Отец Василий Шаган: Децата искат честни отговори
18.10.10 | Илиана Александрова
Как Ви промениха любовта и бракът?
Когато се ожених, веднага разбрах колко много предстои да променя в своя живот. Разбрах, че трябва да приема съпругата си изцяло, а и аз да се подготвя за компромиси и жертви. В началото имаше малко носталгия за изгубената „свобода”, но всичко премина, когато окончателно осъзнах, че път назад няма. Съгласих се да поема отговорностите.
Това изобщо не означава, че веднага ги поех, понеже трябваше тепърва да ставам съпруг и да влизам в съгласие с нещата, които преди брака не бях успял да видя в съпругата си, а също и с някои битови задължения. Това обаче започна да ми харесва и постепенно започнах да влизам в ролята си. И тогава започнаха промените.
Не мога веднага да си спомня какво точно се е променило в мен. Единствено мога да кажа, че винаги се опитвам да бъда по-внимателен и то най-вече към съпругата си и към децата. Защото на тях дължа най-много. На всички е известно, че нашите близките най-често понасят нашите негативи, нашата сприхавост. Това ме кара да полагам повече усилия, за да не страдат моите близки, от една страна, пък от друга, да се науча правилно и безобидно да споделям своите проблеми. В това отношение много ми помага любовта на моята съпруга.
Какво щеше да стане с Вас, ако нямахте семейство?
Ох, какво ли щеше да стане с мен?... Мислил съм по този въпрос, но въпреки това мога само да предполагам. Доброволно промених много неща в себе си и до днес правя опити да се вслушвам в съветите, особено тези на съпругата ми. Тя за разлика от моите близки и приятели не ми спестява упреците и забележките, за което съм й много благодарен, макар и понякога да негодувам.
Ако не бях семеен, сигурно щях да съм по-малко отговорен и по-мързелив. Сигурно щях да съм по-мрачен и унил. Няма да крия и ще кажа, че моята съпруга намира начини да ме утешава, когато се прибирам разочарован например. Това все още не умея да го правя за разлика от нея, но съм си поставил като една от задачите.
Как се променихте след раждането на децата?
Ще направя кратко отстъпление. Бях едва на 10 години, когато се роди първата ми племенница. Когато се роди нашия син, аз имах вече пет племенника. Бях малко дете, което постоянно си позволяваше да прави забележки на своите брат и сестра относно възпитанието на техните деца. Винаги съм го помнил и някой път сега получавам обратни упреци.
Представете си, че сте юноша и всяка неделя, а и по-често, вашите племенници ви се мотаят под краката и ви пречат на живота, разбира се, че е досадно. Не съм се „повредил”, но бях свикнал с това отношение към децата - нито съм по-голям брат, нито съм пораснал и достоен чичо. Възможно това е било причината да се чувствам неподготвен, когато се роди нашият син. Едва когато станах родител, разбрах, че отношението към децата трябва да има съвсем друг характер. Бях на двадесет и пет години и се учех от жена си как да бъда добър родител. Така се случиха нещата в живота ни, че през първите три години почти изцяло жена ми се занимаваше с нашия син, аз си гледах енорията. Жените по природа са по-отговорни и по-внимателни към децата.
Мина доста време преди да осъзная, че от мен зависят повече неща, отколкото си мислех. С други думи, когато бях съвсем млад, твърде леко се отнасях към отговорността да бъдеш баща. А се оказа, че трябва да проявяваш мъдрост и търпение за много неща. Например да внимаваш - колко и как обичаш своето дете. Защо не играеш с него: защото си изморен или защото ти е безразлично или пък не е забавно? Когато то е болно, стоиш до леглото му, защото го обичаш или защото си длъжен? По какъв начин пазиш неговата свобода? В отговор на тези и на много други такива въпроси започнах да променям себе си; именно себе си, а не моето отношение.
На какво ви научиха децата?
Най-важното беше да се науча да говоря с тях. Колкото повече наблюдаваш едно дете, толкова повече разбираш, че то си живее своя собствен живот. Ние много често си мислим, че щом децата са си наши, те изцяло принадлежат на нас. А се оказва, че те си имат коренно различни възприятия за много видими и дори невидими неща, имат си свои интереси, таланти, маниери.
Колко често съжаляваме за навици и маниери, наследените от нашите родители, и как се страхуваме да оставим децата си да изграждат неповторимо свои качества. Хубаво би било да им помагаме да не развиват качествата, които ние самите не харесваме в себе си, макар че това е много сложно.
Когато наистина осъзнаваш, че пред теб е един различен човек, започваш да го опознаваш с друг интерес и да откриваш и себе си в своето отношение към него.
Каква е разликата във възпитанието на дъщеря и син?
Момичетата са по-хитри. Бащите трябва много да внимават. Те могат да бъдат много лесно манипулирани. Особено, ако са спечелили доверието на дъщеря си. Мъжете много често се разтапят, когато дъщерите им казват „татенце”. Това не се случва лесно при майките. Мисля, че на децата трябва да им се покаже и мъжкото, и женското отношение и поведение. Хубаво е момичета да почувстват и строгото отношение на майката, понеже тя по-лесно разгадава женските хитринки, и отношението на бащата, който хем е строг, хем е и умилителен. Съвсем друго е със синовете. Момчетата в ранната си възраст са по-наивни. Те по-лесно се доверяват и дълго продължават да вярват в чудеса, съвсем по детски. Същевременно те са по-бавни, по-разсъдителни. Бащата трябва да е по-строгият от двамата родители и да показва своята отговорност и решителност, винаги да си държи на думата, а майката да показва женска нежност и да помирява сина с бащата. Заради тази строгост момчетата понякога си мислят, че баща им не ги обича достатъчно. В нашето семейство майката е тази, която коригира тези неща.
Подходът към момичетата и момчетата е различен. Момчето трябва да се възпитава като мъж и бъдещ съпруг и баща, а момичето - като жена и бъдеща съпруга и майка. Ясно е, че семейството, в което растат, трябва да е пълноценно и здраво. Но подобно възпитание не може просто да бъде планирано от родителите, то се придобива като естествено възпроизвеждане на картинката, която детето наблюдава в своето семейство.
Какво трябва да е постигнал човек, за да се ожени?
Когато се жених, не мислех много за своите постижения. Не мога да споделя опита си от преди брака. Сега мога да кажа, че един младеж трябва сериозно да се замисли относно влизането в брачни отношения. Като говоря за брачни отношения, имам предвид, че всичко в живота може да бъде брак, независимо дали човек е женен или не. Бракът е общение и единение в любовта. Бракът е също и подплатена с тази любов вярност. Любовта може да бъде насочена както към възлюбената, така и към своите ближни и към Бога. А когато говорим за любовта, подразбираме откритост и желание да споделиш себе си и да бъдеш споделен. В брака човек трябва да желае да открие другия човек, да общува с него, за да бъдат двамата едно. Това е основна предпоставка за влизането в брак.
Какво трябва да е постигнал човек, за да възпитава деца?
Малко неща. Да се прости със свободното си време, да се въоръжи с търпение, да види себе си в ролята на родител. Да поеме цялата отговорност за възпитанието на своите деца. И разбира се, да има добре оформена картина за себе си и за живота по принцип. Човек трябва да е постигнал себе си. Казано с други думи, човек трябва да има ясна представа, какво е живот и какво е човек.
Един мъж трябва да е изградил себе си като личност, способна да носи тази велика отговорност - грижата за другите. Това не е просто по-силен партньор, който ще е способен да се налага и принуждава и т.н. Той е преди всичко човек, призван да носи отговорност за другите, да се грижи за тях, да ги води и да ги пази. Мъжът е закрилник и е „служител” на своите близки. Властта, която има като такъв, му се полага само в случай, че я използва по предназначение, което е неговото служение. По подобен начин се определя и готовността на жените за брака.
Няма значение какво до момента сте постигнали в живота си - детето се появява във вашия дом винаги изведнъж, нищо че сте го чакали девет месеца. То си има своите предпочитания, желания, до две-три седмици му се появяват някакви навици, оказва се, то е личност, още не изградена, но личност. Много е сложно да се примиряваш с този човек денонощно и да не правиш опити да го вкараш в своите релси, въпреки че той е твоето дете. Трябва да го обичаш независимо от жертвите, които можеш да понесеш. Понякога е много трудно. Няма да е новина, ако кажа, че повечето от съпружеските двойки не раждат деца именно по тази причина.
В същото време ми е чудно, какво може да накара една съвременна двойка да поеме всички тези отговорности. Говори се, колко е сложно и дори невъзможно да отгледаш и да възпиташ едно дете. Понякога си мисля, че често хората се съгласяват да родят дете само защото вече стоят пред факта на бременноста. И в същото време си отговарям, че има и друга сила, друга емоция, която дава дръзновение пред цялата тази отговорност. И вече не разумът, а чувствата надделяват.
Как си поделяте възпитанието с вашата съпруга, кой какво прави?
Смятам, че в семейство, където съпрузите се разбират и си вярват, няма нужда от строго регламентирана подялба на задълженията, независимо за какво става въпрос. Бил съм свидетел на семейни отношения, където регламентът определя кой кога и в какви дни се къпе, кой мие чиниите, кой се занимава със сина и кой с дъщерята, кой държи парите и кой пазарува. Подобни отношения не са случайни и много често по тях можем да съдим за отношенията в семейството.
А при нас нещата от самото начало имат друг характер; нямаме никакъв регламент, определящ кой какво ще прави и кой с какво ще се занимава. Всичко се опитваме да правим заедно, понякога е весело.
Относно възпитанието на децата всичко е пределно ясно, всеки е отговорен за тяхното възпитание и няма значение кой ще възпитава сина и кой ще възпитава дъщерята. И двамата се нуждаят от майка и от баща, макар че на майката се отделя по-голяма роля във възпитанието. Това е така, понеже майката прекарва повече време с децата.
Родителите са най-добър пример за децата във всичко. Няма значение кой и кога ще чете приказка преди лягане. Възпитанието е много по-сериозно и по-дълбоко понятие и не може да се определя от някакъв регламент. Важното е на какво ще научиш своето дете, каква храна ще му дадеш, с какъв квас ще го заквасиш. А това не зависи само от нашата ангажираност относно възпитанието. Затова не мога да кажа конкретно какво прави моята съпруга и какво правя аз за възпитанието на децата ни. Понякога си мисля, че е достатъчно двамата да са в единомислие относно жизнените въпроси. То ест да споделят представите за живота, за смъртта, за човека, за света, за Бога, за семейството, за любовта, ами за всичко. Повярвайте ми, в такъв случай успехът във възпитанието ще се определя само от вашето постоянство, а проблемите ще имат преходен характер.
Донякъде е безотговорно да родиш дете и едва тогава да мислиш и да търсиш различни форми и методи на възпитание. Една от основните грешки на многото от младите родители, носещи бреме на „модерното мислене”, е всеотдайното им желание да опазят личностната „свобода” на невръстно им дете – като ги оставят винаги сами да решават с кого, къде и какво да правят. Повярвайте, в този свят, в който живеем, вашето дете не е свободно. То не е свободно да си избере подходящата играчка, подходящата книга, да прецени ситуация, за да разбере кой е добър и лош в конкретния случай. Всяка сутрин давам на сина си малко пари за закуска в училище. Въпреки всичките ни обяснения той понякога носи някаква зарибяваща играчка от евтин и често доста вреден "снакс".
На детето му е трудно да упражнява свободата си, но ние с цялата си отговорност трябва да култивираме в него този стремеж. Истинската свобода се определя не в избора между Кока-кола и боза или между Карлсон и Спайдърмен, а между Смисъла и безсмислицата. В това е основната роля на възпитанието - да покажеш на детето кои са критериите за правилния избор, за да може той сам да си го прави – като порасне.
Несъмнено всяко възпитание налага някакъв отпечатък или определен образ върху живота и мирогледа на детето. Той може да бъде наложен от родителите, учителите, обществото или от по-големи приятели. Но именно родителите трябва да поемат отговорност за своето дете, без да чакат от обществото „някакво” решение по „някакви” въпроси. Когато ние оставяме детето само да се справи със своите проблеми, като порасне, или винаги само да си търси отговор на възникналите въпроси, ние просто си бягаме от отговорност. Ако детето има въпроси, на тях трябва да се отговаря сега. Ако ние поради срам, незнание или равнодушие не му дадем отговор, детето само ще си намери такъв, и тогава не трябва да се сърдим, ако той не ни устройва. Отговорите трябва да бъдат полезни за израстването на детето, а не просто временно да задоволяват неговото любопитство и нашето спокойствие.
Много е важно обаче, дали децата ни имат доверие. Как да го спечелим? Само с личен пример. Каквито и изкуствени методики да прилагаме, всичко ще е неуспешно. Ако искаме децата ни да четат, а ние не четем, те също няма да четат. Ако искам да имат любов и да обичат, а ние не се обичаме или по никакъв начин не им показваме любовта си, те също няма да обичат. Любовта е основна градивна сила за вашето доверие към децата и за тяхното към вас.
Какво мислите за религиозното възпитание на децата?
Не знам как да разгранича религиозното възпитание от нерелигиозното. Битуват разни възгласи от рода – не говорете с детето ми по въпросите на вярата, не му говорете за Бога, не го водете в храма и много подобни.
Може би има основателни доводи за подобно отношение, но скъпи хора, къде е алтернативата? Кажете ми как да обясним на детето за сътворението на света, за произхода на човека, как да му отговорим защо и на кого неговите приятели и познати се молят, как да му отговорим на въпроса що е храм и що е Бог, що е душа и що са чудесата? Или да му кажем, че няма чудеса?
Можем да премълчим и можем да излъжем. А можем да отговорим на тези въпроси, обаче честно - както на свои деца. Глупаво е да мислим, че след като не допускаме детето си до въпросите за Бога, за душата, за вярата и Евангелието, за чудесата, сиреч то ще порасне и само ще реши, то тогава оставяме чисти неговата душа и религиозното му самосъзнание. В душата му всичко се записва и то с много особени знаци, които на свой ред почти винаги имат религиозно съдържание. Понеже безбожието също може да бъде религия. Възпитанието е преплетено с въпросите за Бога и децата искат честни отговори, както искат неподправена храна, а подправената я изплюват или се натравят от нея.
Вярно е, че не трябва да насилваме децата. Но трябва да помним, че децата не се противят на Бога подобно на възрастните. Важното е да не изпуснем времето!
Недоверието относно религиозното възпитание е същинско незнание на предмета. Повечето от родителите, които не желаят религиозно възпитание за своите деца, го правят с най-добри чувства, понеже сами не могат да се ориентират в „множеството” религии и така живеят без Бога. Почти всички вярват в някакъв си Бог, във Висшата сила или Абсолютната енергия, но почти никой не знае къде е Църква, къде е онова училище за живота – скривалището на всички отговори. Техният страх е съвсем разбираем. Но когато родителите са вярващи, за подобен страх не може да се говори, те с радост ще живеят с децата си в своята вяра.
А какво да правят тези родители, които не са вярващи, но в същото време са също толкова отговорни за възпитанието на своите деца?
Можем да кажем, че те трябва да следват нравствените норми на своята народопсихология и култура. Да възпитават децата на добродетели в името на доброто, да обичат ближните в името на любовта, да обичат и почитат своите родители и т.н.
Впрочем в името на кое добро и на каква любов? И защо да ги почитат родителите си? О, колко е скучно и безинтересно, а и колко е безсмислено това! Как да възпитаваме своите деца, как да ги образоваме? Къде е нашият Образ? Как да ги учим на добро, като не знаем къде е Изворът на доброто!
Съвсем скоро четохме с децата „Малката кибритопродовачка” на Андерсен.
„Никога преди баба му не му се беше виждала толкова красива и голяма. Тя взе малкото момиче в ръцете си и двете полетяха високо, високо, светли и щастливи. И вече нямаше студ, нямаше глад, нямаше страх – те бяха при Бог! А в ъгъла до къщата седеше момиченцето в студеното утро с червени бузки, с усмивка на уста – мъртво, замръзнало през последната вечер на старата година. Никой не знаеше каква красота беше видяло, сред какво сияние то, заедно със старата си баба, встъпи в радостите на новата година.”
Как да обясним без вяра в Бога приказките на Андерсен или „Хрониките” на Луис, а и много други неща?
Може да премълчим, да излъжем, да променим Андерсен или да не го четем. Аз предпочетох да го чета и то в този несъкратен, т.е. неадаптиран за светското ни мислене, вариант, без да премълчавам за всичко, което пише.
Ако се страхувате от строгите вероучителни постулати, говорете така както Андерсен говори в своите приказки. Или като Клайв Луис в известните „Хроники”. Обаче и в единия, и в другия случай опитайте да дадете адекватно тълкувание на текста и отговори на детските въпроси.
Да, днес не е много трудно да убедим човека в съществуването на Бога, но е трудно да му помогнем да разбере каква е връзката между Него, който е над космоса, и малкото човече. Това е въпрос, пред който се мъчи и страда съвременния човек и съвременния родител. Как да се приобщим към Бога?
Човек се различава от животните, когато си задава въпросите - защо се е появил на света и какъв е смисълът на неговия живот? И когато човек вижда смисъла на своя живот в Бога и с Бога, възпитанието на неговите деца може да се превърне с постоянна среща с Него.
Нека да говорим с децата за Бога, да не се притесняваме и да станем като тях откровени, нека ги засипваме с въпроси. Тогава те ще ни отвърнат със същото. Така ще се случи чудото на Общението.
Както се молим на Бога, така да общуваме и със тях – понякога ще им искаме каквото ни трябва, и ако наистина ни трябва, децата ще ни го дадат, понякога ще ги хвалим, признавайки тяхното Величие, неизвиращо от нашите заслуги и амбиции, и винаги ще си признаваме грешките. Защото първо те ще търсят образ във нас, а после на Небето.
Един мой приятел, перефразирайки думите на един писател, казваше: „Животът на човека се дава един път и трябва да го живееш така, че да не ти бъде мъчително тежко за това, че не си срещнал Бога.”
Отец Василий Шаган е роден в Молдова през 1971 г. През 1993 г. завършва Софийската духовна семинария, а през 2000 г. - Богословския факултет на Великотърновския университет. От 1994 г. до 2000 г. е свещеник в Молдова, след което става свещеник във Варна. Заедно със съпругата си Рита имат две деца.
