Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.06.2010 15:46 - ЕЛАТЕ И ВИЖТЕ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 494 Коментари: 0 Гласове:
0



Елате и вижте
13.02.07 | Илиана Александрова, Пламен Сивов


Разговор с д-р Ангелос Валиантос

Според мен основен елемент на православния начин на живот е, че дори когато не съм съгласен с нещо, никога не се чувствам отделен от проблема; не мисля, че трябва да отида някъде другаде, в друга църква, която да ми харесва повече. Ако го направя, това би означавало, да не вярвам, че Църквата е изпратена в света; да мисля, че тя е нещо, което аз създавам по свой образ и подобие. Трудно е, но мисля, че трябва да покажем на ония, с които ни е трудно да говорим, че ги приемаме и че тяхното възприемане на Църквата е важно за всички ни...

Мирна: Няколко думи за Вас?
А. В. Основното ми занятие е гимназиален учител. Освен това съм доктор по богословие и в момента преподавам няколко богословски дисциплини в Богословския факултет на Атинския университет. В гимназията преподавам въведение в богословието и информатика. Работа с компютри преподавам и на студентите от факултета, тъй като у нас е това е абсолютно необходимо условие за изследователска работа. Освен това разглеждаме и богословските аспекти на работата с информацията; как да я управляваме, какви нови връзки създава тя между хората и как се интерпретира всичко това от православна гледна точка. Говорим и за опасностите, които информационното общество поставя пред нашата Църква.

Специализирал съм производство на радио и телевизионни програми, което за мен беше много ценно, защото научих как Църквата може да предложи един различен поглед върху света; да използва и отстоява определен език, да следва определени правила.

Няколко неща ми направиха впечатление, докато ми разказвахте за вашата работа в България. Първото е, че не сте богослови. Това е добре, защото можете да използвате богословието, да го погледнете отвън, приложено към живота си и да го предадете и на други хора, без задължително да използвате специализирания богословски език, който понякога изолира нашето съсловие от останалия свят. Второто е, че във вашето списание "Мирна" публикувате статии от православни автори от целия свят. Това е от голяма полза за вашите читатели, тъй като затварянето в рамките на една православна култура може да доведе до това православните да говорят само на други православни. Ние вярваме, че православният начин на живот е единственият правилен начин на живот и не може да го затваряме в рамките на една ограничена общност, казвайки: това сме ние, щастливи сме и останалите не ни интересуват.

М. В България наблюдаваме една дистанция между духовенството и обществото. Това създава привидност за самодостатъчност на Църквата. Няма ясна програма за мисионерство, вярващите не осъзнават потенциала си и задължението си да бъдат Христови свидетели пред обществото. (...) Малцина си задават въпроси за Църквата в личен план: как аз самият осъществявам в живота си православната вяра и до каква степен съм отговорен за всичко, което става в Църквата. Като издатели, опитвайки се да поставим тези проблеми пред обществото, ние изразяваме позицията на група миряни. Това има своите трудности и отрицателни страни, особено в очите на свещенството. Стремим се да изльчим един положителен критицизъм, различен от критиките, които човек може да прочете в светската преса, но в същото време, като православни, трябва да спазваме църковната дисциплина. За нас този проблем е много болезнен и трудно разрешим. Как бихте го коментирали?

А. В. Проблемът ви има добра и лоша страна. Лошата е, че понякога може би ви се струва, че Църквата не ви иска. Тя ви се представя като някаква затворена система, лоби, което се занимава само със себе си. Но трябва да видим ситуацията и от двете страни. Ако свещенството понякога се държи като самодостатъчно съсловие, нашата роля като миряни е точно в това - да покажем, че има и друг път. Според мен основен елемент на православния начин на живот е, че дори когато не съм съгласен с нещо, никога не се чувствам отделен от проблема; не чувствам, че трябва да отида някъде другаде, в друга църква, която да ми харесва повече. Ако го направя, това би означавало, да не вярвам, че Църквата е изпратена в света; да мисля, че тя е нещо, което аз създавам по свой образ и подобие. Трудно е, но мисля, че трябва да покажем на ония, с които ни е трудно да говорим, че ги приемаме и че тяхното възприемане на Църквата е важно за всички ни; че те са много добри, а нашата роля като миряни е да вземем тяхното послание и да го преведем по начин, който да увлече и други хора. Но те трябва да се чувстват сигурни, че това е едно и също послание, че основата е една и съща - православната вяра. Начините на изразяване могат да се различават.В църковното Предание имаме много примери на абсолютно различни начини на изразяване. Всъщност нито един светец не прилича на останалите. Имаме светци от всички професии, от всички социални групи и нива; имаме светци, които произхождат от богати семейства и бедняци; интелектуалци и такива, които не са можели да четат и пишат. И всички те са светци не защото са били определена категория хора, а защото са живели по определен начин. Ето с такива аргументи хората в Църквата трябва да се почувстват сигурни, че ние разбираме тяхното виждане за църковност и че нашето е същото, но използва други изразни средства.

Можем да почувстваме всичко това като период на пост, в който трябва да направим определен избор и този избор е аскетичен. Това, което в никакъв случай не бива да губим, е доверието един към друг. А за да накарам някой да има доверие в мен, трябва да съм много спокоен, да имам вътрешен мир и огромно търпение. Това е преходен период. Той ще свърши, повярвайте ми. В Гръцката православна църква също имахме подобни проблеми.

М. Скоро имахме срещи с група студенти по право. Опитахме се да говорим за морала в обществото и морала в Църквата. Тогава едно момиче каза: "Не разбирате ли, че Православието днес не е популярна тема? Знаем достатъчно за него". Как според Вас трябва да се проблематизира у хората това чувство, че всичко за Православието вече е казано? (...)

А. В. На първо място, православната вяра не е информация. Тя е начин на живот. Тя носи определено послание, но то е само началото. Нека си представим един млад човек, който е усвоил определено знание от книги, филми и социален опит, например знание за това какво е да обичаш, да обичаш момиче. Той знае всичко. Светът е пълен с образи и информация по тази тема. Първият път когато се влюбва, той има чувството, че всичко е ново, защото за пръв път той не просто знае, но чувства и живее любовта. Така че дори ако тази млада двойка повтори същите неща, които са били правени хилядолетия наред, те ще чувстват, че го правят за първи път. Това е прекрасно, защото ни показва, че нещата не се свеждат до идеите, но имат мирис, осезание, свой собствен неповторим образ, който се реализира в личния живот на всеки.

Така е и с православното послание. То се предава през вековете като информация, но щом го почувствам и вляза в него, то става мое, аз започвам да живея в него. Посланието на Църквата е покана: "Елате и вижте".

Имам наблюдения върху своите студенти. Живеем в православна страна със силна православна традиция, където сме мнозинство и понякога хората си казват: "Добре, аз знам всичко това, то е тук, достъпно е". Но аз завеждам студентите в някой православен храм и им казвам: "Знаете много за Църквата, но може би не разбирате всичко. Така че, постойте тук, отпуснете се, слушайте. Не забравяйте, че тук се случва нещо. Ако го почувствате, добре. Ако не го почувствате, внимавайте и бъдете подозрителни и любопитни. И чакайте. Не пропускайте възможността да бъдете тук". Ето ви ситуацията в изчистен вид: имате информацията; в някакъв момент ще я почувствате и ще разберете какво означава. Когато я направите своя, вие заставате на стартовата линия. В началото от вас не се изисква да започнете да живеете по друг начин, а просто да виждате света по друг начин и да правите всички неща от ежедневието си от друг аспект. Промяната на живота започва оттук.

М. Това част от собствения Ви опит ли е?

А. В. О, да. Има толкова много стадии и нива. В началото си мислех: аз съм богослов, знам толкова много за Църквата. Но всичко това е информация. Как да направиш тази информация живот? За да се случи това, ти трябва да си член на определена общност. Православната вяра не е нещо, което се изчерпва с определена личностна идентичност ("аз съм православен, за разлика от тебе, който не си"). Когато си православен, ти не просто чувстваш какво е Бог, но си провокиран да обясниш на хората колко грозен е светът без Бога, Който живееш. Това е като да кажеш: научих нещо много полезно и важно и искам да ти го кажа (ето ви информацията) и да те поканя да живееш същия живот. Така че, това не е магия: "аз съм православен и следователно съм различен". Не, аз съм православен и съм на тази стартова линия, от която започвам да живея по определен начин. Това е начин да обичам съпругата си, всеки ближен... Да си православен означава да живееш тази любов и да преодоляваш трудностите. Това е. Понякога успяваш, понякога се проваляш, но въпреки всичко като православен не можеш да си позволиш отчаяние. Мисля, че това е същината.

М. Хората обаче смятат, че това не е практичен подход. Сещаме се отново за една среща с преподаватели от учителски институт. Те ни казаха: "Съгласни сме да говорим за Православието, но нека се съсредоточим върху неговите исторически и културни проявления. Това образователно. Не виждаме полза да се насочваме към догматичното и мистичното съдържание на Православието". Ето я бариерата, която интелектът поставя пред вярата, която му казва "елате и вкусете колко благ е Господ". Как православното светоусещане се справя с тази бариера, с този стрес? Освен това Вие говорихте за нуждата да споделяш Православието като начин на живот, пребивавайки в общение с ближните си. За нас е много трудна именно тази стъпка - създаването на общност от вярващи. Знаем, че всеки православен трябва да живее в такава общност и общение със събратята си; православният живот е толкова личен, колкото и общностен. Как бихте очертали духовната страна на една православна общност, на една енория?

А. В. Много е важно да се изучава историята на Православната Църква като мисия. Някои от нейните мисионери са вършили неща отвъд нашето разбиране за "нормалност". В същото време техните истории звучат невероятно съвременно. Те отивали в някоя страна (нехристиянска) и първото нещо, което правели, е да научат местния език. След това се опитвали да помогнат, заедно с местните хора, да се решат основните проблеми на съответната общност - проблемите с водоснабдяването, изхранването и здравеопазването. Виждате ли - нито дума за Бога! И не защото са криели вярата си, за да я разкрият в някой друг момент, а защото чувствали, че са сред тези хора в името на Христа, за да помогнат на живота им. Имаме примери с мисионери, които прекарвали десет години на някое място и никой не знаел каква вяра изповядват. Но в същото време те били много близки с хората, защото се опитвали да станат членове на общностите, в които живеели. Тези общности съвсем не били християнски. Но тези мисионери са били християни и са водили своя православен богослужебен живот в домовете си. Изобщо, тяхната цел не била да проповядват за Христа, а да живеят Христа на определено място. После мнозина от местните стават приятели с нашите мисионери - не защото последните били нещо специално, а защото били едни от тях. И едва тогава мисионерите споделяли, че живеят по определен начин, но не за да се различават от останалите, а защото смятат, че този начин е добър. В същото време продължавали да вършат същите неща за местните хора.

Другият начин на мисионерстване е да отидеш някъде и да кажеш: "Ние сме тук, за да ви спасим". Това не води до успех. И може би затова Православната Църква няма особено интересна история в областта на този вид мисионерство. Никога не сме били добри в него. Но нашето мисионерство е било ефективно.

Мисля, че посланието на Църквата не е: "Искам да ти кажа това и това". По скоро тя казва: "Аз съм тук, жива съм". Виждате ли, съвсем различно е. Посланието не е нещо, което изговаряш, а нещо, което живееш и в което каниш и другите. Това е така наречения "мистицизъм", който не е врата към някакъв друг, отвъден свят, както мнозина си мислят.

Съзнавам, че до това разбиране се стига трудно. Хората предпочитат практични съвети от рода на това какво да правят, за да придобият вечен живот. Искат този вечен живот веднага. Това не е възможно.

В тази насока имаме невероятни примери в Писанието и Преданието. Например, разбойникът, разпънат отдясно на Христа. На неговата съдба можем да погледем по два начина, а той е светец, един от първите изповедници на вярата. Но нека помислим: навярно той е бил просто късметлия? Познал Христа, той просто е познал този, Когото трябва и е влязъл в рая по краткия път. Защо? Аз цял живот се опитвам да бъда добър, а той е водил ужасен живот и - бам! - в последния момент се е оказал на точното място, с точния човек и ... е бил въздигнат?!

Това е практичният поглед върху събитието. Другият е да съжалим разбойника. Защото е можел да изживее живота си по съвсем различен начин и е пропуснал тази възможност; пропуснал е целия си живот и едва в последния миг е разбрал как трябва да живее. Но все пак животът му е загубен; бил е изживян грешно и нещастно.

В притчата за лозето, чийто стопанин търсил помощници. Излязъл сутринта, довел някакви хора, по обед довел още, след обяд довел други. Накрая им дал една и съща заплата. Ето ви пак два начина на разбиране: "Работих от сутрин до здрач, а ми даде само един динарий. Другите работиха само два часа, а им даваш същите пари". Това е единият начин. Другият начин е да видим как всички тези хора са прекарали деня си. Първите са работили от сутринта, но са знаели, че вечерта ще имат какво да ядат. Вторите са прекарали цялата сутрин в тревоги - ще намерят ли работа днес? Ще имат ли пари вечерта, за да занесат на семействата си? Изгубили са целия ден в тази тревога.

М. Къде е мястото на единение между всички членове на Църквата - свещеници, миряни, монаси?…

А. В. Православната Църква не може да живее без своите тайнства. Именно те обединяват хората, които са различни и имат различни мнения. Ако попитате някого: "Какво е мнението на Православната Църква за това и това?" въпросът ви е поставен фундаментално неправилно, защото при нас няма един отговор, няма начин да кажем: "Православното отношение по този въпрос е такова", или, още по-лошо: "Православното отношение по този въпрос не е такова". Нека ви припомня, че когато влезем в Църквата, ние не спираме да говорим, но вече не със свои думи. Така ние, различните хора, спираме да говорим по нашите си начини и започваме да говорим по един и същ начин, който не е наш; никой от нас не е написал тези текстове, които повтаряме отново и отново. Но това са думи и песни, които идват от Преданието на Църквата и са останали там, защото са в състояние да обхванат всяка индивидуална мисъл, всеки индивидуален проблем, всяко отделно щастие и нещастие. Затова и ние не сме едно заради собствените си думи, а защото нашите думи повтарят само онова, което ни обединява. Пак думи като думи, но вече не сме различни. Ние се опитваме да намерим себе си в нещо, което реално съществува.

Краят на литургията, например, всъщност не е край. Литургията не е филм, след който се появява надпис "край" и ние напускаме киносалона. Литургичният "край" всъщност ни казва: "Идете и с помощта на Христа, на Божията Майка, на светеца, чиято памет празнуваме днес..." - идете! Това е начало - отново. Събрали сме се, извършили сме тайнството, Господнята вечеря, и сега продължаваме - продължаваме да живеем. Защото Евхаристията е момент от живота ни. И така - отивам в Църквата, говоря с другите; подпомогнат съм от онова Предание, което не ме поставя в необходимостта да търся свои думи. (Виждате в някои деноминации как проповедникът всеки път се опитва да намери някакви нови, красиви и умни думи; за него това е частно занимание. За нас не е. Нямам нужда от нови думи, за да (си) представя Христа). Продължавам да говоря и да се изразявам по своя си начин, по човешкия си начин. И съм спокоен, защото не ми се налага да бъда различен, за да мога да кажа: "аз съм най-добрият". Не - умните и глупавите влизат там по едно и също време и знаят какво да правят. Ако вземем този опит като пример, ще разберем, че имаме общи черти помежду си. Ето, преди два часа бяхме заедно в църквата, молихме се и вършехме едни и същи неща. Получили този пример, ние продължаваме нататък, носейки това чувство на единение през живота си. Дали успяваме или не, е друг въпрос, но винаги имаме възможността да опитаме отново и отново да бъдем едно цяло, а не отделни частици.

Всичко това е колкото отвлечено, толкова и практично. Представете си едно малко дете, което може да влиза в църквата и да повтаря опита си. В един момент то може да види, че се казват погрешни думи в храма - има свещеници, които понякога грешат в богослужението и дори не знаят какво четат. И какво от това? Понякога самите богослужебни книги са пълни с граматични и всякакви други грешки. И какво от това? Ние влизаме в храма и извършваме тайнството по осветения от Преданието начин - и това е нашата основа. И тя работи! Тайнството си е тайнство, дори ако свещеникът е недостоен и неграмотен. То се случва! И то именно защото можем да преодолеем грешките, ако сме заедно. И после излизаме и продължаваме да живеем...

М. Тоест, Църквата не бива да изказва по някакъв строго определен начин "мнението си" по един или друг аспект от живота, а просто да присъства и да живее истинския живот. Но все пак има исторически моменти, в които противопоставянето между това, което Църквата мисли за света и за живота, за избора между добро и зло, и това, което светът мисли и прави, може да бъде много силно. В такива моменти обществото прави някакви крачки, които са резултат от някакво общо виждане за това как животът да стане по-добър. Това предполага и някакъв морал, който е резултат от този консенсус. Трябва ли в такива случаи Църквата да се опитва да спори, да убеждава, да доказва, че истината не зависи от този консенсус; че той не е критерий за правилен избор? Или просто трябва да наблюдава?

А. В. Мисля - това, че сме православни, не ни прави някакви по-различни членове на обществото. За мен, освен всичко друго, то означава да се опитвам да бъда добър в това, което правя - да бъда добър журналист, работник, учител. Разликата е (ако говорим за учителя, което ми е близко), че съществуват множество педагогически теории, които обясняват какво означава да си добър учител. Аз следвам тези теории, а не някаква (несъществуваща) педагогическа теория на Православната Църква. Опитвам се да бъда в крак с времето в областта на педагогическата наука. И го правя, защото съм православен. Православната ми идентичност е онази мотивация, която ме кара да бъда добър в това, което правя. Не съм различен, защото съм православен, а просто се опитвам да дам най-доброто от себе си в моята професия.

М. ...Което ви прави различен, в края на краищата...

А. В. Да, то ме прави различен, защото зад усилията ми има смисъл.

Църквата е в света, защото Христос дойде в света - в един определен момент от времето, който е бил пълен хаос. Трябва да утвърждаваме разликата: това, което прави Църквата различна, е че ние разбираме човешкото страдание и неуспешни действия. Затова и не можем да разделяме хората на лоши и добри, а както бащата се отнася с децата си, можем да кажем: "ти си прав, а ти не си, но аз ви обичам и двамата". Така получаваме възможността да променим съзнанието си, ако то не ни прави щастливи; Църквата е тук заради нас и никой не е пренебрегнат.

Друг важен момент е от чие име говоря. Често голямата опасност за Църквата е, да казваме, че говорим от името на Христа, докато всъщност говорим единствено от себе си. Вземаме мястото на Христа, за да изкажем собствените си мисли. Чувстваме се сигурно, когато повтаряме неща, казани от светците или прочетени в Библията. Но и в тези случаи, макар и православен, аз съм мирянин, "цивилен"; имам политически идеи, които не изразявам в Църквата, а в политическите среди и процеси, в които участвам. Аз гласувам и се опитвам да преценя кой е най-добрият кандидат за държавно управление. Не се налага да гласувам за определен човек, само защото е православен. Може би някой, който не е православен е по-добър в работата си от православния. Отново - това не е клуб, в който гласувам за "моите". Опитвам се да бъда добър гражданин, със собствено мнение, който обаче помни две неща: първо, че смъртта е победена, защото Христос възкръсна; и второ, че всеки притежава възможността и способностите да промени живота си.

Ето защо мога да си позволя да съм против нещо. Аз съм против бомбардировките. Не мога да мисля, че има добри и лоши бомбардировки, или пък: "Християни бомбардират нехристияни - ура!". Не, аз съм против бомбардировките и бих отишъл при пострадалите от тях, защото те страдат. Раните нямат религиозна принадлежност.

М. В една статия от млад български богослов, която се казва "Благата вест и медиите" се споменава за евангелския епизод от Матея, където, след Възкресението, първосвещениците се събират и предлагат пари на войниците, пазили гробницата, за да кажат, че Христовите ученици са откраднали тялото Му. Авторьт разсьждава за това, колко лесно и колко страшно би могло да се манипулира цялото човечество, ако в нашето време с мощни средства за масова комуникация определена група би пожелала да направи такова "информационно затъмнение". Представляват ли днешните медии опасен проводник на световната лъжа?

А. В. Масмедиите са много особена нова игра, в която всеки иска да участва, пък и защо не? Вижте, можем да разпространим каквото послание си искаме, но всяко послание е еднакво безполезно, ако не се живее от някого. Живеем във века на информацията, но тревожността да узнаваме какво става по света сама по себе си е нещо добро, дори прекрасно. Тя, обаче, е безполезна, ако не се чувствам свързан със събитието по някакъв начин.

От другата страна е отчаянието. Не мога да направя нищо за това, което се случва в Ирак или в Югославия; безполезен съм. Но всъщност мога. Мога да не бомбардирам собствените си деца в собственото си ежедневие, защото съм видял колко трагична е войната. Опитвам се в собствения си живот да имам мир, защото знам какво се случва там. Така че, ако Православната Църква може да предложи нещо на медиите, то е, веднага след представянето на събитието, на новината, да даде две неща: възможност за промяна и надежда. Ако се придържа към тези два елемента, аз съм свободен да правя каквото намеря за добре. Но колкото и грозен да е фактът, че косоварите, слушайки прелитащите натовски самолети, казвали, че чували шум от ангелски криле, които ще ги освободят, точно толкова грозно е да се каже, че се е случило еди-какво си - без коментар.

М. И накрая – в няколко Ваши думи - какво е Православието?

А. В. Това е покана - "Елате и вижте". Елате, вижте, а после... Бог знае. Нека живеем, усещайки сока на живота. Ако той може да се нарече "Тялото и Кръвта Христови", това би било добре за вас. Но най-важното е да разберете защо живеете; после живейте, действайте. Понякога забравяме, че Църквата е Божия субстанция и че всичко, което правим, го правим в Църквата. Нека оставим Бог да се приближи още повече и да направи нещо за нас. Нека кажем: "Направих, каквото можах", или: "Всичко, което правих, се провали. Ела, Господи, и направи останалото!" Да си православен, означава да знаеш, че Бог е до теб. Всичко останало е въпрос на добра воля.

Разговорът е проведен в рамките
на Международна конференция по православна журналистика,
 Волос, Гърция




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11368428
Постинги: 14710
Коментари: 2337
Гласове: 9237
Архив
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031