Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.08.2010 21:48 - ЗА ДУХОВНИЯ ПЛАЧ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 1940 Коментари: 2 Гласове:
4



За духовния плач
23.08.10 | Архим. Софроний (Сахаров)

 

„Блажени плачещите, защото те ще се утешат” (Мат. 5:4). Усещам в сърцето си борба: как да говоря на съвременниците си за светия плач? Зная, те смятат за срамно възрастните хора да плачат, независимо от причината. Да, наистина е срамно да се плаче, но само за преходни неща: за кариера, имущество, привилегии, обществено положение, за здравето или други подобни неща. Но плачът, за който предстои да говорим, засяга нашите отношения с Вечния Бог и принадлежи на друго равнище на битието.
 
Този плач се поражда от докосването ни от Божия Дух. Духът ме посети... изпълни сърцето ми с нетленна любов, а ума порази с нови съзерцания... Отнесе духа ми в сферите на нетварното Битие. Огънят на гетсиманската молитва – на състраданието към целия потънал в страдание тварен свят – се доближи до моето крехко същество и то изцяло се предаде във властта на посетилата го Любов. С такъв плач са плакали апостолите и нашите отци, приели небесното благословение. Сам Христос е хвърлил този Огън върху земята на нашите сърца (вж. Лук. 12:49, 22:44).
 
Светата сила на Божията Любов твърде рядко се излива върху нас в такава степен, тъй като нейният пламък е непоносим за човешката природа в сегашното й състояние. Нашето възраждане обикновено започва с явяването на нетварната Светлина, която ни разкрива тайната на разрива ни с Бога. Тогава сърцето няма друг начин, освен плача, за да изрази пред Бога своето умиление, своята печална любов.
 
Наивен е оня, който си мисли, че може да върви по пътя след Христос без сълзи. Ако вземем сух орех и го притиснем с тежка преса, ще видим, че от него ще потече масло. Нещо подобно става и със сърцето, когато невидимият огън на Божието слово го обхване от всички страни. Сърцето ни се е вкаменило от нашия животински егоизъм и дори още по-лошо – от спазмите на гордостта. Но има наистина такъв Огън (вж. Лук. 12:49), който може да разтопи и най-твърдите метали и камъни.
 
Човек, който нито веднъж в живота си не е усетил приближаването на този Огън близо до себе си, няма да разбере за какво става дума тук. Първите слова на евангелската проповед: „Покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4:17) ни призовават към коренна промяна на целия ни живот. Тази промяна може да се осъществи единствено чрез сливането на нашето огнено желание с действието на небесния Огън, който ще смекчи сърцето ни, и то, вече смекчено, ще започне отново да се изковава като под ударите на мощен чук.
 
Духовният плач по своята същност е съвсем различен от душевния. Той е свързан с непрестанното помнене на Бога в болезнена скръб от разрива с Него. Страстният, душевният плач убива тялото, смазва жизнеността му, докато духовният плач очиства човека от смъртоносните страсти и така целия го оживотворява. Горещият плач очиства ума от страстните образи. Чрез него в душата слиза свише духовно мъжество и човек превъзмогва тревогите и страховете си. Колкото по-дълбоко ни завладява покайният плач, толкова по-пълно се освобождаваме от множеството уж естествени нужди, както и от разрушителни страсти като гордостта и гнева. Тогава вътре в нас се вселява непознатата допреди радост от свободата.
 
Само онзи, който не е изпитвал убийствената власт на греха над себе си, може да мисли, че заповяданото от Евангелието преобразяване на нашата природа е възможно без плач. Този плач, горчив в началото на покаянието, след това се преобразява в сълзи на възторг от божествената Любов. Това е знак, че молитвата ни е чута и че по нейното действие навлизаме в нов, вече нетленен живот.
 
Духовният плач е явление от небесен порядък. Опитвам се, но не мога да си спомня някога да съм плакал в зрялата си възраст. А все пак животът ми съвпадна с най-страшните събития на нашия век. Много пъти съм бил не просто в трудни, а наистина в смъртно-опасни положения. Когато обаче чрез явилата ми се Светлина съзрях дълбочината на своето падение, започна да ме обзема плач, който не можех да спра: той беше по-силен от мене в завладялото ме отчаяние. Отначало плачех за самия себе си, ужасен от собственото си падение. После плачех за хората, които не познават Бога – изпълнен бях със състрадание към тях, заради трагичното им състояние вследствие на това незнание. А на Атон, и особено в пустинята, по време на Втората световна война, ридаех горчиво за целия свят.
 
Дълго време в ума ми звучеше: „Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог” (Евр. 10:31). Страшна обаче е и богооставеността. Извън Бога на Любовта всичко е безсмислено – душата усеща себе си като захвърлена в мрака на смъртта (вж. 1 Кор. 13:1-3). Страхът от тази тъмнина е мъчителен, защото тя не е само извън, а и вътре в мене, сякаш ми е присъща. Но когато нетварната Светлина ме освобождава от моя вътрешен ад, тогава всички страсти отстъпват и аз разбирам, че Господ Вседържител може да даде и на мене да господствам, така както Той господства: да бъда свободен от всяка чужда власт, неуязвим за всяка злоба.
 
С промяната на вътрешното ми състояние се променяше и характерът на плача. От време на време и сърцето, и умът ми живееха в чуден покой, а сълзите ми ставаха „сладки” от любовта. Но когато Духът Господен се отдръпваше и диханието на безсмъртния живот в мене угасваше, тогава в сърцето ми проникваше мъчително безпокойство и дори страх. Молитвата ми приемаше формата на съкрушително отчаяние и понякога с часове лежах, притиснал лице към земята. Останал без сили, се прехвърлях на твърдия одър; сълзите продължаваха да текат, а умът мълчеше в изнемога.
 
Бих искал да говоря съвсем просто за тези „явления”, но тогава за читателя ще остане скрита тяхната могъща сила, която несъмнено надхвърля човешката мяра, тъй като са дар свише.
 
„Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина” (вж. Иоан 4:24). Думите на Христос: „с дух и с истина” може да се разбират в двоен смисъл – в Духа на Истината, Който изхожда от Отца (вж. Иоан 15:26), и в духа и истината, присъщи на каещия се човек (вж. 1 Иоан. 1:8-10). Светият Дух слиза върху човека и той, като образ Божи, сам става истинен под въздействието на божествената Истина.
 
Нашето битийно съединяване с Бога на Любовта предполага сливане на две воли – божествената и човешката. Самото съединяване се извършва в състояние на любов. Бог – Личностен Дух, и човекът-личност се съединяват в едно във вечния Акт на божествения Живот. И този е начинът, по който човек познава Бога.
 
Придобиването на тази Любов е крайната цел на християнския подвиг, но за да я постигне, човек трябва да извърви дълъг и труден път. Възможно е, по дар свише, в отделни моменти той да почувства Божието посещение с огромна сила – тогава, когато душата в порива на разкаянието за своите грехове става способна да възприеме Светлината, изхождаща от Бога. Тези първи посещения на благодатта обаче не са придобитото навеки състояние на спасените. Това е все още само „неправедно богатство”, което може да се отнеме, ако нямаме вярност. Не е възможно да запазим тази благодат, да останем верни във всичко, на което тя ни учи, без дълги години плач от дълбините на сърцето (вж. Лук. 16:9-12). Онзи, който мисли иначе, не следва нашите отци, а ние се стараем да пребъдваме в наследеното от тях предание на светия живот.
 
Пътят на Господа е такъв: Той се явява на човека, който се кае нелицемерно, и човекът възприема Любовта Му в нетварната Светлина по извънвремеви начин. Повтаряме все тази дума – Любов, но в нея се съединяват онтологически и надмирната премъдрост, и безпределното величие с присъщото му безкрайно смирение, и всепобеждаващата красота, и дълбокият мир. Когато Бог посети човека, Той го прави причастник на Своето Битие, неописуемо със земното слово. Тогава ни завладява едно-единствено желание – да придобием божествената Любов, която сме познали, така че тя да се превърне в наша неотнимаема природа за вечността.
 
Когато Бог види, че вече нищо в целия свят не може да откъсне душата от Неговата Любов (вж. Рим. 8:35-39), настъпва периодът на изпитанията, тежки наистина, ала без тях дълбините на тварната и на нетварната форма на битие ще останат неведоми за нас. Това изпитание е „жестоко” – сякаш невидим меч отсича човека от възлюбения Бог, от Неговата невечерна Светлина. Човекът е поразен във всички измерения на своето същество. За него остава напълно неразбираемо защо „връзката на любовта”, сторила му се вече окончателна в молитвата, подобна на гетсиманската, се сменя с ада на богооставеността. Отговор на това недоумение откриваме в дванадесета глава на Посланието до евреите, особено в стихове 26-29. Но преди всичко и най-вече имаме „пример” в Самия Христос. На Голгота, прикован на кръста, Той извиква към Отца: „Защо си Ме оставил?” (Мат. 27:46), а след това отронва: „Свърши се! И като наведе глава, предаде дух” (Иоан 19:30).
Така на нас ни е открита Тайната на Божията Любов: пълнотата на понизяването предхожда пълнотата на съвършенството.
 
Любовта, чийто пламък е хвърлен от Христос в човешката душа, има следното удивително свойство: тя води човека по никому недостъпни бездни и висоти; дава му да побеждава всяко страдание и дори смъртта; многократно го захвърля в неописуемия безкрай, където той е „сам” и се измъчва, защото иска да види отново Светлината на възлюбения Бог.
 
Такъв е процесът на очистването на нашата природа, заразена от луциферичната отрова. Христовият път води от относителното, непрестанно изменчивото съществуване към безотносителното, непоклатимо Царство. На човешкия дух е присъщо безпокойство, тъй като вследствие на падението е откъснат от съвършената любов на Отца. Божият образ – човекът – търси святото, неизменно, абсолютно Благо. И кой би могъл да опише любовта към това Благо? Къде да намерим думи, които могат да изразят поне частица от мъката на душата поради раздялата й с Бога?
 
Нищо друго, освен святата любов, не ще отключи сълзите в сърцето на християнина. Писанието казва, че Иисус, „понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай” (Иоан 13:1). И единствено това „докрай” обяснява проливането на кървавата пот по време на молитвата в Гетсимания. Там, където няма любов, няма и сълзи, дори и аскетическият подвиг да достигне крайните си форми – усилени медитации, продължителен пост, сурови условия на живот в уединение от света. За това има немалко примери и в християнския Запад, и в нехристиянския Изток.
 
Когато ни завладее духът на смирението, тогава потичат сълзи от дълбините на сърцето. За този плач Христос казва: „блажени плачещите, защото те ще се утешат” (Мат. 5:4). С каква утеха? С утехата, дадена от Светия Дух, Когото Христос е нарекъл Утешител. Тази утеха не е от психологическо или физиологическо, а е от онтологическо естество, присъщо на божествената вечност.
 
Сега ще се отклоня от общите богословски и аскетически положения, за да отбележа някои „детайли” от многовековния опит на християнските подвижници, като ще се постарая да сторя това съвсем накратко. Духовният плач се променя по своя характер в зависимост от състоянието, в което пребивава аскетът – понякога идват дори сладостни сълзи от близостта на Бога на Любовта, Който обгръща целия човек. По-чест е обаче междинният плач, в който се сливат радост и печал. В началото на покаянието преобладават горестните сълзи, които се пораждат или от съзнанието за робството ни на греховните страсти, или от намаляването на осезаемата благодат, или от мъката поради богооставеността. Има също и плач от състрадание към човечеството и дори към цялото творение. Във всички тези свои разновидности духовният плач умива човека от сквернотата, полепнала по него в хода на ежедневния живот, и обновява силата на стремежа му към Божия Свят. Плачът от любов към Бога приобщава целия човек към Възлюбения Господ: умът, душата и дори тялото – всичко здраво се съединява в единно цяло, което се движи към нетварната Светлина. Този плач разкъсва тесния кръг на земното ни съществуване, извежда освободения от насилието на греховните страсти човешки дух в небесните сфери; дава ни опит за безстрастието, освещава целия наш „състав”.
 
Според учението на нашите отци, ако нямаме сълзи, това показва, че молитвата ни все още не е достигнала своята първа степен на възхождане към Бога. Впрочем, когато физическите сълзи пресъхнат, може да ни се даде друга молитва, без думи, като тихо усещане за благодатта на Светия Дух вътре в нас, и тогава мирът, надвишаващ всеки ум (вж. Фил. 4:7), изпълва сърцето ни. Такова възвишено съзерцание обикновено се появява у човека след молитва, в която е принесъл докрай жертва на любов към Бога.
 
Духовният плач е изобилие от живот, който бурно нараства от силата на любовта, докато „душевният” плач убива земнородните. Промисълът ме доведе да живея в страна, в която хората още от детството си биват възпитавани да не плачат и плачът е презиран като нещо недостойно за цивилизования човек. Не може да не уважаваме тази култура, но не бива да забравяме, че подобни принципи се отнасят за ситуациите, в които нозете ни са здраво приковани към земята. Отците-подвижници също не са плакали заради лишаването от временни ценности, но заедно с това те настояват, че духовният плач е необходим, тъй като без него сърцето, вкаменено от страстите и неспособно да обича с евангелската любов, няма да се смекчи. Умът на плачещия християнин е обърнат изцяло към сферата на божествената вечност, защото в Христовите заповеди се говори само за нея. Много положения, непоносими за онези, които живеят според обичайния живот на този свят, отминават незабелязано за човека, който принася плач съгласно Божията заповед. Той не се страхува от бедността, не го съкрушават обидите или униженията от синовете на тоя век, нито другите удари на временната съдба, защото не само с ума си, а и с нозете си се е издигнал високо над земята. Той състрадава на хората, скърби за тях пред Бога, но не споделя техните интереси, тъй като с вдъхновение се стреми към неизменната Истина.
 
Истинският духовен плач е следствие от действието на Светия Дух. Заедно с него върху нас слиза и нетварната Светлина. Сърцето, а след това и умът, намират сили да вместят в себе си цялата вселена, да обичат цялото творение. Духовният плач не е безсмислен: той е отправен към Бога и, пребивавайки в Бога, човек състрадава на целия свят в молитва със сълзи за цялото човечество. Отците ни съветват да пазим този дар чрез изпълняване на заповедите, за да не би да оскърбим Светия Дух с някакъв грях. Този дар обаче не може да се „култивира”, тъй като е извън пределите на тварната ни природа: той е благодат, а Божията благодат не е в наша власт.
 
Понякога сълзите на любовта се дават изобилно и текат като река. Но в периодите на богооставеност всичко вътре в нас пресъхва и в очите ни едва се събира някаква капчица, подобна на капка гореща кръв от ранено сърце. Онзи, който не е изпитал върху себе си действието на небесния Огън (вж. Лук. 12:49), няма да разбере казаното дотук.
 
Отново ще дръзна да напомня: подвижниците стоят пред Божия съд със страх, защото се решава тяхната съдба не за преходни неща, а за вечността – дали ще пребивават в Светлината на Лицето на Всевишния, или във „външната тъмнина” (Мат. 25:30). Поради това те стават безчувствени за земното си положение: техният ум е в Бога и когато дойде „утешението” от Отца на светлините, плачещият с лекота прощава всички нанесени му неправди, защото духът му е бил издигнат от земята на небето; и в Светия Дух той става способен да обича дори и враговете си.
 
Един атонски старец в своите беседи за молитвата  говори за разновидности на плача, съдейки за тях по въздействието им върху човека. Той изброява дванадесет вида плач. И аз, като всички останали, познах различни видове плач през дългите години на отчаяно покаяние, но никога не ми е идвала наум мисълта да ги броя.
 
„Но и сега още казва Господ: обърнете се към Мене от все сърце с пост, плач и ридание” (Иоил 2:12). „Блажени плачещите, защото те ще се утешат”, е казал Господ за вечни векове. А и Сам „Той в дните на плътта Си, със силен вик и сълзи отправи молби и молитви към Оногова, Който можеше да Го спаси от смърт, и биде чут поради благоговението Си” (Евр. 5:7). Така на всеки един човек, който се стреми към божествената вечност, предстои да върви именно по този път: „със силен вопъл и със сълзи”, за да се спаси от властващата над нас смърт – от греха.
 
Превод: Ивайло Данов, Мила Игнатова




Гласувай:
4
0



1. анонимен - коментар
23.08.2010 22:11
Хубава тема,но до някаде.Защо ли?Защото всичко е само на хартия.Всеки може да напише хубави неща за Господ,но дали са истина?Това е отделен въпрос.
Имам свое мнение по въпроса.Не съм невярващ,но вече не вярвам в това ,което се говори и пише за Бог.Има Го.Но познанието за него не е истина.И самата библия е дезинформация.Наистина,,блаженни,,са вярващите.Не се заяждам с никого,изразявам мнение.
цитирай
2. bogolubie - Уважавам Вашето мнение,
23.08.2010 23:00
но не мога да се съглася с Вас, защото изпитах библията както се казва "на гърба си". Наистина, докато човек не е докоснат от живия и истинен Бог, не може да си обясни и да приеме много неща, но те съществуват и е точно така, както си го пише в Библията. Освен това, писано е, че много са призвани, а малцина са избрани. Макар и грубо, ще го сравня например с мюзикайдъла. Много отиват с желание и надежда на прослушването. Наистина всички пеят, но, когато другите ги слушат, тогава се разбира кой колко талант има. Вярно е, че всеки има нужда от Бог, но още по-вярно е, че Господ ни избира, а не ние Него. Човек трябва да бъде узрял, за да може да приеме Божията премъдрост, да бъде готов, за да я оцени и да я приеме като свое верую. Изключително много, Божии служители дори, нареждат нещата по човешкия си ум, а не, за да защитават Божиите интереси. И тъй като Божиите интереси са, да се запазим като Негови свидни създания, когато напук си гледаме собствените ни интереси, неминуемо губим и потъваме в блатото на гибелта. От мен, например, се искаше да се доверя най-напред на Божия Дух и едва тогава Той ми показваше истините от Библията в живота. А те са навсякъде. Но затова, трябва човек да забрави своите умствени постижения и да види нещата през Божиите очи. При Бог стойностите са различни от светските, защото светът бърза да се наслади на временното и изобщо не иска да знае, за това, което ще последва. /А Божието е вечното/. Не виждаме ли този процес при хора, победени от порок?! Те бързат лакомо да се наситят на земните съблазни, докато постигнат своя крах още тук, на земята.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10817071
Постинги: 14686
Коментари: 2327
Гласове: 9033
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930