Блажен е, който...
26.08.10 | Андрей Десницки
Защо в Библията не съществува понятието „щастие”, а „блаженство”? Къде е разликата? С какво блаженството се различава от нирваната?
В библейските времена, както и във всяка друга епоха, хората желаели за себе си и за своите близки благополучен и дълъг живот. В Стария Завет дълголетието се смятало за най-голямата награда на праведника, въпреки че в книгата на Иов виждаме, че не можем да очакваме никакво „автоматично въздаяние”. Главните признаци на благополучието били дълголетие, потомство и богатство – праведникът се представял пред Господа „наситен с дни”, както насищащите се от трапеза, и след като успявал да види „синовете на своите синове до четвърто коляно”. Но в Свещеното Писание съществува още едно понятие, коeто превъзхожда всички тези дарове свише: то се нарича „блаженство”.
„Блажен е оня човек, който...” – с тези думи започва Псалтирът. Това означава, че не само първият псалм, но и цялата книга Псалтир всъщност говори за блаженството: единствено в нея не откриваме съвети как да вършим своята работа, как да избираме съпруга и да възпитаваме децата си. Не че за всичко това не трябва да се разсъждава в Библията – книгите на Премъдростта (най-вече Притчи Соломонови) подробно ни съветват именно по тези въпроси. Но блаженството е напълно различно понятие.
За Псалмопевеца то започва от отказа да се общува с нечестивци, от тяхната житейска позиция. Твърде често в съвременния свят хората се опитват да постигнат напредък чрез греха: „ако не излъжеш – не можеш да продадеш”, „всички живеят по този начин” – тези и други подобни на тях оправдания не са се променили много за последните няколко хилядолетия. И библейският път към блаженството започва с решителния отказ от събиране с нечестивци и от греховните пътища.
А положителната програма е съвсем очевидна: „... в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем! И ще бъде той като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време, и чийто лист не вехне; и във всичко, що върши, ще успее” (Пс. 1:2-3). Такова дърво не бърза за никъде, не се безпокои за нищо – то расте при непресъхващия извор, радва се на живота и принася добри плодове. Следващият, втори псалм, говори още по-опростено: „Блажени са всички, които се Нему уповават” (Пс. 2:12). Изобщо, в Псалтира темата за блаженството се обсъжда повече, отколкото във всички останали старозаветни книги, взети заедно – ако прочетем внимателно тази книга, ще разберем най-важните й идеи.
Означава ли това, че библейското блаженство е аналогично на будистката представа за нирвана, изразяваща се в абсолютно бездействие и безсмислие? Ни най-малко; да се вслушаме още веднъж в думите: „във всичко, що върши, ще успее”. Те предполагат активно действие, и ако погледнем живота на хората, за които става дума в книгата, ще видим, че те никак не са били бездейни. Царете Давид и Соломон например са изживели наситен с най-различни събития живот, при това съвсем не безгрешен. На човека е присъщо да греши, но „блажен е оня, комуто беззаконията са простени, и чиито грехове са покрити” (Пс. 31:1).
Основна характерна черта за живота на тези царе е предаността и доверието към Бога, стремежът да се търси Божията воля във всички събития от живота. Именно към това ни насочва и първото упоменаване на думата „блаженство” в Свещеното Писание: „Блажен си ти, Израилю! Кой е като тебе, народ пазен от Господа, Който ти е щит закрилник и меч на славата ти?” (Втор. 33:29). Съдбата на такъв човек или на такъв народ се определя не от капризите на случайността, нито от собствените сметки, а от волята Божия. Ако на хората не им достигат сили, умения или, казано на всекидневен език, сполука – винаги има Кой да се притече на помощ. Отново Псалтирът разкрива това по следния начин: „Блажени са непорочните в пътя си, които ходят по закона Господен. Блажени, които пазят откровенията на Бога и от все сърце Го търсят” (118:1-2). Ситият и дълголетен живот, заобиколен от многобройно семейство тук, от една страна, се подразбира, а от друга – има нещо несравнимо по-важно, както ни подсказва книгата на Иов. Общението с Бога е ценност от много по-висш порядък, а „всичко останало ще ви се придаде” – ни заръчва Христос.
Парадоксът на Евангелието
Прилагателното „блажен” е първото в евангелската проповед, но то по-скоро ни изненадва, отколкото да ни успокоява: „Блажени са бедните духом, защото тяхно е царството небесно. Блажени са плачещите, защото те ще се утешат” (Мат. 5:3-4). Цитираните думи звучат парадоксално – Христос нарича блажени онези, които от гледна точка на обичайната логика съвсем не приличат на такива. Какво хубаво има в бедността, дори тя да е обусловена от духовни причини, и как да наречем щастлив онзи, който плаче?...
Още езическите мъдреци съзнавали, че житейското благополучие е нетрайно и недълговечно. Така атинският законодател Солон отказал да нарича „честит” лидийския цар Крез, съкровищата на когото се превърнали в нарицателно дори преди неговата кончина. Той се оказва прав: късметът скоро изневерил на Крез и той изгубил всичко, както библейският Иов, но за разлика от Иов – безвъзвратно.
Христос има предвид такова блаженство, което се разкрива във вечността. Човекът, който го достига, поглежда назад към изживения живот и няма за какво да съжалява; няма да желае нищо повече от онова, което е получил. Но нима можем да знаем какво ни очаква във вечността? Разбира се, че не. Има обаче някои признаци, своеобразни знаци по пътя, които ни показват накъде да вървим. Хората, искрено и настойчиво стремящи се към доброто, ще го придобият: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята. Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят. Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:5-8). Всички тези изречения звучат като разгърнат коментар върху първи псалм.
Означава ли това, че блаженството е постижимо единствено във вечността, че в настоящия живот то остава недостъпно за нас? Евангелието нееднократно описва ситуации и постъпки, които ни водят към блаженство още тук и сега. „Блажен е оня, който се не съблазни поради Мене” (Мат. 11:6) – така отговаря Христос на Иоан Кръстител, а на Петър, когато той изповядва своята вяра в Сина Божий, казва: „... блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата...” (Мат. 16:17). И още веднъж, обръщайки се към всички Свои ученици, Господ Иисус Христос казва: „... блажени очите, що виждат това, което вие виждате. Защото, казвам ви, много пророци и царе искаха да видят, що вие виждате, и не видяха; и да чуят, що чувате, и не чуха” (Лук. 10:23-24).
Изобщо, в много притчи от Евангелието на Лука става дума за блаженството: блазе на ония слуги, чийто господар ги намери будни, кога си дойде (вж. 12:37-38); на оня, който събира на пир бедните, за да му бъде отплатено в царството Божие (вж. 14:13-14). Отново виждаме не моментно състояние, а вектор на движение, насочен към живота в бъдещия век. Какво означават тези думи за нашия всекидневен живот?
„Блажен се считам” (в Синодалния превод „честит”) – така започва ап. Павел своята реч пред цар Агрипа, когато бил доведен на съд при него. Трудно е да се нарече привлекателно положението, в което се намирал апостолът: той бил арестуван, но самият арест по парадоксален начин спасява живота му, защото някои от неговите сънародници искали да го убият. На този съд царят бил готов да го освободи, но Павел поискал съд от римския император, на което имал пълното право като римски гражданин. И царят бил принуден да го изпрати в Рим. Това пътуване твърде малко приличало на средиземноморските круизи, които днес си позволяват избрани щастливци. За апостола блаженството не е състояние на покой, а по-скоро борба и победа; трудно изкачване към върха; пълнота на живот в Бога. Апостол Иаков в своето послание изразява това по следния начин: „Блажен е оня човек, който търпи изкушение, защото, след като бъде изпитан, ще получи венеца на живота, що Господ е обещал на ония, които Го обичат (Иак. 1:12). А самият Павел споделя подобна мисъл: „Блажен е, който не осъжда себе си за това, що одобрява” (Рим. 14:22).
За вечното блаженство на онези, които влизат в царството Божие говори Откровението на св. Иоан Богослов, например със следните думи: „Блажени са поканените на сватбената вечеря на Агнеца” (Откр. 19:9). И тук крайната цел се свързва с целия жизнен път на човека: да, можем да откликнем на поканата, но и да я отхвърлим. Всъщност, земният ни живот е отговор на този призив – това разказва повествованието за Авраам, за другите старозаветни отци и пророци, за апостолите и накрая, за Самия Христос. Нали Новият Завет ни предлага не просто някакво количество наставления как да живеем праведно, а преди всичко примери за такъв живот.
Св. евангелист Лука споменава удивителен епизод. Слушайки речта на Иисус, една от жените Му казва: „Блажена е утробата, която Те е носила, и гърдите, от които си сукал!” (вж. Лук. 11:27). Тези евангелски думи православната традиция припомня на празниците, посветени на Божията Майка. Но ние знаем колко труден е бил пътят към нейното блаженство: невъзможна според обичайната логика бременност; раждане в пещера; бягство в Египет, а по-нататък – живот, изпълнен със страх и тревога за Сина. Да не говорим за Разпятието, свидетелка на което й било отредено да стане след като вече е било произнесено обещанието за нейното блаженство.
Христос отговаря на думите на жената: „Блажени са и тия, които слушат словото Божие и го пазят” (Лук. 11:28). Не само в избраничеството на Света Богородица се корени нейното блаженство, но в целия й живот, станал отговор на Благата вест. И в степента, в която можем да откликнем на Господния призив, насочен към нас; да изпълняваме Неговата воля; да въплъщаваме замисъла Му за нас, – в същата степен сме способни да станем причастни на това висше блаженство. Цялото Свещено Писание е разказ за хора, постарали се да направят това. | www.pravmir.ru
Превод: Радостина Ангелова
