своите свети ученици и апостоли, като каза:
 
– Вземете, яжте, това е Моето Тяло, което за вас се преломява за опрощаване на греховете.
Също и чашата след вечеря, като каза:
– Пийте от нея всички, това е Моята Кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощаване на греховете.”
 
Какъв друг смисъл има това възпоменание, ако не този, че именно в онази нощ и в онази стая Христос, Който знаеше, че Го очакват предателство, разпятие и смърт, на празничната трапеза яви на учениците Си Своето Царство и ги приобщи към него: „И Аз ви завещавам, което Ми завеща Моят Отец, царство, за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето царство.” (Лук. 22:29-30).
 
Всичко, което е последвало тази трапеза и се включва в молитвата на Възпоменанието – „Кръстът, Гробът, тридневното Възкресение, Възнесението на небесата, сядането отдясно на Отца...” – всичко това стана заради нас. Това е победа на Царството и възцаряване на Христа. Царството бе явено и дарено след Тайната Вечеря преди празника Пасха, когато „Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от този свят при Отца, показа на дело, че като възлюби Своите, които пребивават в света, Той ги възлюби докрай, знаейки, че Неговият Отец е предал всичко в ръцете му и че Той, излязъл от Бога, при Бога отива” (вж. Иоан. 16:28). Тогава Той благослови хляба и виното и ни ги дари като Свои Тяло и Кръв, тоест дари ни Своя живот. Това е и явяването и осъществяването на Христовото Царство. Църквата извършва тайнството на това осъществяване в Евхаристията.
 
***
„Вземете, яжте, това е Моето Тяло... Пийте от нея всички, това е Моята Кръв...”
 
Поколение след поколение учените богослови задават все едни и същи въпроси по повод на тези думи на Христа. Как е възможно това? По какъв начин и кога точно се извършва то? И нито един отговор не е достатъчно удовлетворителен. Всички теории неизменно създават усещането, че в тях е пропуснато най-същественото. Те сякаш „опростяват” тайнството, свеждат го до категориите на времето причинността, същността, „акцеденцията” и т. н., тоест до категориите на „този свят”. Опростяването се състои в това, че богословите размишляват за тайнството като го отделят от литургията. Те се опитват да разберат тайнството като го изолират от всичко останало, което то не е, така както ученият отделя обекта на своето изследване. Оттук идва свеждането на предложението на Даровете до въпросите как (за причинност) и кога (за време). Така става отделянето на т. н. „тайноизвършителна формула” от Евхаристийната молитва. Оттук и отделянето на самото Предложение от всички останали части на литургията, които се разглеждат като „изобразителни”, „декоративни” символи. В крайна сметка се стига до игнориране на космическите, еклезиологичните и есхатологичните измерения на Евхаристията. При този подход Евхаристията се възприема като тайнство, което се извършва за вярващите, и при това за всеки от тях поотделно, а не от вярващите, обединени в Църквата. Той пренебрегва преди всичко небесната същност на Евхаристията и извършваното чрез нея възхождане „на небето”. За съжаление цялото развитие на сакраменталното богословие – западно по своите източници, но прието през „тъмните векове” и в православния Изток – върви по пътя на хоризонталното, а не на вертикалното определяне на тайнствата; прилага категориите и понятията на „този свят” към святата тайна на Евхаристията.
 
Православните обаче, въпреки отстъпките им пред западното богословие, никога не са преставали да утвърждават най-главното – че превръщането (метаволи) на хляба и виното по време на литургията в Тяло и Кръв Христови се извършва от Светия Дух. Това е изпълнението на епиклезата – призива към Отца да изпрати Своя Свети Дух „върху нас и над тия предлежащи дарове”:
 
„Тебе призоваваме Светий на светиите, по благоволението на Твоята благост да дойде върху нас и над тия предлежащи дарове Твоя Свят Дух и да ги благослови, и осветли, и покаже:
Тоя хляб, прочее, самото честно тяло на Господа и Бога, и нашия Спасител Иисус Христос...
А в тая чаша, самата честна кръв на Господа и Бога, и нашия Спасител Иисус Христос...”
 
Но макар запазили това изначално учение, самите православни християни често не разбират неговия смисъл, а тълкуват „епиклезата” като православна „тайноизвършителна формула”, различна от католическата („слова на установлението”) не с минути, но дори със секунди. Същността на епиклезата не е в това, че „заменя” една „причинна верига”, един тип „каузалност” с друга. Чрез изповядването на Светия Дух епиклезата разкрива същността на Евхаристията – нейното есхатологично вертикално измерене .
 
Слизането на Светия Дух винаги е пришествие, откровение и явяване на Царството Божие. То е начало на „бъдещия век” и вечно общение с „небето”. Да бъдеш „в Духа” означава да бъдеш „на небето”, защото самото Божие Царство е „правда и мир, и радост в Светаго Духа” (Рим. 14:17). В Евхаристията – а това винаги се пропуска от коментаторите – Светият Дух слиза върху нас и върху даровете. Той слиза върху Църквата и нейното приношение, претворява самата Църква в Тяло Христово и в Храм на Светия Дух. Претворяването на светите Дарове се извършва чрез всички свещенодействия по време на цялата Божествена Литургия.
 
***
Тайнството вече е изпълнено. За това свидетелстват преди всичко заключителните молитви на благодарението и ходатайството: моление за Църквата, моление за света, моление „за всички и за всичко”. Академичното богословие не казва нищо за това ходатайство. Според неговите обяснения, претворяването на Даровете се извършва за причастниците, за тяхното „индивидуално освещаване”. Не такъв обаче е смисълът на евхаристийната молитва. Веднага след освещаването на Даровете чуваме следното:
 
„А нас, всички, които се причащаваме от единия хляб и чаша,
съедини един с друг
за общуване с Единия Дух Свети.”
(Евхаристийна молитва от литургията на св. Василий Велики)
 
Предстоятелят споменава първо Божията Майка и светиите, а после цялата Църква, всички хора и цялото творение. Очевидно е несъвършенството на съвременния подход, който свежда предназначението и целта на Евхаристията само до индивидуалното „причастяване”. Ние се причастяваме с Христа и така приемаме в себе си Неговия живот, Неговата любов, Неговото „служение”. Той е всякога жив, за да ходатайствува за всички (Евр. 7:25), които дохождат чрез Него при Бога. Ето защо ходатайството представлява първото и основополагащо служение на Църквата в „този свят”, същинско съдържание на Тайнството. Причастието ни се преподава като сила, с която да обичаме света с Христовата любов, за да можем „да бъдем като Него”.
 
От друга страна целта на причастието и неговата същност в молитвата на благодарението се определя като „общение с Единия Дух Свети”, като изпълнение на обещаното в началното благословение – „благодатта на нашия Господ Иисус Христос, любовта на Бога Отца и общението със Светия Дух”. Светият Дух съединява в любовта и възстановява живота като общение. Общение с Бога и в Него с всички светии, с тържествуващата Православна Църква, с починалите, с всички хора и с целия свят.
 
Затова ходатайството, с което завършва молитвата на благодарението, е истинската подготовка за причастието, негово начало. С други думи, то е влизане в единството, общението и любовта, които се осъществяват в нас когато се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови.
 
Никой досега не е бил „достоен” да приеме причастието, никой никога не го е „заслужил” и не е бил „готов” за него. „Един е Свят”, само Един – Самият Христос е Свят. Причастието е дар, дар на Божията любов и грижа и затова истинската подготовка за него не е „проверка на собствената готовност”, а осъзнаване на собствената „не-готовност”. Причастието се приема в смирение и послушание и най-вече със сърдечна простота. „Понеже Ти искаш да живееш в мен, затова дръзвам да пристъпя.” Колко „по-духовно” е това в сравнение с „отказа от причастие” поради „неготовност”, който господства в Църквата и е превърнал много литургии в Евхаристия без причастници.
 
***
Евхаристията е завършила и настъпва времето на „завръщането в света”. „С мир да излезем” – казва предстоятелят. Не можем да останем „на небето”, колкото и да ни е „добре да бъдем тук”. Ние сме изпратени отново в света и там е мястото на нашето служение, свидетелстване и грижи. „Видяхме светлината на Истината, приехме небесния Дух” и нашето свидетелство в света е от видяното, приетото, случилото се с нас. В това свидетелство се състои началото на нашата мисия.
 
Из книгата "За живота на света"
Превод: Мила Игнатова, Илиана Александрова




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10814561
Постинги: 14686
Коментари: 2327
Гласове: 9032
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930