Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.05.2010 21:40 - ПРОВАЛЕНОТО БЕЗБОЖИЕ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 849 Коментари: 0 Гласове:
0



Провалилото се безбожие
15.05.10 | Майкъл Новак


Майкъл Новак е роден през 1933 година в Джонстън, Пенсилвания. Американски философ, теолог, журналист и дипломат. Преподавал е социални науки в Харвард и Станфорд, директор по социални и политически науки в American Enterprise Institute, Вашингтон. В своята най-известна книга „Духът на демократичния капитализъм”, публикувана през 1982 година, Майкъл Новак излага виждането си за моралните основания на свободното общество.
 
Падането на комунизма през 1989 г. беше едно от най-значителните събития в човешката история – едно от най-внезапните, неочаквани, драматични и изключително повратни събития. Една от характеристиките на комунизма се оказа решаваща – неговата специфична форма на атеизъм и ефектът на този атеизъм върху морала на хората и тяхното икономическо състояние.


 
Седемдесет и две години комунизмът в Русия водеше скрита война срещу човешката душа. Тази война се водеше най-вече посредством идеи и непрестанна обществена пропаганда. Под повърхността тя подронваше самите основания. Незабелязано учеше хората да имат ниско мнение за себе си – бидейки уж неспособни за душевно благородство. Тя се гавреше със способността на душата за различаване и истина. Година след година, тихата артилерия на комунизма изравняваше вътрешния ландшафт на душата.
 
И ако трябва да говорим за тези неща по един по-светски начин, можем да кажем, че комунизмът се зае да унищожи човешкия капитал, да изличи векове познание, навици, култури – да изтрие „буржоазната култура”, да я посоли и изоре с лъжи, демонстрации и пропаганда. С това той унищожи инициативата, инвестирането, иновацията и дори навиците за честност и доверие, увереността в себе си и верността към дадената дума. В още по-голяма дълбочина комунизмът притъпи най-отличителната човешка черта – надареността на душата с творческа способност, нейното чувство за лична отговорност, познанието й за самата нея като субект.
 
Отрицанието на индивидуалното достойнство, свеждането на човешкото същество просто до материални елементи унижожава съзнанието ни за самите нас като личности, които разсъждават и избират, които влагат нови, творчески действия в историята и поемат отговорността за собствените си действия. За разлика от коня или кравата, човешкото същество е действена личност, активен фактор – фактор търсещ и разбиращ, размишляващ, отсъждащ и решаващ. Именно в това човекът е сътворен по образ Божий.
 
Комунизмът се опитваше да обективира всичко и всеки. Неговото фундаментално основание беше материализмът. Човешките същества са месо. Оживотворено може би за известно време, но по същество – нищо повече от sachetto (торба) с химикали. Инструменти. Средства.
 
Комунистическият атеизъм отрича каквото и да било трансцедентно измерение на битието, какъвто и да бил повик, на който хората биха се отзовали свободно. За комуниста всичко е нищожност, освен Диалектиката на историята, пред която и в чието име той се прекланя. Комунистът има само един морален принцип: колективната воля на Партията. Всичко би могло да бъде извършено в това име – убийство, мъчение, арест, ликвидация, изтребление.
 
Никакъв друг морален въпрос не може да бъде повдигнат. В човека няма вътрешен източник на достойнство. Теоретично личната свобода и личната отговорност не следва да се почитат, макар те, разбира се, да продължават да съществуват сред индивидите. На теория тези реалности са отхвърлени като буржоазни сантименти.
 
Колкото и да е парадоксално обаче, комунистическата система на арести, мъчения и публични признания е конституирала, въпреки себе си, един via negativa (път на отрицанието), който е довел голям брой от жертвите си до Бога и до едно ново чувство за това, че те са индивиди, които притежават достойнство. Защото по време на изтезанията жертвите откриват свидетелство за Божието присъствие в сърцевината на собственото си същество.
 
Наръчниците на КГБ включват повече от двадесет различни степени на изтезание, повече или по-малко научно изследвани и усъвършенствани. В определен момент от следствието мъчителят казва на жертвата, че няма никакъв смисъл да упорства, така че защо да причинява неприятности на всички? „Никой никога няма да научи, какво се случва тук. Нито съпротивата, нито признанието биха повлияли на изхода на Историята. Просто бъди практичен. Кажи ми каквото искам, напиши каквото ти кажа, и по-добре по-рано, отколкото по-късно.. Никой никога няма да научи какво правим ние с теб тук. Това ще бъде заключено в досието с милиони други досиета и след хиляда години, когато социализмът вече наистина ще бъде консолидиран, хората няма дори да забележат. Можеш да се смяташ за забравен човек. Бъди практичен. Няма такова нещо като истина. Всичко е само въпрос на взимане на решение. Въпрос на воля. Напиши онова, което знаеш, че е факт. Аз дори ще ти помогна. Колкото по-скоро се прибера у дома, толкова по-добре за мен – а пък и за теб. Това е въпрос на добра воля. Бъди практичен.”
 
И тогава светлината нахлува в съзнанието на жертвата: моят мъчител ми казва, че има цялата власт, но всъщност признава друго. Има нещо, което не притежава и го иска от мен. Следователно той няма цялата власт. Той се нуждае от това, аз да се съглася. Нуждае се от волята ми. Нуждае се от моето отрицание, че истината съществува. Само тогава неговата философия ще се потвърди.
 
Докато оставам верен на собствения си разум и воля, докато отказвам да съучаствам в лъжата му – моето съществуване го тревожи. Аз няма да излъжа. Той, разбира се, ще ме надвие. Може да ме пречупи чрез болката. Може да вземе разсъдъка и свободата ми посредством медикаменти. Но аз притежавам истинската власт в тези отношения. Той не може да получи онова, което иска, освен ако не му го дам свободно.
 
За него не е достатъчно да ме принуди, да ме унищожи – това би било работа за един миг. Аз съм изцяло в негова власт – изцяло, освен светилището на моето съзнание, моята вярност към светлината. Той може да ме лиши от всичко, освен от честността и голата воля. Тях не мога да му дам. Ще трябва да ме унищожи, но и тогава не ще може да ги има. Смъртта ми е приятел. Мъртъв аз не съм му от полза – на него или на безценната му Партия. | Списание "Християнство и култура", бр. 9/2004 г, със съкращения
 
Превод: Слава ЯнакиеваПровалилото се безбожие
15.05.10 | Майкъл Новак


Майкъл Новак е роден през 1933 година в Джонстън, Пенсилвания. Американски философ, теолог, журналист и дипломат. Преподавал е социални науки в Харвард и Станфорд, директор по социални и политически науки в American Enterprise Institute, Вашингтон. В своята най-известна книга „Духът на демократичния капитализъм”, публикувана през 1982 година, Майкъл Новак излага виждането си за моралните основания на свободното общество.
 
Падането на комунизма през 1989 г. беше едно от най-значителните събития в човешката история – едно от най-внезапните, неочаквани, драматични и изключително повратни събития. Една от характеристиките на комунизма се оказа решаваща – неговата специфична форма на атеизъм и ефектът на този атеизъм върху морала на хората и тяхното икономическо състояние.


 
Седемдесет и две години комунизмът в Русия водеше скрита война срещу човешката душа. Тази война се водеше най-вече посредством идеи и непрестанна обществена пропаганда. Под повърхността тя подронваше самите основания. Незабелязано учеше хората да имат ниско мнение за себе си – бидейки уж неспособни за душевно благородство. Тя се гавреше със способността на душата за различаване и истина. Година след година, тихата артилерия на комунизма изравняваше вътрешния ландшафт на душата.
 
И ако трябва да говорим за тези неща по един по-светски начин, можем да кажем, че комунизмът се зае да унищожи човешкия капитал, да изличи векове познание, навици, култури – да изтрие „буржоазната култура”, да я посоли и изоре с лъжи, демонстрации и пропаганда. С това той унищожи инициативата, инвестирането, иновацията и дори навиците за честност и доверие, увереността в себе си и верността към дадената дума. В още по-голяма дълбочина комунизмът притъпи най-отличителната човешка черта – надареността на душата с творческа способност, нейното чувство за лична отговорност, познанието й за самата нея като субект.
 
Отрицанието на индивидуалното достойнство, свеждането на човешкото същество просто до материални елементи унижожава съзнанието ни за самите нас като личности, които разсъждават и избират, които влагат нови, творчески действия в историята и поемат отговорността за собствените си действия. За разлика от коня или кравата, човешкото същество е действена личност, активен фактор – фактор търсещ и разбиращ, размишляващ, отсъждащ и решаващ. Именно в това човекът е сътворен по образ Божий.
 
Комунизмът се опитваше да обективира всичко и всеки. Неговото фундаментално основание беше материализмът. Човешките същества са месо. Оживотворено може би за известно време, но по същество – нищо повече от sachetto (торба) с химикали. Инструменти. Средства.
 
Комунистическият атеизъм отрича каквото и да било трансцедентно измерение на битието, какъвто и да бил повик, на който хората биха се отзовали свободно. За комуниста всичко е нищожност, освен Диалектиката на историята, пред която и в чието име той се прекланя. Комунистът има само един морален принцип: колективната воля на Партията. Всичко би могло да бъде извършено в това име – убийство, мъчение, арест, ликвидация, изтребление.
 
Никакъв друг морален въпрос не може да бъде повдигнат. В човека няма вътрешен източник на достойнство. Теоретично личната свобода и личната отговорност не следва да се почитат, макар те, разбира се, да продължават да съществуват сред индивидите. На теория тези реалности са отхвърлени като буржоазни сантименти.
 
Колкото и да е парадоксално обаче, комунистическата система на арести, мъчения и публични признания е конституирала, въпреки себе си, един via negativa (път на отрицанието), който е довел голям брой от жертвите си до Бога и до едно ново чувство за това, че те са индивиди, които притежават достойнство. Защото по време на изтезанията жертвите откриват свидетелство за Божието присъствие в сърцевината на собственото си същество.
 
Наръчниците на КГБ включват повече от двадесет различни степени на изтезание, повече или по-малко научно изследвани и усъвършенствани. В определен момент от следствието мъчителят казва на жертвата, че няма никакъв смисъл да упорства, така че защо да причинява неприятности на всички? „Никой никога няма да научи, какво се случва тук. Нито съпротивата, нито признанието биха повлияли на изхода на Историята. Просто бъди практичен. Кажи ми каквото искам, напиши каквото ти кажа, и по-добре по-рано, отколкото по-късно.. Никой никога няма да научи какво правим ние с теб тук. Това ще бъде заключено в досието с милиони други досиета и след хиляда години, когато социализмът вече наистина ще бъде консолидиран, хората няма дори да забележат. Можеш да се смяташ за забравен човек. Бъди практичен. Няма такова нещо като истина. Всичко е само въпрос на взимане на решение. Въпрос на воля. Напиши онова, което знаеш, че е факт. Аз дори ще ти помогна. Колкото по-скоро се прибера у дома, толкова по-добре за мен – а пък и за теб. Това е въпрос на добра воля. Бъди практичен.”
 
И тогава светлината нахлува в съзнанието на жертвата: моят мъчител ми казва, че има цялата власт, но всъщност признава друго. Има нещо, което не притежава и го иска от мен. Следователно той няма цялата власт. Той се нуждае от това, аз да се съглася. Нуждае се от волята ми. Нуждае се от моето отрицание, че истината съществува. Само тогава неговата философия ще се потвърди.
 
Докато оставам верен на собствения си разум и воля, докато отказвам да съучаствам в лъжата му – моето съществуване го тревожи. Аз няма да излъжа. Той, разбира се, ще ме надвие. Може да ме пречупи чрез болката. Може да вземе разсъдъка и свободата ми посредством медикаменти. Но аз притежавам истинската власт в тези отношения. Той не може да получи онова, което иска, освен ако не му го дам свободно.
 
За него не е достатъчно да ме принуди, да ме унищожи – това би било работа за един миг. Аз съм изцяло в негова власт – изцяло, освен светилището на моето съзнание, моята вярност към светлината. Той може да ме лиши от всичко, освен от честността и голата воля. Тях не мога да му дам. Ще трябва да ме унищожи, но и тогава не ще може да ги има. Смъртта ми е приятел. Мъртъв аз не съм му от полза – на него или на безценната му Партия. | Списание "Християнство и култура", бр. 9/2004 г, със съкращения
 
Превод: Слава ЯнакиеваПровалилото се безбожие
15.05.10 | Майкъл Новак


Майкъл Новак е роден през 1933 година в Джонстън, Пенсилвания. Американски философ, теолог, журналист и дипломат. Преподавал е социални науки в Харвард и Станфорд, директор по социални и политически науки в American Enterprise Institute, Вашингтон. В своята най-известна книга „Духът на демократичния капитализъм”, публикувана през 1982 година, Майкъл Новак излага виждането си за моралните основания на свободното общество.
 
Падането на комунизма през 1989 г. беше едно от най-значителните събития в човешката история – едно от най-внезапните, неочаквани, драматични и изключително повратни събития. Една от характеристиките на комунизма се оказа решаваща – неговата специфична форма на атеизъм и ефектът на този атеизъм върху морала на хората и тяхното икономическо състояние.


 
Седемдесет и две години комунизмът в Русия водеше скрита война срещу човешката душа. Тази война се водеше най-вече посредством идеи и непрестанна обществена пропаганда. Под повърхността тя подронваше самите основания. Незабелязано учеше хората да имат ниско мнение за себе си – бидейки уж неспособни за душевно благородство. Тя се гавреше със способността на душата за различаване и истина. Година след година, тихата артилерия на комунизма изравняваше вътрешния ландшафт на душата.
 
И ако трябва да говорим за тези неща по един по-светски начин, можем да кажем, че комунизмът се зае да унищожи човешкия капитал, да изличи векове познание, навици, култури – да изтрие „буржоазната култура”, да я посоли и изоре с лъжи, демонстрации и пропаганда. С това той унищожи инициативата, инвестирането, иновацията и дори навиците за честност и доверие, увереността в себе си и верността към дадената дума. В още по-голяма дълбочина комунизмът притъпи най-отличителната човешка черта – надареността на душата с творческа способност, нейното чувство за лична отговорност, познанието й за самата нея като субект.
 
Отрицанието на индивидуалното достойнство, свеждането на човешкото същество просто до материални елементи унижожава съзнанието ни за самите нас като личности, които разсъждават и избират, които влагат нови, творчески действия в историята и поемат отговорността за собствените си действия. За разлика от коня или кравата, човешкото същество е действена личност, активен фактор – фактор търсещ и разбиращ, размишляващ, отсъждащ и решаващ. Именно в това човекът е сътворен по образ Божий.
 
Комунизмът се опитваше да обективира всичко и всеки. Неговото фундаментално основание беше материализмът. Човешките същества са месо. Оживотворено може би за известно време, но по същество – нищо повече от sachetto (торба) с химикали. Инструменти. Средства.
 
Комунистическият атеизъм отрича каквото и да било трансцедентно измерение на битието, какъвто и да бил повик, на който хората биха се отзовали свободно. За комуниста всичко е нищожност, освен Диалектиката на историята, пред която и в чието име той се прекланя. Комунистът има само един морален принцип: колективната воля на Партията. Всичко би могло да бъде извършено в това име – убийство, мъчение, арест, ликвидация, изтребление.
 
Никакъв друг морален въпрос не може да бъде повдигнат. В човека няма вътрешен източник на достойнство. Теоретично личната свобода и личната отговорност не следва да се почитат, макар те, разбира се, да продължават да съществуват сред индивидите. На теория тези реалности са отхвърлени като буржоазни сантименти.
 
Колкото и да е парадоксално обаче, комунистическата система на арести, мъчения и публични признания е конституирала, въпреки себе си, един via negativa (път на отрицанието), който е довел голям брой от жертвите си до Бога и до едно ново чувство за това, че те са индивиди, които притежават достойнство. Защото по време на изтезанията жертвите откриват свидетелство за Божието присъствие в сърцевината на собственото си същество.
 
Наръчниците на КГБ включват повече от двадесет различни степени на изтезание, повече или по-малко научно изследвани и усъвършенствани. В определен момент от следствието мъчителят казва на жертвата, че няма никакъв смисъл да упорства, така че защо да причинява неприятности на всички? „Никой никога няма да научи, какво се случва тук. Нито съпротивата, нито признанието биха повлияли на изхода на Историята. Просто бъди практичен. Кажи ми каквото искам, напиши каквото ти кажа, и по-добре по-рано, отколкото по-късно.. Никой никога няма да научи какво правим ние с теб тук. Това ще бъде заключено в досието с милиони други досиета и след хиляда години, когато социализмът вече наистина ще бъде консолидиран, хората няма дори да забележат. Можеш да се смяташ за забравен човек. Бъди практичен. Няма такова нещо като истина. Всичко е само въпрос на взимане на решение. Въпрос на воля. Напиши онова, което знаеш, че е факт. Аз дори ще ти помогна. Колкото по-скоро се прибера у дома, толкова по-добре за мен – а пък и за теб. Това е въпрос на добра воля. Бъди практичен.”
 
И тогава светлината нахлува в съзнанието на жертвата: моят мъчител ми казва, че има цялата власт, но всъщност признава друго. Има нещо, което не притежава и го иска от мен. Следователно той няма цялата власт. Той се нуждае от това, аз да се съглася. Нуждае се от волята ми. Нуждае се от моето отрицание, че истината съществува. Само тогава неговата философия ще се потвърди.
 
Докато оставам верен на собствения си разум и воля, докато отказвам да съучаствам в лъжата му – моето съществуване го тревожи. Аз няма да излъжа. Той, разбира се, ще ме надвие. Може да ме пречупи чрез болката. Може да вземе разсъдъка и свободата ми посредством медикаменти. Но аз притежавам истинската власт в тези отношения. Той не може да получи онова, което иска, освен ако не му го дам свободно.
 
За него не е достатъчно да ме принуди, да ме унищожи – това би било работа за един миг. Аз съм изцяло в негова власт – изцяло, освен светилището на моето съзнание, моята вярност към светлината. Той може да ме лиши от всичко, освен от честността и голата воля. Тях не мога да му дам. Ще трябва да ме унищожи, но и тогава не ще може да ги има. Смъртта ми е приятел. Мъртъв аз не съм му от полза – на него или на безценната му Партия. | Списание "Християнство и култура", бр. 9/2004 г, със съкращения
 
Превод: Слава ЯнакиеваПровалилото се безбожие
15.05.10 | Майкъл Новак


Майкъл Новак е роден през 1933 година в Джонстън, Пенсилвания. Американски философ, теолог, журналист и дипломат. Преподавал е социални науки в Харвард и Станфорд, директор по социални и политически науки в American Enterprise Institute, Вашингтон. В своята най-известна книга „Духът на демократичния капитализъм”, публикувана през 1982 година, Майкъл Новак излага виждането си за моралните основания на свободното общество.
 
Падането на комунизма през 1989 г. беше едно от най-значителните събития в човешката история – едно от най-внезапните, неочаквани, драматични и изключително повратни събития. Една от характеристиките на комунизма се оказа решаваща – неговата специфична форма на атеизъм и ефектът на този атеизъм върху морала на хората и тяхното икономическо състояние.


 
Седемдесет и две години комунизмът в Русия водеше скрита война срещу човешката душа. Тази война се водеше най-вече посредством идеи и непрестанна обществена пропаганда. Под повърхността тя подронваше самите основания. Незабелязано учеше хората да имат ниско мнение за себе си – бидейки уж неспособни за душевно благородство. Тя се гавреше със способността на душата за различаване и истина. Година след година, тихата артилерия на комунизма изравняваше вътрешния ландшафт на душата.
 
И ако трябва да говорим за тези неща по един по-светски начин, можем да кажем, че комунизмът се зае да унищожи човешкия капитал, да изличи векове познание, навици, култури – да изтрие „буржоазната култура”, да я посоли и изоре с лъжи, демонстрации и пропаганда. С това той унищожи инициативата, инвестирането, иновацията и дори навиците за честност и доверие, увереността в себе си и верността към дадената дума. В още по-голяма дълбочина комунизмът притъпи най-отличителната човешка черта – надареността на душата с творческа способност, нейното чувство за лична отговорност, познанието й за самата нея като субект.
 
Отрицанието на индивидуалното достойнство, свеждането на човешкото същество просто до материални елементи унижожава съзнанието ни за самите нас като личности, които разсъждават и избират, които влагат нови, творчески действия в историята и поемат отговорността за собствените си действия. За разлика от коня или кравата, човешкото същество е действена личност, активен фактор – фактор търсещ и разбиращ, размишляващ, отсъждащ и решаващ. Именно в това човекът е сътворен по образ Божий.
 
Комунизмът се опитваше да обективира всичко и всеки. Неговото фундаментално основание беше материализмът. Човешките същества са месо. Оживотворено може би за известно време, но по същество – нищо повече от sachetto (торба) с химикали. Инструменти. Средства.
 
Комунистическият атеизъм отрича каквото и да било трансцедентно измерение на битието, какъвто и да бил повик, на който хората биха се отзовали свободно. За комуниста всичко е нищожност, освен Диалектиката на историята, пред която и в чието име той се прекланя. Комунистът има само един морален принцип: колективната воля на Партията. Всичко би могло да бъде извършено в това име – убийство, мъчение, арест, ликвидация, изтребление.
 
Никакъв друг морален въпрос не може да бъде повдигнат. В човека няма вътрешен източник на достойнство. Теоретично личната свобода и личната отговорност не следва да се почитат, макар те, разбира се, да продължават да съществуват сред индивидите. На теория тези реалности са отхвърлени като буржоазни сантименти.
 
Колкото и да е парадоксално обаче, комунистическата система на арести, мъчения и публични признания е конституирала, въпреки себе си, един via negativa (път на отрицанието), който е довел голям брой от жертвите си до Бога и до едно ново чувство за това, че те са индивиди, които притежават достойнство. Защото по време на изтезанията жертвите откриват свидетелство за Божието присъствие в сърцевината на собственото си същество.
 
Наръчниците на КГБ включват повече от двадесет различни степени на изтезание, повече или по-малко научно изследвани и усъвършенствани. В определен момент от следствието мъчителят казва на жертвата, че няма никакъв смисъл да упорства, така че защо да причинява неприятности на всички? „Никой никога няма да научи, какво се случва тук. Нито съпротивата, нито признанието биха повлияли на изхода на Историята. Просто бъди практичен. Кажи ми каквото искам, напиши каквото ти кажа, и по-добре по-рано, отколкото по-късно.. Никой никога няма да научи какво правим ние с теб тук. Това ще бъде заключено в досието с милиони други досиета и след хиляда години, когато социализмът вече наистина ще бъде консолидиран, хората няма дори да забележат. Можеш да се смяташ за забравен човек. Бъди практичен. Няма такова нещо като истина. Всичко е само въпрос на взимане на решение. Въпрос на воля. Напиши онова, което знаеш, че е факт. Аз дори ще ти помогна. Колкото по-скоро се прибера у дома, толкова по-добре за мен – а пък и за теб. Това е въпрос на добра воля. Бъди практичен.”
 
И тогава светлината нахлува в съзнанието на жертвата: моят мъчител ми казва, че има цялата власт, но всъщност признава друго. Има нещо, което не притежава и го иска от мен. Следователно той няма цялата власт. Той се нуждае от това, аз да се съглася. Нуждае се от волята ми. Нуждае се от моето отрицание, че истината съществува. Само тогава неговата философия ще се потвърди.
 
Докато оставам верен на собствения си разум и воля, докато отказвам да съучаствам в лъжата му – моето съществуване го тревожи. Аз няма да излъжа. Той, разбира се, ще ме надвие. Може да ме пречупи чрез болката. Може да вземе разсъдъка и свободата ми посредством медикаменти. Но аз притежавам истинската власт в тези отношения. Той не може да получи онова, което иска, освен ако не му го дам свободно.
 
За него не е достатъчно да ме принуди, да ме унищожи – това би било работа за един миг. Аз съм изцяло в негова власт – изцяло, освен светилището на моето съзнание, моята вярност към светлината. Той може да ме лиши от всичко, освен от честността и голата воля. Тях не мога да му дам. Ще трябва да ме унищожи, но и тогава не ще може да ги има. Смъртта ми е приятел. Мъртъв аз не съм му от полза – на него или на безценната му Партия. | Списание "Християнство и култура", бр. 9/2004 г, със съкращения
 
Превод: Слава ЯнакиеваПровалилото се безбожие
15.05.10 | Майкъл Новак


Майкъл Новак е роден през 1933 година в Джонстън, Пенсилвания. Американски философ, теолог, журналист и дипломат. Преподавал е социални науки в Харвард и Станфорд, директор по социални и политически науки в American Enterprise Institute, Вашингтон. В своята най-известна книга „Духът на демократичния капитализъм”, публикувана през 1982 година, Майкъл Новак излага виждането си за моралните основания на свободното общество.
 
Падането на комунизма през 1989 г. беше едно от най-значителните събития в човешката история – едно от най-внезапните, неочаквани, драматични и изключително повратни събития. Една от характеристиките на комунизма се оказа решаваща – неговата специфична форма на атеизъм и ефектът на този атеизъм върху морала на хората и тяхното икономическо състояние.


 
Седемдесет и две години комунизмът в Русия водеше скрита война срещу човешката душа. Тази война се водеше най-вече посредством идеи и непрестанна обществена пропаганда. Под повърхността тя подронваше самите основания. Незабелязано учеше хората да имат ниско мнение за себе си – бидейки уж неспособни за душевно благородство. Тя се гавреше със способността на душата за различаване и истина. Година след година, тихата артилерия на комунизма изравняваше вътрешния ландшафт на душата.
 
И ако трябва да говорим за тези неща по един по-светски начин, можем да кажем, че комунизмът се зае да унищожи човешкия капитал, да изличи векове познание, навици, култури – да изтрие „буржоазната култура”, да я посоли и изоре с лъжи, демонстрации и пропаганда. С това той унищожи инициативата, инвестирането, иновацията и дори навиците за честност и доверие, увереността в себе си и верността към дадената дума. В още по-голяма дълбочина комунизмът притъпи най-отличителната човешка черта – надареността на душата с творческа способност, нейното чувство за лична отговорност, познанието й за самата нея като субект.
 
Отрицанието на индивидуалното достойнство, свеждането на човешкото същество просто до материални елементи унижожава съзнанието ни за самите нас като личности, които разсъждават и избират, които влагат нови, творчески действия в историята и поемат отговорността за собствените си действия. За разлика от коня или кравата, човешкото същество е действена личност, активен фактор – фактор търсещ и разбиращ, размишляващ, отсъждащ и решаващ. Именно в това човекът е сътворен по образ Божий.
 
Комунизмът се опитваше да обективира всичко и всеки. Неговото фундаментално основание беше материализмът. Човешките същества са месо. Оживотворено може би за известно време, но по същество – нищо повече от sachetto (торба) с химикали. Инструменти. Средства.
 
Комунистическият атеизъм отрича каквото и да било трансцедентно измерение на битието, какъвто и да бил повик, на който хората биха се отзовали свободно. За комуниста всичко е нищожност, освен Диалектиката на историята, пред която и в чието име той се прекланя. Комунистът има само един морален принцип: колективната воля на Партията. Всичко би могло да бъде извършено в това име – убийство, мъчение, арест, ликвидация, изтребление.
 
Никакъв друг морален въпрос не може да бъде повдигнат. В човека няма вътрешен източник на достойнство. Теоретично личната свобода и личната отговорност не следва да се почитат, макар те, разбира се, да продължават да съществуват сред индивидите. На теория тези реалности са отхвърлени като буржоазни сантименти.
 
Колкото и да е парадоксално обаче, комунистическата система на арести, мъчения и публични признания е конституирала, въпреки себе си, един via negativa (път на отрицанието), който е довел голям брой от жертвите си до Бога и до едно ново чувство за това, че те са индивиди, които притежават достойнство. Защото по време на изтезанията жертвите откриват свидетелство за Божието присъствие в сърцевината на собственото си същество.
 
Наръчниците на КГБ включват повече от двадесет различни степени на изтезание, повече или по-малко научно изследвани и усъвършенствани. В определен момент от следствието мъчителят казва на жертвата, че няма никакъв смисъл да упорства, така че защо да причинява неприятности на всички? „Никой никога няма да научи, какво се случва тук. Нито съпротивата, нито признанието биха повлияли на изхода на Историята. Просто бъди практичен. Кажи ми каквото искам, напиши каквото ти кажа, и по-добре по-рано, отколкото по-късно.. Никой никога няма да научи какво правим ние с теб тук. Това ще бъде заключено в досието с милиони други досиета и след хиляда години, когато социализмът вече наистина ще бъде консолидиран, хората няма дори да забележат. Можеш да се смяташ за забравен човек. Бъди практичен. Няма такова нещо като истина. Всичко е само въпрос на взимане на решение. Въпрос на воля. Напиши онова, което знаеш, че е факт. Аз дори ще ти помогна. Колкото по-скоро се прибера у дома, толкова по-добре за мен – а пък и за теб. Това е въпрос на добра воля. Бъди практичен.”
 
И тогава светлината нахлува в съзнанието на жертвата: моят мъчител ми казва, че има цялата власт, но всъщност признава друго. Има нещо, което не притежава и го иска от мен. Следователно той няма цялата власт. Той се нуждае от това, аз да се съглася. Нуждае се от волята ми. Нуждае се от моето отрицание, че истината съществува. Само тогава неговата философия ще се потвърди.
 
Докато оставам верен на собствения си разум и воля, докато отказвам да съучаствам в лъжата му – моето съществуване го тревожи. Аз няма да излъжа. Той, разбира се, ще ме надвие. Може да ме пречупи чрез болката. Може да вземе разсъдъка и свободата ми посредством медикаменти. Но аз притежавам истинската власт в тези отношения. Той не може да получи онова, което иска, освен ако не му го дам свободно.
 
За него не е достатъчно да ме принуди, да ме унищожи – това би било работа за един миг. Аз съм изцяло в негова власт – изцяло, освен светилището на моето съзнание, моята вярност към светлината. Той може да ме лиши от всичко, освен от честността и голата воля. Тях не мога да му дам. Ще трябва да ме унищожи, но и тогава не ще може да ги има. Смъртта ми е приятел. Мъртъв аз не съм му от полза – на него или на безценната му Партия. | Списание "Християнство и култура", бр. 9/2004 г, със съкращения
 
Превод: Слава ЯнакиеваПровалилото се безбожие
15.05.10 | Майкъл Новак


Майкъл Новак е роден през 1933 година в Джонстън, Пенсилвания. Американски философ, теолог, журналист и дипломат. Преподавал е социални науки в Харвард и Станфорд, директор по социални и политически науки в American Enterprise Institute, Вашингтон. В своята най-известна книга „Духът на демократичния капитализъм”, публикувана през 1982 година, Майкъл Новак излага виждането си за моралните основания на свободното общество.
 
Падането на комунизма през 1989 г. беше едно от най-значителните събития в човешката история – едно от най-внезапните, неочаквани, драматични и изключително повратни събития. Една от характеристиките на комунизма се оказа решаваща – неговата специфична форма на атеизъм и ефектът на този атеизъм върху морала на хората и тяхното икономическо състояние.


 
Седемдесет и две години комунизмът в Русия водеше скрита война срещу човешката душа. Тази война се водеше най-вече посредством идеи и непрестанна обществена пропаганда. Под повърхността тя подронваше самите основания. Незабелязано учеше хората да имат ниско мнение за себе си – бидейки уж неспособни за душевно благородство. Тя се гавреше със способността на душата за различаване и истина. Година след година, тихата артилерия на комунизма изравняваше вътрешния ландшафт на душата.
 
И ако трябва да говорим за тези неща по един по-светски начин, можем да кажем, че комунизмът се зае да унищожи човешкия капитал, да изличи векове познание, навици, култури – да изтрие „буржоазната култура”, да я посоли и изоре с лъжи, демонстрации и пропаганда. С това той унищожи инициативата, инвестирането, иновацията и дори навиците за честност и доверие, увереността в себе си и верността към дадената дума. В още по-голяма дълбочина комунизмът притъпи най-отличителната човешка черта – надареността на душата с творческа способност, нейното чувство за лична отговорност, познанието й за самата нея като субект.
 
Отрицанието на индивидуалното достойнство, свеждането на човешкото същество просто до материални елементи унижожава съзнанието ни за самите нас като личности, които разсъждават и избират, които влагат нови, творчески действия в историята и поемат отговорността за собствените си действия. За разлика от коня или кравата, човешкото същество е действена личност, активен фактор – фактор търсещ и разбиращ, размишляващ, отсъждащ и решаващ. Именно в това човекът е сътворен по образ Божий.
 
Комунизмът се опитваше да обективира всичко и всеки. Неговото фундаментално основание беше материализмът. Човешките същества са месо. Оживотворено може би за известно време, но по същество – нищо повече от sachetto (торба) с химикали. Инструменти. Средства.
 
Комунистическият атеизъм отрича каквото и да било трансцедентно измерение на битието, какъвто и да бил повик, на който хората биха се отзовали свободно. За комуниста всичко е нищожност, освен Диалектиката на историята, пред която и в чието име той се прекланя. Комунистът има само един морален принцип: колективната воля на Партията. Всичко би могло да бъде извършено в това име – убийство, мъчение, арест, ликвидация, изтребление.
 
Никакъв друг морален въпрос не може да бъде повдигнат. В човека няма вътрешен източник на достойнство. Теоретично личната свобода и личната отговорност не следва да се почитат, макар те, разбира се, да продължават да съществуват сред индивидите. На теория тези реалности са отхвърлени като буржоазни сантименти.
 
Колкото и да е парадоксално обаче, комунистическата система на арести, мъчения и публични признания е конституирала, въпреки себе си, един via negativa (път на отрицанието), който е довел голям брой от жертвите си до Бога и до едно ново чувство за това, че те са индивиди, които притежават достойнство. Защото по време на изтезанията жертвите откриват свидетелство за Божието присъствие в сърцевината на собственото си същество.
 
Наръчниците на КГБ включват повече от двадесет различни степени на изтезание, повече или по-малко научно изследвани и усъвършенствани. В определен момент от следствието мъчителят казва на жертвата, че няма никакъв смисъл да упорства, така че защо да причинява неприятности на всички? „Никой никога няма да научи, какво се случва тук. Нито съпротивата, нито признанието биха повлияли на изхода на Историята. Просто бъди практичен. Кажи ми каквото искам, напиши каквото ти кажа, и по-добре по-рано, отколкото по-късно.. Никой никога няма да научи какво правим ние с теб тук. Това ще бъде заключено в досието с милиони други досиета и след хиляда години, когато социализмът вече наистина ще бъде консолидиран, хората няма дори да забележат. Можеш да се смяташ за забравен човек. Бъди практичен. Няма такова нещо като истина. Всичко е само въпрос на взимане на решение. Въпрос на воля. Напиши онова, което знаеш, че е факт. Аз дори ще ти помогна. Колкото по-скоро се прибера у дома, толкова по-добре за мен – а пък и за теб. Това е въпрос на добра воля. Бъди практичен.”
 
И тогава светлината нахлува в съзнанието на жертвата: моят мъчител ми казва, че има цялата власт, но всъщност признава друго. Има нещо, което не притежава и го иска от мен. Следователно той няма цялата власт. Той се нуждае от това, аз да се съглася. Нуждае се от волята ми. Нуждае се от моето отрицание, че истината съществува. Само тогава неговата философия ще се потвърди.
 
Докато оставам верен на собствения си разум и воля, докато отказвам да съучаствам в лъжата му – моето съществуване го тревожи. Аз няма да излъжа. Той, разбира се, ще ме надвие. Може да ме пречупи чрез болката. Може да вземе разсъдъка и свободата ми посредством медикаменти. Но аз притежавам истинската власт в тези отношения. Той не може да получи онова, което иска, освен ако не му го дам свободно.
 
За него не е достатъчно да ме принуди, да ме унищожи – това би било работа за един миг. Аз съм изцяло в негова власт – изцяло, освен светилището на моето съзнание, моята вярност към светлината. Той може да ме лиши от всичко, освен от честността и голата воля. Тях не мога да му дам. Ще трябва да ме унищожи, но и тогава не ще може да ги има. Смъртта ми е приятел. Мъртъв аз не съм му от полза – на него или на безценната му Партия. | Списание "Християнство и култура", бр. 9/2004 г, със съкращения
 
Превод: Слава ЯнакиеваПровалилото се безбожие
15.05.10 | Майкъл Новак


Майкъл Новак е роден през 1933 година в Джонстън, Пенсилвания. Американски философ, теолог, журналист и дипломат. Преподавал е социални науки в Харвард и Станфорд, директор по социални и политически науки в American Enterprise Institute, Вашингтон. В своята най-известна книга „Духът на демократичния капитализъм”, публикувана през 1982 година, Майкъл Новак излага виждането си за моралните основания на свободното общество.
 
Падането на комунизма през 1989 г. беше едно от най-значителните събития в човешката история – едно от най-внезапните, неочаквани, драматични и изключително повратни събития. Една от характеристиките на комунизма се оказа решаваща – неговата специфична форма на атеизъм и ефектът на този атеизъм върху морала на хората и тяхното икономическо състояние.


 
Седемдесет и две години комунизмът в Русия водеше скрита война срещу човешката душа. Тази война се водеше най-вече посредством идеи и непрестанна обществена пропаганда. Под повърхността тя подронваше самите основания. Незабелязано учеше хората да имат ниско мнение за себе си – бидейки уж неспособни за душевно благородство. Тя се гавреше със способността на душата за различаване и истина. Година след година, тихата артилерия на комунизма изравняваше вътрешния ландшафт на душата.
 
И ако трябва да говорим за тези неща по един по-светски начин, можем да кажем, че комунизмът се зае да унищожи човешкия капитал, да изличи векове познание, навици, култури – да изтрие „буржоазната култура”, да я посоли и изоре с лъжи, демонстрации и пропаганда. С това той унищожи инициативата, инвестирането, иновацията и дори навиците за честност и доверие, увереността в себе си и верността към дадената дума. В още по-голяма дълбочина комунизмът притъпи най-отличителната човешка черта – надареността на душата с творческа способност, нейното чувство за лична отговорност, познанието й за самата нея като субект.
 
Отрицанието на индивидуалното достойнство, свеждането на човешкото същество просто до материални елементи унижожава съзнанието ни за самите нас като личности, които разсъждават и избират, които влагат нови, творчески действия в историята и поемат отговорността за собствените си действия. За разлика от коня или кравата, човешкото същество е действена личност, активен фактор – фактор търсещ и разбиращ, размишляващ, отсъждащ и решаващ. Именно в това човекът е сътворен по образ Божий.
 
Комунизмът се опитваше да обективира всичко и всеки. Неговото фундаментално основание беше материализмът. Човешките същества са месо. Оживотворено може би за известно време, но по същество – нищо повече от sachetto (торба) с химикали. Инструменти. Средства.
 
Комунистическият атеизъм отрича каквото и да било трансцедентно измерение на битието, какъвто и да бил повик, на който хората биха се отзовали свободно. За комуниста всичко е нищожност, освен Диалектиката на историята, пред която и в чието име той се прекланя. Комунистът има само един морален принцип: колективната воля на Партията. Всичко би могло да бъде извършено в това име – убийство, мъчение, арест, ликвидация, изтребление.
 
Никакъв друг морален въпрос не може да бъде повдигнат. В човека няма вътрешен източник на достойнство. Теоретично личната свобода и личната отговорност не следва да се почитат, макар те, разбира се, да продължават да съществуват сред индивидите. На теория тези реалности са отхвърлени като буржоазни сантименти.
 
Колкото и да е парадоксално обаче, комунистическата система на арести, мъчения и публични признания е конституирала, въпреки себе си, един via negativa (път на отрицанието), който е довел голям брой от жертвите си до Бога и до едно ново чувство за това, че те са индивиди, които притежават достойнство. Защото по време на изтезанията жертвите откриват свидетелство за Божието присъствие в сърцевината на собственото си същество.
 
Наръчниците на КГБ включват повече от двадесет различни степени на изтезание, повече или по-малко научно изследвани и усъвършенствани. В определен момент от следствието мъчителят казва на жертвата, че няма никакъв смисъл да упорства, така че защо да причинява неприятности на всички? „Никой никога няма да научи, какво се случва тук. Нито съпротивата, нито признанието биха повлияли на изхода на Историята. Просто бъди практичен. Кажи ми каквото искам, напиши каквото ти кажа, и по-добре по-рано, отколкото по-късно.. Никой никога няма да научи какво правим ние с теб тук. Това ще бъде заключено в досието с милиони други досиета и след хиляда години, когато социализмът вече наистина ще бъде консолидиран, хората няма дори да забележат. Можеш да се смяташ за забравен човек. Бъди практичен. Няма такова нещо като истина. Всичко е само въпрос на взимане на решение. Въпрос на воля. Напиши онова, което знаеш, че е факт. Аз дори ще ти помогна. Колкото по-скоро се прибера у дома, толкова по-добре за мен – а пък и за теб. Това е въпрос на добра воля. Бъди практичен.”
 
И тогава светлината нахлува в съзнанието на жертвата: моят мъчител ми казва, че има цялата власт, но всъщност признава друго. Има нещо, което не притежава и го иска от мен. Следователно той няма цялата власт. Той се нуждае от това, аз да се съглася. Нуждае се от волята ми. Нуждае се от моето отрицание, че истината съществува. Само тогава неговата философия ще се потвърди.
 
Докато оставам верен на собствения си разум и воля, докато отказвам да съучаствам в лъжата му – моето съществуване го тревожи. Аз няма да излъжа. Той, разбира се, ще ме надвие. Може да ме пречупи чрез болката. Може да вземе разсъдъка и свободата ми посредством медикаменти. Но аз притежавам истинската власт в тези отношения. Той не може да получи онова, което иска, освен ако не му го дам свободно.
 
За него не е достатъчно да ме принуди, да ме унищожи – това би било работа за един миг. Аз съм изцяло в негова власт – изцяло, освен светилището на моето съзнание, моята вярност към светлината. Той може да ме лиши от всичко, освен от честността и голата воля. Тях не мога да му дам. Ще трябва да ме унищожи, но и тогава не ще може да ги има. Смъртта ми е приятел. Мъртъв аз не съм му от полза – на него или на безценната му Партия. | Списание "Християнство и култура", бр. 9/2004 г, със съкращения
 
Превод: Слава Янакиева



Тагове:   безбожие,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10815913
Постинги: 14686
Коментари: 2327
Гласове: 9033
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930