„Сурогат” значи заместител на нещо, ерзац. Терминът „сурогатна майка” представлява своеобразен оксиморон, понеже означава не просто майка, която се е отказала от детето си, за да бъде то осиновено от друга жена. Означава жена с още по-дълбоко изрязано майчинство; жена, която е родила дете на друга жена.

Сурогатната, или „заместваща”, според спряганите предстоящи промени в нашето законодателство, майка е някаква непозната в природата досега „майка-немайка”; някаква „вместо-майка”, която продава способността си да износи и роди дете, както и самото дете, на други хора, приемани за негови родители. За такива хора се казва, че са родили дете „с помощта” на сурогатна майка. С други думи, тази жена хем е майка, защото е родила, хем не е майка – защото не е родила свое дете.

Да родиш дете, което не е твое; да родиш детето на някой друг. Парадоксално? Не и за нашите разкрепостени умове. Накратко – да си сурогатна майка, значи да си „нещо като майка”, на „нещо като твое дете” в някакво подобие на твой живот.

Технологиите, и в частност биотехнологиите, се развиха доста през последните десетилетия. Аз не разбирам и не се привличам от технологичната страна на явленията, които ме заобикалят, но не мога да не видя в невежеството си, че стана много лесно да се въздейства върху живота. Начините за повлияване върху неговото зараждане, раждане, качество и продължителност са все по-многобройни и разнообразни. Не само в човешкия, но и в растителния и животински свят около нас. И както казва Мечо Пух, „колкото повече, толкова повече” - тази тенденция поставя все повече етични въпроси. Аз съм от хората, които се тревожат от склонността на учените да предприемат необезопасени игри на непознат терен. И като такъв човек често се заслушвам в дебати по етичните аспекти на съвременните биотехнологии, търсейки да видя нишки или знаци за онова, което дебне „зад ъгъла” на едно или друго научно трасе. Да си мисля, дали оттам ни пресрещат свръхчовеци или чудовища и дали имаме средство да разберем, ако случайно ние се превърнем в такива чудовища.

Наскоро четох една голяма тема в най-популярния форум на българските майки. Там жените се питаха какво е отношението им към феномена сурогатно майчинство. Най-масовият отговор в общи линии гласеше: одобрявам сурогатното майчинство, но не бих станала сурогатна майка, защото ... И следва опит да се обоснове този личен избор с някакви неповторими индивидуални психологически особености. Да, но тази неповторимост при така честата повторимост на отказа да си сурогатна майка прави особеностите не толкова особени. Прави ги по-скоро закономерни. Да, трудно е на жена с нормални инстинкти и чувства, особено на такава, която има опит от майчинството и не мисли за него като за социална роля, да си представи как така ще отдели от себе си детето, което е носила и създавала от собствената си плът и кръв... Как така това най-близко, най-нейно същество, на което тя е най-своя и най- единствена, ще бъде откършено от нея просто като някакъв плод от клона, и ще отиде завинаги в живота на други хора, без тя да има правото в нито един момент дори да се нарече докрай негова майка... Разбирам жените, които не искат да бъдат сурогатни майки. Не разбирам тези, които одобряват сурогатното майчинство, макар че водя спорове със себе си в, които са мобилизирани някакви, ами много разумни аргументи в негова защита.

Наистина, ако тръгнем да мислим сурогатното майчинство като социална роля, няма какво лошо да се каже. В едно определено обществено разделение на функциите се е оказало това, че едни хора са се съгласили доброволно да попълнят липсата на деца там, където децата са желани от други хора, предварително заявили желание да ги отгледат с любов. Майката доброволно се е съгласила да роди дете, на което „не е майка” и да получи пари за това; медицината доброволно се е съгласила да създаде това дете и да получи пари за това; друга жена доброволно се е съгласила да отгледа това дете като негова майка и да плати пари за това. Разгледах някакви данни и видях колко е популярно в някои модерни общества това явление. Как социално оправдано и благородно изглежда то, когато се представи като радикална форма на съчувствие и готовност за помощ. Като оставим финансовата страна на нещата, какво по-благородно от това да предоставиш самото си тяло за износване на едно дете, което да зарадва нещастна двойка, неспособна да има свое дете. Или способна, но заета и богата. Такава, която например отказва да рискува кариерата си и способността си да се снима в значим сериал като „Сексът и градът”. Да.. симпатичната модерна Сара Джесика Паркър, която играе симпатична модерна писателка в гореспоменатия сериал, и която има „биологичен” син, преди година се сдоби с близнаци по тази процедура. Един симпатичен и модерен лайфстайл, който се крепи на принципа, че каквото не може да се купи с пари, може да се купи с много пари... включително и майчинството. Навсякъде в медиите се съобщаваше, че актрисата и съпругът и ще стават родители, „ с помощта на сурогатна майка”. „Бисексуална рокерка ще ражда близнаците на Сара Джесика Паркър” – гласяха много заглавия.

Ето така например сурогатната майка Карол Хорлок, на 42 години, е родила 12 бебета за 13 години, включително и тризнаци, с което си извоювала световния рекорд за най-плодовита сурогатна майка. Тя казала пред ABC News: „Когато родих за първи път като сурогатна майка, мислех, че ще се случи само веднъж. Но ми хареса много. Преди всъщност да съм родила, вече исках да съм бременна със следващото.”

Доколкото знам, сурогацията е разрешена в малко европейски страни; има много държави, в които е забранена. Някъде заплащането е регламентирано. Така например в сайт на украинска фирма за сурогация виждам някалко пакета – икономичен и стандартен, като цената се върти около 20 хил. долара. Включени са средства около избора и тестуването на майките, издръжка, застраховка, медицински разходи и пр. В други страни сурогатното майчинство се прилага с редица ограничения, в това число върху комерсиализацията. В България законът гледа на сурогатното майчинство резервирано. Според Семейния кодекс майка на детето е жената, която го е родила. Законът признава родителските права на тази жена и все още отказва да отнеме преди раждането нейния избор дали да отгледа детето си. Чл. 34, ал 1 от Семейния кодекс гласи, че „произходът от майката се определя от раждането. Това важи и когато детето е заченато с генетичен материал от друга жена.”

Този законов текст, който все още пази някакъв респект към факта, че думата „родител” произлиза от глагола „раждам” и отказва да разруши тази връзка чрез някакви правни фиции, се оказва обект на сериозни критики напоследък. Могат да се прочетат доста патетични журналистически материали, които остро поставят въпроса за назадничавия български законодател, който създава спънки пред щастието на мнозина, като отказва да гледа на сурогатната майка като на уред за осъществяване на платената услуга "произвеждане на чуждо дете". „Нищо в утробата на майката не е нито нейно, нито на мъжа й, нито на някой роднина. Тя е един гостоприемник за 9 месеца. Трябва законодателят да реши, че онази майка, която го износва, няма никакви права върху детето от момента, в който го роди. Тя е един деветмесечен хотел. На този хотел му се плаща наем за това, че някой вътре спи. Както в детската градина си даваш детето да ти го отглеждат на ден за 7 или за 4 лв., така там ти го отглеждат примерно за 100 лв. на ден. Естествено, че хотелът е по-скъп, защото е деветзвезден, да кажем. Има логика, просто нещата трябва да се погледнат и философски, не само строго догматично, че не е морално или нещо друго...” – ето какво казва някой си доктор Ангел Ставрев, специалист по оплождане Ин витро (Сурогатната майка, в-к Марица, 25 Октомври 2009.). Чета го пак; и пак...

Да. Някои лекари са притеснени, защото в българското законодателство все още не е признато майчинство с чужд генетичен материал и все още за майка се приема жената, която е родила детето. Това положение ограничава възможностите на медиците за изкуствено забременяване на техните пациентки и разбира се - приходите, които носи тази благородна дейност. Други пък се притесняват, че като не е разрешено да се плаща за тази „услуга” се създават условия за корупция и се появява черен пазар. Трети се възмущават от това, че законът не е достатъчно радикален по отношение „не-майчинството” на сурогатните майки и така създава предпоставки за неразрешими казуси. Какво става, питат журналистите, ако жената, която износва, реши да не даде детето...

Какво става наистина?

Какво да правим с тази майка-немайка? Как да й вземем детето? Ето че стигнахме и до този въпрос. И до още много като него: за едни хора, които не могат или не искат да родят дете, но могат и искат да дадат пари; за едни пари; за едни хора, които могат и искат да родят дете - и да вземат тези пари; за едни лекари, които могат да измислят как да стане това - и да вземат някакви пари...

И за едни деца!

Въртим се сред гледни точки и аргументи. Погледнат в лице, един аргумент изглежда бял и красив; погледнат в гръб - мръсен, изкривен и плашещ. Откъде да тръгнем? Накъде да гледаме? Дали да не се обърнем към интуицията на онези жени, които не искат да приемат сурогатното майчинство за себе си, макар да имат достатъчно широки възгледи да го приемат по принцип? И да мислим какво ги спира; какво поражда спонтанното отхвърляне на иначе така благородно мотивирания акт. Каквато и да е причината, тя действа прекалено дълбоко и независимо от рационалните аргументи, за да бъде вербализирана. Чувството е далеч по-мощно и тягостно от онова, което пораждат обикновените забрани и табута. Става дума за вътрешен императив, който по-чувствителните (или онези, които не са се отучили да чувстват) души не могат да прескочат.

Защо ни плаши сурогатното майчинство? Дали не е възможно да се окаже, че този толкова социалнооправдан и полезен, така модерен и напредничав жест, без да щем извращава нещо толкова дълбоко в нас, че дори моралното ни сетиво не е в състояние да регистрира пораженията. Поражения, които се случват някъде още по-навътре от морала; в духовната тъкан, от която сме направени. Има много такива истории човешкият дух; много проекти с обществено оправдание в крайна сметка са доказвали своята дълбока нечовечност след време и при сменена историческа оптика. Дали ще дойде такова време и за някои от проектите на съвременното биоинженерство?

Дано. А днес, когато това е въпрос на избор, за морала в родителството има само един критерий, който не е релативен и който може да бъде приложен безусловно във всеки момент. Този критерий е любовта. Няма как да гледаме на себе си, още по-малко на децата си, извън тази парадигма и да оставаме хора. Защото детето не е биологична единица, не е биотехнологичен проект, нито е продукт за продаване. Неговата поява в света има условие. Това условие е любовта между двама.

„Мъж и жена ги създаде”. Повече или по-малко, през неизброимите патологии на падналата човешка природа може да бъде видяно ако не осъществяването, то поне предчувствието на този замисъл. И надеждата да го сбъднем в живота. Замисълът човек да намира смисъл и да осъществява себе си чрез любовта към друг човек. Чудото от тази любов да се роди нов човек, за да повярваме, че любовта е съзидателна сила, която ражда живот. Възможността на човека чрез родителството да се уподоби на Твореца си - в създаването на нов живот, в любовта, в грижата и жертвата за друго същество.

Независимо колко примитивен или цивилизован е човекът, колко образован или неук, богат или беден, консервативен или модерен, исторически или съвременен... той е създаден по Един образ и в него е вложена една и съща потребност от любов, за което свидетелства цялата човешка история. Съвременната научна хитрина да се поизведе дете извън двойката напълно разрушава тайната на създаването, износването и раждането на това дете. А в тази тайна се случват най-важните събития на нашето формиране – и през детството, и през родителството.

Детето е плод на двама, част от двама, връзка между двама. Мъж и жена. В тази връзка се случва не само то. Случват се или пропускат шанса си да се случат и двамата, които го създават. Осъзнали или не, чрез родителството те са призвани да станат по-цялостни хора. Тези връзки не са просто биологични – детето не е домат, който можеш да откършиш от клона. Така, както човекът не е просто организъм. Те имат духовен произход и смисъл, който се осъществява както в детето, така и във всеки от двамата негови създатели. И когато тези двама се окажат просто биологичен материал и утроба под наем... всичко по-нататък е компросмис.

Въпросът е докъде можем да се спуснем в този компромис, без да изгубим светлия отвор над главите си.

Списание Свет, бр. 6/2010